— Сега не бива да губим време. Щом не получат отговор, те ще се опитат да пуснат някоя система. Трябва незабавно да се доберем до екипажа на този „Зевс“ и до изгасналия му мозък.
Грег мълчаливо кимна в знак на съгласие и космонавтите един по един се измъкнаха от каюткомпанията.
Охладеният почти до абсолютната нула машинен интелект на „Кронос—4“ се опитваше да съживи мъртвите системи на завзетия кораб, боботейки почти незабележимо. Това беше най-мощният от съществуващите портативни суперкомпютри. Сега тази машина беше главната щурмова сила за окупиране на системите за управление на зашеметения „Зевс“. Космонавтите кръжаха из командната кабина и не сваляха очи от „Кронос“, само от време на време си подхвърляха кратки фрази. И двамата вече тихичко нервничеха, макар и да се опитваха да не го показват. Повече от четири часа работеше машината, а резултати още нямаше. „Кондор“ все по-често изпращаше запитвания. Чувстваше се, че там са разтревожени сериозно от мълчанието. Главният компютър съобщи, че източникът на сигнала е започнал да се движи след тях. Това означаваше само едно — скоро „Кондор“ ще достигне точката, където стана срещата, няма да открие нищо там и… „Тогава какво?“ — мрачно мислеше Грег, като от време на време поглеждаше изпод вежди към безуспешно работещият „Кронос“. — Какво ще направят тогава? Когато се захваща рискована работа, непременно трябва да се предвиди някакво средство в случай на неприятен обрат. Но къде ли е скрит техният таен коз? Грег огледа помещението с невиждащ, потънал в дълбок размисъл поглед и внезапно се почувства обкръжен от тясно затворено пространство. Едва успя да се учуди на това необикновено усещане и разбра още по-ясно, че го потиска не ограниченият от титановите стени обем, а самото им мъгляво положение, пълно с неизвестност и скрита заплаха. Те самите се напъхаха в тази опасна ситуация. Сами като глупаво зверче влязоха в капана. Захапаха примамката, а сега страхливо гледат дигнатата вратичка, която при първата стъпка към изхода може да падне. Грег разтърка налетите си сякаш с олово слепоочия: „Да, рано се зарадвахме, когато се скачихме с този кораб. Не се знае дали ще успеем да го вземем под контрол. А друг враг вече настъпва опашката ни…“
Той отново погледна към усърдно работещия „Кронос“, към екрана му, който преливаше в разноцветни светлини, към застиналия до прозрачния купол Стас. Отблъсна се от креслото и заплува към приятеля си. През това време Пиф хладно съобщи, че е пристигнало поредното запитване от „Кондор“.
— Хайде, дяволе, помъчи си мозъка над тази гатанка. Приятно е да знаеш, че не само теб те боли главата — процеди Грег през зъби, като се захвана редом до Стас за скобата близо до големия илюминатор.
Стас обърна към командира съсредоточеното си лице. В зениците му се отразяваше далечната светлина на звездите.
— В интересна ситуация попаднахме — меланхолично каза Грег.
— Да, по-интересна не може и да бъде — съгласи се вторият пилот.
— Понякога дори си мисля: дали да не откачим този дяволски кораб, да вземем само някаква част от него като доказателство и да си оберем крушите. Практически ние изпълнихме цялата задача — потвърдихме версията на Карпентър за нападение срещу Би Джей 86. Имаме запис на всички разговори при скачването. Нека после по нашите следи изпратят бойна група и да се оправят кой го е направил. Никой не може да ни упрекне. — Грег помълча малко, гледайки в черната бездна зад дебелото многослойно стъкло. — А да продължим полета с неконтролируем кораб, който утре може да започне да ни обстрелва, пък и с още един враг зад нас, е много рисковано. Като командир на екипажа не мога да рискувам, без да се посъветвам с тебе.
Стас не отговори веднага. Премести погледа си от далечните светила върху контура на заловения кораб, после се обърна към Грег. Лицето му бе спокойно и уверено:
— Знаеш ли, командире, прав си, че, общо взето, сме изпълнили задачата си и можем със спокойна съвест да захвърлим опасната находка и да си плюем на петите. Но съучастниците на тези мерзавци ще си ги приберат и върви ги търси после. Не се знае дали групата за издирване ще намери някого и колко скоро ще бъде. А през това време тези дръзки момчета могат такива да ги надробят… Не, командире, ние с теб трябва да се държим докрай. Нали имаме оръжие. И нека не ти звучи високопарно, но жестокостта и нарушаването на закона, признат от всички, следва непременно да бъдат наказани. А ако възмездието не бъде бързо и неизбежно, то само ще ги поощри за нови престъпления. Когато всички страхливо ще чакат, подвили опашки, да дойде големият чичко и да оправи нещата, тогава ще започне най-голямата веселба… — Стас погледна командира право в очите и завърши: — Смятам, че още е рано да се предаваме, дори без да сме влезли в бой. Аз никога не бих захвърлил този кораб. А ти ще решаваш окончателно.
Грег погледна компютърното табло и веднага отново вдигна поглед към Стас. На устните му играеше едва забележима загрижена усмивка:
— Каквото и да се случи сега, аз съм спокоен. Съзнателно поемаме този риск… Знаеш ли, през цялото време не ме напускаше чувството за вина. Защото се съгласих на този опасен полет без твоето съгласие. Но сега… Сега всичко е наред.
На големия екран се бяха подредили колонка цифри и гласът на „Кронос“ изпя: „Пусната е системата на телемониторинга на кораба. Контролното въвеждане показва, че всички елементи са в изправност и се подчиняват на командите.“
Космонавтите се хвърлиха към екрана.
— Отлично — зарадва се Стас. — Сега ще можем да наблюдаваме целия кораб отвътре.
— Да, не е лошо. Само дето твърде дълго се тутка с нея. Ако и по-нататък е така… — Грег вече викаше изображението на командната кабина на „Зевс“.
На екрана се появи обикновената картина, подобна на много други — кабина с пулт за управление, пред който, пристегнати с колани за креслата, полулежаха двама космонавти със защитни скафандри.
— Я ги виж — усмихна се Стас, — страхували са се, че ехото от ударния импулс ще засегне и тях…
— Във всеки случай тези черупки са ги спасили. А сега поддържат и живота им. Интересно колко ли време ще е необходимо, за да дойдат на себе си?
— Сами едва ли ще се свестят — Стас увеличи изображението на скафандрите, за да се виждат по- добре външните датчици на показателите за жизнената им дейност. — След като дълго време са били в безсъзнание, скафандрите автоматично поставят хората в състояние, близко до анабиоза. А нас това напълно ни задоволява.
— Виж — Грег бутна с лакът втория пилот, като му показваше страничното табло. Информационният хаос забележимо се систематизираше. — „Кронос“ откри системата от кодове за влизане в управляващата система.
След две-три минути компютърът съобщи, че контролира още няколко периферийни системи, включително и управлението на механизмите на вътрешните люкове.
От радост Стас едва не излетя от креслото:
— Командире, ние победихме!
На екрана се появиха названия на системите, управлявани вече от „Кронос“ — системата за управление и контрол на газовата среда, за регулиране на температурния режим, за контрол над динамичните натоварвания на корпуса и някои други. Всички бяха включени към аварийните енергийни източници и работеха изправно.
— Това вече е нещо — доволно промърмори Грег. — Във всеки случай ще стигнем до космонавтите, сигурно е.
— Само че хайде отначало да разгледаме кораба им, а после да отидем при тях. Все пак поне в някои случаи трябва да изпълняваме изискванията на раздела за извънредни ситуации в устава.
— Добре — съгласи се Грег, като развълнувано потриваше ръце. — Този път ще ги спазим. Само че по- бързо, защото времето не чака.
Стас скоростно прекара през екрана главните помещения и трюмовете на пленения кораб. Мяркаха се изображения ту на машинната зала на главния компютър с безжизнени датчици и индикатори, ту на товарни сектори, където мъждивата светлина на лампите се отразяваше върху свръхздравите корпуси на многофункционални роботи с бойни лазери на гърба. Както Стас беше предположил, в един от трюмовете се оказа мощно артилерийско оръдие.
— Подготвили са се както трябва — поклати глава той, като ускорено променяше изображението. И
