звездите са само светли точки, които блестят на небето. Но можа да усети дървото… Тя млъкна объркано. Не биваше да споменава за дървото. Трябва да се научи да си сдържа езика.
— Госпожице, вие познавате ли този човек?
— Не. Искам да кажа, че не го познавам отпреди. Видях го за малко и говорих с него сутринта. Каза, че идвал насам. Търсеше нещо. Спомена, че може би ще го намери тук.
— Всички човеци търсят нещо — каза Тачър. — Ние, роботите, сме съвсем различни. Доволни сме, когато служим.
10.
— В началото — започна Джон Уитни — аз бях безкрайно удивен. За всички нас, разбира се, беше чудесно, но мисля, че някак си аз се чувствах най-добре. Мисълта, че човек може да бъде свободен във вселената, че може да отиде, където си поиска, беше като някаква магия, непонятна за човешкия разум. А това, че можеше да го прави сам, без машини, без апаратура, само чрез своето тяло и ум, чрез силата, която носи в себе си и която нито едно човешко същество не бе познало преди, бе просто невероятно. Открих, че изпробвам тази сила, за да доказвам на себе си отново и отново, че мога наистина да го правя, че тази способност е постоянна и неизчерпаема, че може да бъде извикана чрез волята и че никога няма да бъде загубена, че принадлежи на човечеството по право, а не като специална компенсация, която може да бъде отнета всеки момент. Никога не си опитвал, Джейсън, нито ти, нито Марта, нали?
Джейсън поклати глава.
— Ние открихме нещо друго. Не толкова вълнуващо, може би, но по своему носещо дълбоко удовлетворение. Любов към земята и чувство за приемственост, усещане за наследственост и дори че си съществен фактор в тази наследственост, увереност, извираща от земята.
— Мисля, че те разбирам — каза Джон. — Това е нещо, което никога не съм имал, и подозирам, че точно тази липса ме тласкаше все по-нататък. Веднага щом вълнението от пътуването от звезда на звезда се поуталожеше. Макар че и сега едно новооткрито място може да ме развълнува — защото няма две, които да са съвсем еднакви. Това, което още ме изумява, е огромният спектър различия, които могат да съществуват, дори на онези планети, чиито основни характеристики, геоложки и исторически, са почти едни и същи.
— Но как издържа толкова дълго, Джон? Всичките тези години, без да се завърнеш у дома? Без да ни се обадиш. Срещал си други и те са ти казали, че ние сме още на Земята, че никога не сме я напускали.
— Мислех за това — каза Джон. — Много пъти си мислех да се върна да ви видя. Но щях да дойда с празни ръце, нямах какво да ви покажа след всичките тези години, прекарани в пътешествия. Не става дума за предмети, които сега знаем, че не са най-стойностното нещо. Но реално не бях научил нищо, не бях придобил никакво ново познание. Само разкази за местата, където съм бил, и толкова. Завръщането на блудния син…
— Не е съвсем така. Винаги сме те чакали. Чакахме години и все питахме за теб.
— Това, което не разбирам — намеси се Марта, — е защо не чухме и дума за теб. Каза, че си срещал други, аз разговарям през цялото време с нашите хора там и никой никога не спомена дори и дума за теб, нищо, свързано с теб. Ти просто се изгуби от погледа ни.
— Бях много далече, Марта. Много по-далече от всички останали. Пътувах непрестанно. Не ме питай защо. Понякога си задавах въпроси, но не намирах отговорите. Истинските отговори. Другите, които срещах съвсем случайно, двама-трима като мен, също не се спираха на едно място. Приличахме на деца, предполагам, озовали се на ново и удивително място, където има толкова много за гледане, че те, уплашени да не пропуснат нещо, бързат да видят всичко, повтаряйки си през цялото време, че веднага щом разгледат всичко, ще се върнат на единственото и най-хубаво място, може би знаейки, че това никога няма да стане, защото това прекрасно място в техните представи е винаги малко по-нататък. Те са обсебени от мисълта, че ако не продължават да пътуват, никога няма да го намерят. Осъзнавах какво правя и си давах сметка, че няма смисъл и затова се успокоявах, когато срещнах онези, другите, които бяха също като мен.
— Но в твоето пътуване е имало цел — каза Джейсън. — Дори и да не си я осъзнавал тогава, целта те е тласкала напред. Защото си намерил хората. Ако не бе отишъл толкова далече, предполагам, никога нямаше да ги откриеш.
— Така е. Но аз нямах усещането, че преследвам някаква цел. Просто попаднах на тях. Не знаех нищо за тях, нямах никаква представа къде са. Не ги търсех. Бях доловил някакъв Принцип и го преследвах.
— Принцип?
— Не знам как да ти го обясня, Джейсън. Нямам думи за това. Няма начин да изразя точно какво е, макар и да съм сигурен, че имам доста добра представа за какво става дума. Може би човекът никога няма да разбере какво точно е. Спомняш ли си, че спомена за някакво зло, идващо откъм центъра. Това зло е Принципа. Хората, които срещнах там далече, в откритото пространство, го бяха усетили и трябва по някакъв начин да са предали информацията. Но то не е точно зло; не е истинско зло. Почувствано, доловено, усетено отдалече, то носи полъха на злото, защото е толкова различно, толкова нечовешко, толкова индиферентно. Според човешките представи, е сляпо и безразсъдно, а изглежда сляпо и безразсъдно, защото в него няма нито емоция, нито мотив или цел, нито мисловен процес, който да съответства на човешкия ум. В сравнение с него паякът ни е кръвен брат и равен по разум с нас. То си седи там, но знае. Знае всичко, което трябва да се знае. И това познание се изразява в толкова непонятни за човека термини, че не бихме могли дори да се докоснем до същността и на най-простия от тях. То седи там и научава и превежда това, което знае, и преводът на това познание е толкова абстрактен и точен, че човек се свива и се отдръпва, тъй като не може да асимилира нещо толкова неоспоримо вярно, без ни най-малка опасност от грешка. Казах, че е нечовешко и може би точно способността му да бъде толкова непогрешимо, толкова абсолютно точно, го прави така нечовешко. Защото колкото и горди да сме със своя интелект и схващания, никой от нас не може да твърди със сигурност, че е прав във всеки пункт от информацията или интерпретацията и.
— Но ти каза, че си намерил хората и че те се връщат на Земята — каза Марта. — Можеш ли да ни кажеш повече за тях? Кога се завръщат…
— Скъпа моя — прекъсна я Джейсън меко, — мисля; че има още нещо, което Джон иска да ни съобщи, което трябва да ни съобщи, преди да ни разкаже за хората.
Джон стана от стола, на който седеше, отиде до замъгления от дъжда прозорец и погледна навън, после се върна и се обърна с лице към двамата, седнали на канапето.
— Джейсън е прав — каза той. — Има още нещо, което трябва да ви кажа. Отдавна искам да го кажа на някого, да го споделя с някого. Може и да греша. От толкова време мисля за него, че започвам да се обърквам в разсъжденията си. Бих искал вие двамата да ме чуете и да ми кажете какво мислите.
Той отново седна на стола.
— Ще се опитам да ви го представя колкото е възможно по-обективно. Вие разбирате, че аз никога не съм виждал това нещо, този Принцип, както наричам първоизточника, центъра. Може и дори да не съм стигнал до него. Но бях достатъчно близо, за да разбера, че той съществува, и да усетя, колкото е възможно въобще човек да усети, що за феномен е това. Разбира се, не да го разбера, не дори да се опитам да го разбера, защото съзнавам, че съм прекалено нищожен за това. А то наранява най-много — съзнанието колко си слаб и незначителен, и не само ти самият, а цялото човечество. Нещо, което свежда човешката раса до статуса на микроб, дори и под този статус. Инстинктивно схващаш, че като човешко същество си извън неговото полезрение, въпреки някои доказателства или аз поне ги тълкувам като доказателства, които показват, че то може и всъщност забелязва присъствието на човечеството.
Приближих се толкова, колкото разумът ми можеше да понесе. Но се изплаших от него. Не знам какво друго почувствах. Умът ми започна да се замъглява. Може би съм се приближил прекалено близо. Но аз трябваше да знам! Трябваше да съм сигурен и сега съм сигурен. То е там и то наблюдава, то знае и ако се наложи, може да действа, макар и да съм склонен да мисля, че няма да избързва… — Да действа? Как? — попита Джейсън. — Не знам. Всичко това е само впечатление. Интелектуална импресия. Нищо визуално. Нищо чуто или видяно от мен. И именно фактът, че е интелектуална импресия, го прави толкова трудно за описание. Нима можем да опишем реакциите на човешкия разум? Или емоционалното им въздействие върху нас?
