добър живот. Тук сме щастливи.
— Често питах за теб — каза Марта. — Ала никой нищо не знаеше.
— Бях много далече — обясни Джон. — Близо до центъра. Там имаше нещо, което исках да открия. Приближих се до центъра повече от всеки друг. Бях срещал мнозина, които ми казваха какво има там или по-скоро какво би могло да има, защото те всъщност не знаеха със сигурност. Все си мислех, че някой трябва да отиде там и да види, но никой нямаше намерение да го стори. Някой трябваше да отиде. Някой трябваше да отиде, точно както някой трябваше да остане у дома.
— Да седнем — предложи Джейсън. — Много неща има да ни разказваш, така че, нека се разположим удобно. Тачър ще ни донесе нещо, а ние можем да седнем и да разговаряме. Гладен ли си, Джон?
Брат му поклати глава.
— Едно питие тогава? Цялата стара прислуга се махна, но някои от роботите са под ръка. Не е лошо на тази възраст да си заобиколен с такова внимание. Опитахме да направим малко вино, но нали знаеш, че районът не е винарски. Лозята не виреят тук. Почвата не е подходяща, а и слънцето не е достатъчно. Винаги става слабо.
— По-късно — прекъсна го Джон. — След като ви разкажа. Тогава ще пийнем.
— Смятал си да откриеш злото? — погледна го Джейсън. — Точно така е. Знаел си, че там е злото. Чухме за това преди няколко години. Никой не знае какво представлява то — нито дори дали наистина е зла сила. Само усещаха полъха на злото.
— Не, не е точно зла сила — каза Джон. — А нещо по лошо и от злото. Безразличие. Огромно. Индиферентен интелект. Разум, който е загубил онова, което наричаме човещина. Може би не точно загубил, защото може би никога не я е притежавал. Но това не е всичко. Аз открих хората.
— Хората! — извика Джейсън — Това наистина е нещо! Никой не знаеше… Никой нямаше ни най-малка представа…
— Разбира се, никой не знаеше. Но аз ги открих. Те са на три планети, близо една до друга, и се справят много добре, може би дори твърде добре. Не са се променили. Същите са както и преди пет хиляди години. Довели са до логичния му завършек пътя, който ние следвахме преди пет хиляди години, и сега се завръщат на Земята. Те са на път към Земята.
Внезапно стена от вода се плисна в прозорците, тласната от вятъра, който виеше в стрехите, високо над главите им.
— Бурята — продума Марта. — Все пак се разрази. Дали ще премине в ураган?
9.
Тя седна и се заслуша в гласовете на книгите — или по-скоро в гласовете на хората, написали книгите, странни, мъдри гласове от далечното минало, които говореха от дълбините на времето, в шепота на безгласния далечен хор, наситен със значение и смисъл. Никога не съм допускала подобно нещо, помисли си тя. Дърветата имаха език, на който разговаряха, и цветята — също. Както и малките хора от горите, които често и говореха. Реките и бързите поточета и пееха и я омайваха по начин, непонятен за човешкия разум. Но това беше така, защото те бяха живи — да, дори и реките, и ручейчетата бликаха от живот и тя ги възприемаше като живи същества. Възможно ли е и книгите да са живи?
Никога не бе мислила, че може да има толкова много книги, цяла огромна стая, опасана от пода до тавана с редици от книги, и още безброй томове, натрупани в сутеренните помещения, както и каза малкият домашен робот Тачър. Най-странното обаче беше, че тя мислеше за робота като за някакво смешно същество — почти като за човек. Нямаше го гнетящият черен ужас, който дебнеше от вечерното небе, нямаше ги среднощните духове, изникнали сякаш от сънищата; беше ако не човек, то поне човекоподобно същество с учтив глас. Може би причината беше в онова, което той и каза: „Тук можеш да проследиш и очертаеш пътя на човека от най-непрогледната тъма до светлината.“ И го каза гордо, сякаш той самият бе човекът, който с ужас и надежда бе отъпквал този път.
Гласовете на книгите продължаваха да шушнат в полумрака на стаята, докато дъждът се стичаше по прозорците — приятелски шепот от вечността, призрачни разговори на отдавна мъртви хора, чиито творения оживяваха по стените на библиотеката. Плод на въображението и ли бяха, питаше се тя, или и другите ги чуваха? Чуваше ли ги понякога и чичо Джейсън, докато седеше сам тук? Макар и да осъзнаваше, още докато си задаваше въпроса, че това е нещо, за което никога нямаше да се осмели да го попита. А може би само тя ги чуваше, както бе чула гласа на стария дъб в онзи отдавна отминал летен ден преди племето да потегли към страната на дивия ориз, или както вчера бе усетила разперените му ръце да я благословят?
Докато седеше там, до малкото писалище в ъгъла на стаята, с отворена върху него книга (не до голямото писалище, където чичо Джейсън пишеше хрониката), заслушана във вятъра, препускащ по стрехите, наблюдавайки как дъждът се стича по прозорците, чиито завеси Тачър бе дръпнал веднага след като утринното слънце се издигна високо, тя се пренесе в друг свят или поне така и се струваше. Там имаше много хора, или поне сенките на много хора, както и много писалища, далечни епохи и места, въпреки че отдалечеността им изглеждаше по-малка, отколкото би трябвало да бъде. Сякаш прозирните воали на времето и пространството бяха изтънели още повече, готови съвсем да се повдигнат, и тя седеше, един наблюдател на велики събития, и отчиташе хода на времето и пространството, докато и двете престанаха да съществуват и вече не бяха отделни вместилища за човека и събитията, а един вездесъщ поток. Сякаш всичко се случваше едновременно, на едно и също място. Миналото се застъпваше с бъдещето, вътре, в малката точка на съществуването, която за удобство бе наречена настояще. Тя бе изплашена от онова, което се случваше, и въпреки това наблюдаваше ужасния и съдбовен момент, съдържащ всички причини и следствия, всички посоки и цели, цялата агония и слава, които бяха тласкали човека да изпише милиардите думи, събрани в стаята. Гледаше, без да разбира, нямаше кога и как да разбере, схващаше само, че случилото се в душите на хората и тласкащо ги да създават шепнещите, скърцащи и изгарящи думи е не толкова плод на труда на всеки отделен разум, а по-скоро въздействието на един модел на съществуване върху разума на цялото човечество.
Магията (ако не беше дори нещо повече от магия) бе нарушена от Тачър. Той влезе, прекоси стаята и остави на писалището подноса, който носеше.
— Малко се позабавих, госпожице — извини се той. — Тъкмо се готвех да го донеса и Никодимус от манастира се втурна да иска топла супа и одеяла, както и разни други неща, които им трябвали за един ранен поклонник.
Върху подноса имаше чаша мляко, бурканче сладко от див касис, филийки хляб, намазани с масло, и парче меден кекс.
— Не е богата трапеза — каза Тачър, — Не е това, което един гост на къщата заслужава, но докато се занимавах с нуждите на братята от манастира, не ми остана време да приготвя нещо по-специално.
— Повече от достатъчно е — каза Вечерна звезда. — Не съм очаквала такава любезност. Не биваше да се тревожите, щом имате работа.
— Госпожице — подхвана Тачър, — през всички тези векове мое удоволствие и задължение е да ръководя тази къща според определени стандарти и не съм се отклонил от тях нито веднъж през цялата ми служба. Съжалявам, че процедурата трябваше да бъде нарушена за пръв път, и то през първия ден от пребиваването ви тук.
— Няма значение — успокои го тя. — Спомена за поклонник. Често ли се отбиват поклонници в манастира? Никога не съм чувала за тях.
— Този — каза Тачър — е първият. А и не съм сигурен дали е поклонник, макар че Никодимус го нарече така. Просто пътник без съмнение, въпреки че и това е забележително само по себе си, защото там никога досега не се е отбивал човек. Млад мъж, полугол, както ни каза Никодимус, с огърлица от мечи нокти около врата.
Тя се напрегна, спомняйки си как бе стоял до нея на скалния нос сутринта.
— Тежко ли е ранен?
— Не мисля, че е тежко — каза и Тачър. — Потърсил подслон в манастира от бурята. Когато отворил вратата, вятърът я затръшнал и тя го блъснала с всичка сила. Жив е.
— Той е добър човек — продума Вечерна звезда — и много скромен. Не може да чете. Мисли си, че
