— Ние получихме съобщението — обърна се Джейсън към Марта. — Ти го получи от някого. Помниш ли кой беше, кой може да е стигнал толкова далече, колкото или почти колкото Джон…
— Не е нужно да са стигнали толкова близо като мен — каза Джон. — Може да са го усетили доста отдалече. Аз нарочно се опитах да се добера по-близо.
— Не помня кой беше — отвърна Марта. — Двама-трима души ми споменаха за него. Сигурна съм, че беше информация от втора ръка. А може би от десета или дванадесета. Нещо, което се предава от един на друг и минава през много хора. Просто се говореше, че там някъде съществува злото, някъде близо до центъра на галактиката. Този някой е бил там и се сблъскал с него. Но никакъв намек, че се е опитал да проучи нещата. Вероятно, от страх да разследва.
— Това последното сигурно е вярно — кимна Джон. — Аз много се страхувах.
— Ти го наричаш Принцип — погледна го Джейсън. — Смешно название. Защо Принцип?
— Така ми хрумна, когато бях до него — отвърна Джон, — Не ми го е казало самото то. То въобще не влиза в контакт. Може и дори да не ме е забелязало, да не знае, че съществувам. Един малък микроб, който пълзи към него…
— Но Принцип? То е нещо, създание, обект. Странно е да се дава такова наименование на създание или обект. Трябва да е имало някаква причина.
— Не съм сигурен, Джейсън, дали е създание или обект. То просто е нещо. Може би, маса от интелект. И каква форма приема една маса интелект? На какво прилича? Дали изобщо може да се види? Облак ли е, вихър от флуиди или трилиони микроскопични прашинки, танцуващи като мъглявина в сиянието на някое от централните слънца? А причината да го наричам Принцип? Не мога наистина да ти кажа. Няма логика в това, нито причина, която да изтъкна. Просто почувствах, че това е основният принцип на вселената, демиургът, мозъчният център, нещото, което споява вселената и я поддържа в движение, силата, която кара електроните да следват орбитите си около ядрата, която кара галактиките да се въртят около центъра си, която крепи всемирния порядък.
— Можеш ли да уточниш разположението му? — попита Джейсън.
Джон поклати глава.
— Няма начин. Никакви координати. Изглежда, усещането за Принципа е навсякъде. Струи отвсякъде. Обгръща те. Заглушава те и те поглъща. Губиш чувството си за посока. И във всеки друг случай щеше да е трудно, защото има толкова много слънца и толкова много планети. Наблъскани във вселената. Слънца, отдалечени едно от друго на светлинни години. Гаснещи, повечето от тях, а планетите — мъртви. Някои с останки и руини от онова, което някога трябва да са били велики цивилизации…
— Може да е било една от тези цивилизации…
— Може би — съгласи се Джон. — Така си мислех и аз в началото. Че една от древните цивилизации е успяла да оцелее и че нейният интелект се е развил в принцип за вселената, в първоизточник. Но после започнах да се съмнявам. Защото за това е нужно много повече време, убеден съм, отколкото трае животът на една галактика. Не знам как да ти го обясня, откъде да започна, от абсолютната сила на този интелект или от неговата абстрактност. Не просто от неговата различност. Из цялото космическо пространство се срещат какви ли не форми на интелект, които са толкова различни, че тези разлики ги правят абсолютно чужди. Но не по начина, по който Принципът е чужд. И тази ужасяваща негова индиферентност намеква за друг произход, не от галактиката, а от времето отпреди съществуването на галактиката, от време и място толкова различни от галактиката, че изглеждат немислими. Предполагам, сте запознати с теорията за устойчивото състояние на вселената?
— Да, разбира се — кимна Джейсън. — Вселената няма начало и край. Тя е в състояние на непрекъснато сътворяване, образувайки нови материи, създавайки нови галактики на мястото на старите, които умират. Но преди изчезването на хората, космолозите твърдяха, че тази теория е несъстоятелна.
— Знам това — каза Джон. — Но все пак съществуваше надежда — може да се нарече надежда, защото имаше хора с определени философски разбирания, които упорито се придържаха към концепцията за устойчивото състояние. Тя беше толкова величествена и вдъхваща благоговение, че не желаеха да се откажат от нея. Те казваха: да предположим, че вселената е далеч по-голяма, отколкото изглежда, че това, което виждаме, е само локален сегмент, едно малко мехурче върху повърхността на тази голяма вселена, преминаваща през фаза, която я прави да изглежда не устойчива, а развиваща се.
— И мислиш, че са били прави?
— Мисля, че биха могли да имат право. Устойчивото състояние би дало на Принципа времето, което му трябва, за да се прояви. Преди да се е проявил, вселената сигурно е била хаотична. Принципа може да е бил инженерната сила, която е въвела строг ред в нея.
— Вярваш ли във всичко това?
— Да, вярвам. Имах време да мисля върху него, съпоставих нещата и всичко така добре съвпадна, че вече не изпитвам никакви съмнения. Нямам обаче и най-малко доказателство. Не разполагам с убедителна информация. Но тази мисъл се е загнездила в главата ми и не мога да се освободя от нея. Опитвам се да си напомням, че идеята за Принципа или някои негови аспекти може да ми е внушена, да ми е втълпена. Повтарям си го непрекъснато, защото това е единственият начин да я проумея. И все пак знам, че трябва някъде да съм сгрешил, защото съм сигурен, че Принципа не забеляза въобще моето съществуване. Не даде никакъв признак, че ме е забелязал.
— Казваш, че си бил близо до него.
— Да, докъдето се осмелих да стигна. През цялото време бях много уплашен. Не издържах и избягах.
— Някъде по пътя ти си открил хората. Така че е имало смисъл в края на краищата. Никога нямаше да ги откриеш, ако не бе тръгнал да изследваш това нещо, което наричаш Принцип.
— Джейсън — намеси се Марта, — не изглеждаш много впечатлен. Какво ти става? Ето, брат ти се е върнал, а ти…
— Съжалявам — каза Джейсън. — Струва ми се, че все още не разбирам всичко. Твърде голямо нещо е, за да го разбера. Може би съм дълбоко ужасен и това, че го наричам „нещо“, е просто защитен механизъм, с който се опитвам да го държа далеч от мен.
— И аз реагирах по същия начин — призна Джон. — В началото. Но скоро го преодолях. Е, да, никога нямаше да открия хората, ако не бях търсил Принципа. Невероятен късмет имах. Защото бях тръгнал да се връщам и се прехвърлях от планета на планета, но не по същия път, по който бях навлязъл. Както предполагам, знаете, че трябва да си изключително предпазлив, когато избираш планетите по пътя си. Можеш да ги усетиш и да избереш онези, които ти се струват най-подходящи. Има много признаци, които ти помагат доста добре в избора, но винаги съществува възможност дадена планета да притежава характеристики, които не си могъл да доловиш, или пък да и липсва нещо, което си смятал за даденост. Затова се налага да имаш алтернатива, така че, ако не ти потръгне с планетата, която си избрал, да можеш да се прехвърлиш на друга по най-бързия начин. Добре, че имах алтернатива, защото попаднах на планета, която, макар и не мъртва, не беше подходяща, тъй че завих бързо към друга, където всъщност открих хората. Тя се намираше близо до Принципа и аз се питах как устояват, как могат да живеят толкова близо до него и напълно да го пренебрегват или да се правят, че го пренебрегват. Помислих си, разбира се, че са свикнали с него, макар че не изглеждаше да е нещо, с което човек е готов да свикне. Едва след известно време разбрах, че те не осъзнават съществуването му. Те не бяха развили парапсихични способности като мен и не долавяха присъствието му. Нямаха дори и представа, че може да съществува такова нещо. Бях късметлия. Материализирах се на открито поле. „Материализирам се“ не е думата, разбира се. Нямаме термин за това. Безумие е човек да може да върши разни неща, а да няма думи за тях. Случвало ли ти се е, Джейсън, да разбереш дали някой наистина си представя какво точно става, когато ние се придвижваме из звездното пространство?
— Не, не ми се е случвало — отвърна Джейсън. — Не мисля, че знам. Може Марта да знае по-добре от мен. Тя непрекъснато провежда разговори със звездите и получава всички новини.
— Имаше и такива, които се опитваха да разберат — каза Марта. — Не стигнаха доникъде. Така беше в началото. Но мисля, че никой вече не си прави труд да разбере. Просто приемат факта. Не си задават въпроса как или защо става така.
— Може би така е по-добре — каза Джон. — Но такава, каквато беше ситуацията, можеше и да се объркам. Можех да пристигна в място, което гъмжи от хора, и някой да ме види да се появявам от нищото
