нашия канал за обратна връзка.
— Отлично — промърмори Грег, — те се готвят да нападнат и когато убият екипажа, ще успеят да излъжат компютъра, като измайсторят показания за нашата жизнена дейност.
През това време по транслатора звучеше разговор между мощната електронна машина, имитираща присъствието на екипажа в лодката, и кораба-капан:
— Капитан Бруно, тук капитан Милър — се носеше в ефира гласът на Грег. — Излизам на линията за скачване. До контакта остават триста метра.
— Разбрах ви, капитан Милър — отвърна гласът на пиратския командир. — Всичко върви отлично. Надявам се скачването да мине леко и скоро да си стиснем ръцете.
— Да, разбира се — съгласяваше се машината, в която бяха вложени всички нюанси на богатия речник на капитан Милър. — Само да не заяде люкът на нашата консервена кутия, че понякога компенсаторът на разликите в температурата нещо изневерява… До скачването остават двеста и петдесет метра.
Грег преглътна буцата в гърлото си и каза повече на себе си, отколкото на втория пилот:
— Само да не използват някой невероятен трик, иначе всичко ще е нормално.
Стас хвърли мълниеносен поглед към шефа си и отново се задълбочи в показанията на уредите:
— Мощни информационни полета опипват лодката. Те записват всичко, каквото могат…
— Правилно. Така и трябва да бъде. След като неутрализират космонавтите, ще се наложи да излъжат компютъра на кораба и от наше име да му дават команди. По друг начин не могат да влязат тук.
Нов разговор между имитиращата машина и противниковия капитан накара хората да замълчат. До скачването оставаха двеста метра. На големия, сияещ с всички цветове на дъгата екран ясно се виждаше картината на развиващия се в Космоса таен двубой. Белият диск на спасителната лодка все повече се приближаваше към очукания синьо-сребрист цилиндър на Си Ай 12. Колко очи са гледали с надежда за скорошно спасение от разбити, задъхващи се, лишени от енергия кораби тези носещи живот дискове. Значи, че сигналът за бедствие е достигнал целта си… Но сега към този посланик на космическото братство гледаха студените очи на убийци, готови да унищожат оногова, който, рискувайки себе си, бързаше да им помогне.
— … остават сто метра — и ефирът отново се изпълни с празното дърдорене на машината с нищо неподозиращия Бруно.
Грег нервно почеса дланта си в ръба на пулта. Всичко ли провериха? Всичко ли предвидиха? Сега мозъкът на командира на екипажа работеше толкова интензивно, колкото и компютърът на кораба. Грег хвърли поглед към Стас, който се беше навел над своя сектор за управление. Какво ли им предстои? За всеки случай капитанът протегна ръка над копчето за привеждане в бойна готовност на плазменото оръдие. Леко поглади повърхността на червения клавиш. Ако натисне по-силно, на гърба на кораба ще се появи такъв коз, който трудно ще бъде надцакан. Само ако натисне по-силно… А трябва да бъдат готови за всичко…
— До скачването остават двадесет и пет метра…
Грег усещаше как сърцето му гръмко бие.
Белият силует на лодката вече закриваше част от корпуса на кораба. Червените й габарити отлично се виждаха на фона на черното пространство и бледосинята светлина на звездите. Лазерните далекомери вече трябваше да направят последните корекции на двигателите и възелът за скачване ще се насочи точно към страничния шлюз на Си Ай 12.
— До скачването остават десет метра…
— Капитан Милър, още не съм виждал такова виртуозно приближаване.
— Дреболия, капитан Бруно… Ако и вие като мен бяхте маневрирали цяла седмица в метеоритната мантия, щяхте да направите този вираж само с една ръка… Остават два метра… Допир… Скачването е извършено!
— Поздравявам ви, капитане, с кадифеното скачване. Започвам да пълня шлюза с въздух.
Грег стисна края на операторския пулт така, че пръстите му побеляха. Сега… трябва да стане… Някъде там, във възела за скачване, започва да се отваря люкът на лодката за преминаване. И неприятелските пилоти също до побеляване на пръстите стискат лостовете за управление, очаквайки кога ще се отвори капакът на шлюза.
— Люкът е отблокиран. Снемам последния фиксатор — великолепно продължаваше да играе ролята си машината. — Капитан Бруно, готов съм да ви стисна ръката…
Грег втренчи очи в екрана. Внезапно стотиците цифри на многобройните табла и сектори на екрана сякаш полудяха. Сред целия този хаос нагоре изскочи нов параметър. „Импулс“ — в един глас след компютъра извикаха пилотите на Би Джей 90. Това означаваше, че през отворения люк в лодката бе насочен силен удар с изкривено биополе. А в следния миг отражателната система на лодката върна импулса обратно заедно с мощен електромагнитен удар, за да порази електронните системи за управление. За секунда цифрите показаха още по-големи величини и веднага всичко се нулира.
Забравил за безтегловността, Грег рязко подскочи и замахна с юмрук в празното пространство, сякаш искаше да разбие челюстта на невидимия противник. От тези движения излетя под тавана, завъртя се като тирбушон и закрещя:
— Стана, Стас! Стана!!! Всичко се оказа вярно! — той се хвана за скобата до прозрачния купол, ревеше като мамонт до пресъхнал водопой и тресеше юмрук: — А, гадове, получихте ли си го!!! Мислеха си, че ще разиграят всичко по ноти! А ние така ги цапардосахме по мутрите… Разбра ли, Стас, с един удар ги повалихме! — и той отново се заизвърта и биеше по въздуха под тавана, изливаше цялата си злоба и омраза, мълчаливо събирани месеци наред.
Стас също възбудено размахваше ръце, плаваше над пулта за управление и безразборно се намесваше в екзалтираните възклицания на капитана:
— Очакваха да ни получат на тепсия, като оскубани пилета… А пък ние ги цапардосахме с тоягата по главата — и той мушна с пръст в редиците с нули. — Така ги цапардосахме, че още дълго няма да се оправят.
През това време Пиф обобщи информацията за състоянието на вражеския кораб, използвайки датчиците на лодката.
— От електромагнитния импулс аварийната блокировка на всички периферийни системи заработи и те се изключиха. Главният компютър на кораба е в шок и вече не е в състояние сам да се включи. По външни признаци екипажът е жив, но е в безсъзнание в сектора за усилена защита.
— Отлично! Всичко е просто отлично! — изкрещя Грег, като жестикулираше повече от обикновено, а очите му блестяха.
От цялата му фигура се излъчваше опиянение от победата:
— Всичко върви от добре по-добре. Старият вълк Карпентър се оказа сто процента прав. Нюхът му не го излъга. — Грег улови възбудения поглед на Стас, озъби се, тръсна глава и заповяда на компютъра: — Пиф, продължаваме операцията съгласно основната диспозиция и започваме скачване на корабите. Ще ги посетим, без да са ни канили, в собственото им корито. Да видим какво крият там — и намигна на втория пилот.
Стас само разтресе юмрук над сгъната си в лакътя ръка.
Огромният Би Джей направи плавен завой и се приближи до неутрализирания противник. Пиф извърши още няколко маневри и двата кораба се скачиха чрез централните си възли. Получи се свързване „нос в нос“. После екипажът трябваше доста да се поизпоти, докато отвори фиксирания отвътре люк на Си Ай 12. Но най-после космонавтите влязоха в чуждия кораб. Люкът към следващия сектор също беше блокирал, помещението се осветяваше от аварийни лампи.
— Да — потвърди Грег, — типична картина на кораб, изпитал силен удар. Явно не са били подготвени за подобен обрат.
— От една страна, безспорно това е прекрасно — замислено отвърна Стас. — С един удар спечелихме боя. Но, от друга страна, здравата ще се поизмъчим, за да поставим всичко тук под свой контрол. И колкото по-дълго се мотаме, толкова по-голяма е вероятността да си имаме неприятности. Представи си, че някоя система се събуди и започне да действа против нас.
— Напълно съм съгласен — мрачно отбеляза капитанът. — Може би най-големите трудности тепърва ни
