тъмно петно — въртящ се срещу часовниковата стрелка атмосферен циклон, голям колкото земното кълбо. Виждаше се и висящият над екватора голям спътник на Нептун — Тритон. Някъде около него се въртеше тайнствената станция РХ—12, където създаваха енергоносителя с небивала мощност — една партида от него мирно спеше в шести товарен сектор на техния кораб. А някакъв неизвестен беше готов да извърши всякакво престъпление, да натрупа планина от трупове, само и само да завладее това вещество. Навярно сребристата точка на транспортния кораб Би Джей 90 вече пълзи по бледосинята плоскост на оперативната карта в командната кабина на притаилия се до астероидния пояс и готов за атака кораб. И няколко чифта очи търпеливо чакат той, Грег Милър, да достигне нужното разстояние… Той злобно се усмихна, сякаш искаше да каже на незнайните врагове: не, момчета, ще почакате малко… Ще видим кой на какво е способен. И заплува към люка за каютата си.
Следващите дни и седмици от полета на Би Джей 90 външно по нищо не се отличаваха от обикновените транспортни рейсове. Както винаги, корабът редовно се свързваше с базата и докладваше обичайната информация за подробностите на полета и за състоянието на екипажа и товара. Както винаги, в строго установеното време пеленговаше сигналите на далечните маяци и правеше корекции на курса си. Изобщо за страничния наблюдател всичко беше както обикновено. Но в недрата на кораба, скрити от външни очи, през цялото време кипеше напрегната работа. Космонавтите бяха ограничили до минимум времето си за сън и почивка, разконсервираха и монтираха на бойни позиции допълнителна техника, системи за дълбока защита и мощно въоръжение. Дни наред Грег и Стас прекарваха в безкрайни диалози с компютъра, разигравайки почти фантастични ситуации и най-невероятни варианти на отклонение от подробно разработения план.
— И тъй — едва изрече Грег, търкайки уморено слепоочията си, — нека опитаме да открием пропуск в следната ситуация… Добре, да допуснем, че успеем да нанесем такъв удар по техния кораб, че космонавтите изгубят съзнание, а компютърът им временно е неспособен да управлява периферийните системи. След това проникваме в неприятелския кораб, окончателно неутрализираме космонавтите и електронните системи, способни самостоятелно да действат… Да допуснем, че всичко това вече благополучно е извършено. А по- нататък какво? — и капитанът въпросително погледна приятеля си.
— Как какво? Всичко е пределно ясно — отвърна Стас. — Трябва да се скачим с този кораб и — обратно. Ще представим трофея в базата като веществено доказателство за опита да ни нападнат, а по-нататък нека с това се занимават компетентните служби.
— Колко хубаво го подреждаш! — присмя се Грег. — Раз-два и готово — и към базата сме се насочили, и компетентните служби са на мястото си. А как ще се скачим с кораба им? И изобщо ще успеем ли да направим това? Ами ако е някой стар кораб или обратното — свръхсъвременен, с нестандартни възли за скачване? А може би няма да е един, а няколко кораба… Или ще ни посрещнат извънземни на летяща чиния… Тогава какво? — Грег погледна Стас с изпепеляваща ирония.
Но той абсолютно не се смути, спокойно издържа погледа на командира и започна да разсъждава:
— Летящата чиния ще я изпусна като твърде невероятна възможност — за миг се замисли и продължи: — А за нестандартния кораб… Не мисля, че ще бъде така. Корабът-примамка не бива да предизвика ни най-малко подозрение у нас. Същото се отнася и за няколкото кораба. Малко вероятно е ние да повярваме, че няколко кораба наведнъж се нуждаят от помощ. Те прекрасно знаят, че ако при визуалния контакт у нас възникне и най-незначително подозрение, ние ще успеем да насочим големите антени и да предадем съобщение. Ето защо практически съм уверен, че ще ни очаква един-единствен най-обикновен кораб със стандартни възли за скачване.
— Напълно убедително — съгласи се Грег.
— После ще се скачим и ще се получи обикновеният тандем „нос в нос“. Само че хубавичко трябва да изолираме компютъра им и да вземем под дублиран контрол управляващия блок на основните двигатели. Защото може да е автономно мислещ и да реши да пусне двигателите.
— Да — подкрепи го Грег, — не дай, Боже, да се случи така и ще се превърнем в „тегли-бутайче“ — кой двигател ще излезе по-мощен. При всички случаи не бива да допуснем това.
Хронометърът на кораба безстрастно отмерваше секундите, денонощията и месеците на полета. Все по-далеч оставаше станцията „Джемини“, радиосигналите от центъра вече пристигаха след забележима пауза. Дори Нептун с гигантските си размери се виждаше като футболна топка. Настъпи моментът, когато всички приготовления за срещата с неизвестния противник бяха приключени, а предстояха безкрайно дълги три и половина трилиона километра път. Разстояние, равно на вечността, което човешкият мозък просто не можеше да възприеме и да го съпостави с каквото и да било в обикновения живот. И само пилотите на далечни, пресмятани в месеци и години космически рейсове хвърляха предизвикателство на тази бездна. След почти три месеца полет Би Джей 90 едва се бе отделил от орбитата на Нептун и все още се намираше в самия край на планетната система, откъдето нейната звезда-джудже изглеждаше малко по-ярка от другите си сестри по небето. На екипажа на капитан Милър предстоеше повече от една година път до астероидния пояс. Би Джей 90 се готвеше да извърши дълъг скок към центъра на Слънчевата система и да пресече орбитите на три големи планети, а космонавтите се подготвяха да потънат в анабиоза.
Четвърта глава
Малката ярка звездичка на космическия кораб се носеше в чудовищния студ на междупланетното пространство. Месеците се нижеха бавно. Остана назад траекторията на Уран, който в този момент беше на обратната страна на орбитата си. След четири месеца Би Джей 90 пресече пътя на Сатурн, мина съвсем близо до синьо-червения му диск, опасан с искрящ пояс от разноцветни кръгове и с орбитите на дузина спътници. Още няколко мига по часовника на галактическата история и корабът премина през пътя на блестящата някъде далеч златисто-розова точка на Юпитер. Само с мощен телескоп можеха да се видят плуващите над повърхността му успоредни ивици на облачните пояси. Но екипажът на космическия кораб спеше в анабиозните камери и без да обръща внимание на всички грандиозни, потресаващи с вечното си величие космически красоти, бързаше към едно-единствено събитие — срещата с врага, който се бе притаил някъде напред и също търпеливо чакаше.
Дойде мигът, когато компютърът събуди хората от дълбокия им изкуствен сън и те отново заеха местата си в центъра за управление на кораба. Би Джей 90 скоро трябваше да премине покрай границата на астероидния пояс. Според устава за междупланетни съобщения, за да се избягнат повреди, тук трябваше да се приберат от повърхността на корпуса всички уязвими елементи и уреди.
Грег за последен път се свърза със станцията. На екрана се появи изображението на Джон Майлс, по лицето му пробягваха като бели искри смущенията от фоновото излъчване на Космоса.
— „Джемини“, тук Би Джей 90. Докладвам: полетът е нормален, екипажът и товарът са в ред. Приближаваме астероидния пояс. Като свършим разговора, ще приберем отвън антените за далечна връзка и слънчевите батерии. Следващото съобщение ще получите, след като излезем от зоната на астероидна опасност.
Грег млъкна, за да изчака сигналът да достигне станцията и оттам да дойде отговор. След два часа отново се появи изображението на Майлс и прозвуча гласът му:
— Би Джей 90, тук „Джемини“. Съобщението е прието, полетът минава нормално… Нямаме никакви допълнения. Следващият сеанс за връзка — според регламента. — Майлс помълча малко и добави: — Грег, внимавай, сам знаеш — астероидният пояс е коварно нещо. Отваряй си очите на четири. — И той вдигна ръка за поздрав — старо като света приветствие на пилотите на космически кораби.
— Благодаря, шефе. Приключвам сеанса, защото ни предстои голяма играчка със слънчевите батерии. Поздрави момчетата. Предай им, че ако по пътя успеем да хванем някой малък астероид от чисто злато, ще направим пепелник за каюткомпанията на „Джемини“. — Грег се помъчи да се усмихне колкото може по- непринудено. — А сега край.
Скоро крилата на слънчевите батерии и огромните решетести конструкции на антените за далечна връзка бяха прибрани в специални контейнери, а корабът се носеше все по-далеч в черната празнота на космическото пространство, пресичана от време на време от предвестници за наближаващата граница на астероидния пояс. Това бяха ту невероятно малки частици твърда материя, за чието съществуване само
