построил стабилно и често казваше, че тя ще стои вечно и колкото и това да звучеше преувеличено, нямаше съмнение, че тя ще пребъде във времето, докато много други сгради ще са се слегнали до земята.
В сегашната ситуация ние сме щастливи, че имаме такъв дом, толкова солиден и голям. Дори и сега тя подслонява шестдесет и седемте души, които живеят в нея, без някакви големи неудобства, макар че с увеличението на обитателите и бихме могли да потърсим и други места, където някои от нас да се настанят. Жилищата при селскостопанската станция са се разпаднали окончателно, но манастирските сгради, много по-яко строени, са реална алтернатива (а четирите робота, които ги заемат сега, могат да се ограничат и с по-малко пространство), а и жилищният комплекс нагоре по реката е някаква възможност. Блоковете имат известна нужда от ремонт, поради това, че през последните петдесет години не са били обитавани, но нашите екипи от роботи, ръководени както трябва, ще се окажат на висотата на задачата.
Прехраната ни е осигурена, защото бяхме заели колкото ни трябваше от просторната земя, в миналото обработвана от селскостопанската станция. Роботите формират трудова сила, която е напълно адекватна на ситуацията, и докато селскостопанските машини се разпадаха без възможност да бъдат ремонтирани, ние се завърнахме към земеделието с коне като двигателна сила и към простото рало, косачка и жътварка, които нашите роботи построиха, изоставяйки по-съвременните и сложни оръдия и съоръжения.
Сега сме нещо като голямо затворено стопанство — имението ни дава всичко, от което се нуждаем. Имаме големи стада овце за вълна и овнешко, крави за мляко, говеда за говеждо, прасета за свинско, шунка и бекон, птици за яйца и храна, пчели и тръстика за мед и сорго и царевица за брашно и обширни градини за разнообразни плодове и зеленчуци. Това е едно просто съществуване, но удовлетворяващо ни в максимална степен.
Имаше моменти, когато старият живот ни липсваше — или поне на някои от по-младите, но сега си мисля, че всички са убедени, че по свой си начин сме си осигурили един презадоволен живот.
Изпитвам обаче и едно дълбоко съжаление. Много пъти бях пожелавал моят син Джонатан и неговата прекрасна жена Мари, родители на нашите трима внука, да са живи и да са тук с нас. И двамата, знам, щяха да се радват на живота, който живеем сега. Като момче, Джонатан никога не се уморяваше да скита из имението. Той обичаше дърветата и цветята, малкото диви създания, които още успяваха да оцелеят в островчетата гориста земя, чувството за свобода и необремененост, което само откритото пространство може да даде. Сега светът (или този, който аз познавам, а предполагам и останалият) се връща назад към пущинаците. Дървета растат върху някогашните обработваеми земи. Трева е пропълзяла по места, където никога не е расла. Диви цветя отново разпръскват упойващ аромат, напуснали затънтените си кътчета, където се бяха крили. Дивата природа настъпва. Речните долини, сега доста гъсто обрасли с гори, гъмжат от катерички и миещи се мечки, а понякога се срещат и елени, вероятно идващи от север. Изброил съм поне пет популации пъдпъдъци, които се чувстват добре тук, а онзи ден се натъкнах на ято диви кокошки. Мигриращите птици всяка пролет и есен продължават да се вклиняват в небето. С изчезването на тежката ръка, с която човекът бе притиснал земята, малките и безобидни скромни създания започнаха да се завръщат в древните си обиталища. С някои разлики, ситуацията е аналогична на измирането на динозаврите в края на кредата. Единствената важна отлика е, разбира се, че всички динозаври са измрели, докато сега някои от човешките същества са оцелели. Може би моят извод е твърде прибързан. Както се смята, трицератопсите — може да са били последните от изчезващите динозаври и е напълно възможно малки стада трицератопси да са продължили да съществуват в продължение на половин и повече милиона години след измирането на динозаврите, преди и те накрая да отстъпят пред факторите, причинили изчезването на другите. Така погледнато, фактът, че няколкостотин човеци, пръснатите остатъци на някога могъща раса, все още съществуват, може да няма кой знае какво значение. Възможно е да се окажем трицератопсите на човешкия вид.
Когато динозаврите и много други влечуги измрели, млекопитаещите, които съществували от неизвестно колко милиони години, се размножили във вакуума, оставен от измиращите влечуги, и толкова се разпространили, че заели напълно тяхното място. Тогава, дали изчезването на хората не е поредният случай на изтриване на определена млекопитаеща популация от Земята, за да се даде втори шанс на други гръбначни и да се вдигне от тях проклятието на човека? Или този аспект на ситуацията е само случайност? Дали човечеството или част от човечеството беше преместено, за да освободи пътя за по-нататъшната еволюция? И ако това е така, кое и къде е новото еволюирало същество?
Това, което ме тревожи, когато си мисля за всичко това, е странният процес на изчезването. Промяна на климата, на географските условия, болест, екологически срив, изчерпване на хранителните ресурси — всичко това е биологически, физически и геоложки разбираемо. Пълното, или почти пълното изчезване на човешката раса обаче не е разбираемо. Бавното, постепенното измиране е едно, а мигновеното изчезване — съвсем друго. Последното предполага по-скоро намесата на интелект, отколкото на естествен процес.
Ако изчезването е резултат от намесата на друг интелект, човек е принуден да се запита не само какъв е този друг интелект, но и по-важното в случая, каква е била неговата цел?
Дали формите на живот в галактиката се наблюдават от някакъв централен висш разум, нащрек за определени престъпления, които не могат да бъдат търпяни? Беше ли изчезването на човешката раса наказание, изтребление, смъртна присъда, произнесена заради стореното на планетата Земя от нас и от всички други същества, наши съучастници? Дали то беше просто преместване, прочистване — стъпка, предприета, за да е сигурно, че една безценна планета няма да бъде съсипана окончателно? Или, вероятно, в името на по-далечната цел да се даде на планетата шанс да попълни отново, в следващите милиарди години, естествените си ресурси, от които е била лишена — нови въглищни пластове да се наслоят, нови петролни басейни да се образуват, опустошената почва да се възстанови и нови рудни залежи да се появят в земните недра?
Да мислиш за тези неща и да си задаваш подобни въпроси е почти безсмислено, а още по-малко полезно. Но на човека, такъв, какъвто е, постигнал кратковременното си господство над планетата именно задавайки си въпроси, не бива да му се отказва възможността да разсъждава…
7.
През първата половина от следобеда тежки облаци се бяха трупали в небето и Езекия, наблюдавайки ги как се издигат, си беше казал, че в небето сякаш има стълба и облаците се изкачват по нея, изтънявайки и извисявайки се, по-заплашителни и потискащи в устрема си нагоре. После, почти веднага, той се упрекна за тези мисли — защото нямаше стълба, Божията воля бе тази, която ги издигаше. Той бе озадачен и смутен от полета на фантазията си, от тази романтичност, от която би трябвало да се е отказал отдавна, но която в последните няколко години (или така му се струваше) много по-често го спохождаше. А дали в последните няколко години, питаше се той, не се отдаваше повече на фантазията си, защото бе ужасен от това, че могат да му хрумват такива глупави идеи, твърде далеч от сериозните разсъждения, на които би трябвало да се посвети.
В читалнята на манастира другите братя седяха приведени над книгите. Те се бяха посветили от години на събирането и подреждането, на систематизирането на първоначалните истини и на всичко, което човекът бе написал, мислил, разсъждавал и обсъждал в духовен план. От четиримата само той, Езекия, не се бе обвързал с писаното или напечатано слово и това бе съгласно споразумението, сключено преди векове, когато си бяха поставили за цел достигането до абсолютната истина. Трима от тях изучаваха всичко написано, оценяваха, подбираха и отново преписваха прочетеното, за да стане така сякаш един-единствен човек бе мислил и записал всичко в едно. Не като мисли на много хора, които се стремят да разберат, а като мисъл на един човек, който наистина е прозрял нещата. Тримата вършеха това, а четвъртият четеше преценките и разсъжденията им и на тази основа се опитваше да разгадае смисъла, който бе убягнал на човека. Според Езекия това бе великолепна идея. Бе изглеждала толкова надеждна и все още бе, но пътят към истината се оказа по-дълъг и по-труден, отколкото си бяха представяли. Все още не бяха достигнали реално до нея. Вярата бе нещо друго. Работата им бе задълбочила и подсилила тяхната вяра през годините, но това не бе ги отвело до истината. Възможно ли е, питаше се Езекия, вярата и истината да се изключват взаимно? Той потръпна при тази мисъл, защото, ако това беше така, те бяха пропиляли векове усилия в името на малка цел, в преследване на блуждаещи огънчета. Трябваше ли вярата да е точно това, желание
