когато на екрана се показа най-долният сектор на палубата с основните двигатели, заключи: — Сега вече смело можем да се гмурнем в утробата на това чудовище.
Грег се усмихна и се канеше да отвърне нещо, но в ъгъла на екрана се появи знакът „Внимание“ и компютърът съобщи, че корабът приближава границата на метеоритно-прашен облак и скоростта се намалява до минимум.
— О, Господи — вместо да отговори на втория пилот, въздъхна капитанът, — и това ли ще ни се стовари върху главата! Неуспели да се отървем от една неприятност — те ти друга!
— Не се мръщи, шефе — ободри го Стас от люка към сектора за скачване. — Още малко и до края на полета ще ни остане само да се бием с Пиф на вист и да си спомняме скорошните страхове, прозявайки се.
— По-живо, че ще ти настъпя опашката! — промърмори Грег, който вече се държеше за скобата на люка и буташе с ръка гърба на Стас. — Заради твоя идиотски оптимизъм наистина ще загазим.
Малко след това космонавтите преминаха възлите за скачване и на двата кораба и влязоха в шлюзовия сектор на Си Ай 12. Този път люкът се отвори самичък.
— Скоро всичко ще действа както трябва — бърбореше Стас, преминавайки в следващия сектор. Космонавтите минаха през носовата технологическа камера, където бе складирана екипировката за излизане в Космоса и бяха разположени механизмите за управление на скачванията. Следващият люк водеше към командната кабина. Той се отвори автоматично и екипажът на Би Джей 90 влезе в центъра за управление на пленения кораб.
Грег напрегнато се огледа: голям тъмен ситуационен екран, безжизнен пулт за управление, пред него — двама пилоти в скафандри. Сякаш всичко е както обикновено. Но все пак нещо не е наред… Грег тутакси разбра, че са го накарали да застане нащрек непривичният оттенък на аварийното осветление и някак необичайната миризма на чуждия кораб. Мислено се наруга за излишната си впечатлителност и се насочи към мъртвия пулт за управление.
Стас като начало огледа пилотите:
— Тъй си и знаех — живи са. Но са в безсъзнание. Май са си изпатили, когато лодката върна обратно засиления импулс. Ако не бяха скафандрите…
Грег вече тракаше с пръсти по клавишите и терминалите на пулта за управление. Но той беше мъртъв, не показваше признаци на живот и екранът пред него.
— Хайде, капитане, остави замалко това желязо — вдигна глава иззад креслото Стас. Той откачаше системите за осигуряване на жизнената дейност на скафандрите. — Нека отначало поставим двамата господа на дълготрайно съхранение, пък после ще се заемем с другите неща в този пиратски кораб. Капитана ли да измъкнем пръв — от уважение към званието му? — и Стас въпросително протегна врат иззад креслото.
Грег махна с ръка в знак на съгласие и отплува на помощ. Зад прозрачния шлем безметежно спеше брадато лице с правилен нос. С него бе контактувал Грег по време на сближаването със Си Ай 12. То предизвика у него буря от асоциации и Грег остро почувства същото напрегнато очакване на смъртоносна опасност, както когато корабите бавно се сближаваха в черното космическо пространство.
— Гад… — без да иска, изруга капитанът. — Откъде ли се пръкват такива?
— Хайде, Грег, не се ядосвай заради него — успокои го Стас. — Скоро върховният съд ще определи присъдата. А те си знаят работата… Дръж го по-здраво за краката, да не го раздрусаме по пътя — после ще отговаряме, че не сме го пазили при транспортирането.
И двамата приятели внимателно пъхнаха брадатия през люка. На Би Джей 90 освободиха от скафандъра вражеския капитан и го поставиха в анабиозната камера. Веднага и вторият член на неприятелския екипаж последва командира си. Стас доволно наблюдаваше как капакът на камерата се затвори и каза:
— А сега — напред, да се оправяме в командната кабина.
— Не бързай — спря го с жест Грег. — Все още няма какво да правим там. Хайде по-добре да видим дали през това време „Кронос“ не е намерил още нещо.
Но той не ги зарадва с нищо. Машината продължаваше безуспешно да се опитва да открие кодовете за ключовите програми на главния компютър, блоковете за управление на двигателите и въоръжението.
— Да-а — Стас замислено се почеса по главата. — Май кодовете за периферийните системи и за жизненоважните структури нямат нищо общо. Какво да правим?
— Изглежда, е така — потвърди Грег. — Остава ни да изведем „Кронос“ на свръхплътен граничен режим и да засилим възможностите му, като поставим микропроцесори на възловите вериги на блокираните системи. Ако ги свържем както трябва, ако ги съединим в логическа система и ги пуснем паралелно с „Кронос“, шансовете ни ще се увеличат. Мисля, че това е единственият ни изход.
— Може би си прав — съгласи се Стас. — Тогава аз отивам да взема микропроцесорите — и той изчезна в люка.
Грег отново се наведе над пулта, опитвайки се за кой ли път да свърже в едно цяло периферийните възли и вериги — онези, които „Кронос“ случайно беше открил в безжизнените, блокирани структури на компютъра на неприятелския кораб.
Когато дойде Стас с контейнера с микропроцесорите, Грег вече беше определил няколко точки, където би трябвало да се включат.
— Виж — показа той кръгчетата на схемата, — тук ще ги поставим и ще ги съединим в логически блок. Ако през този блок „Кронос“ хубавичко ги напомпи, веригите би трябвало да се възбудят и да заработят непроизволно. Дори може да се получи верижна реакция, а останалото е въпрос на техника…
— Всичко е ясно. Отивам да изпълня задачата — почти безгрижно изкозирува Стас.
— Давай, давай — беззлобно изръмжа Грег. — А аз ще побая на компютъра. Виж там се дръж в обзорното поле на мониторите, да не те изгубя от очи. Вържи попа да е мирно селото.
Стас не отвърна нищо и изчезна в дупката на люка.
Екипажът на Би Джей 90 работи още няколко часа, опитвайки се да завземе крепостта на неприятелския компютър. Определиха линиите на управление от командния мозък към основните системи. На тях поставиха микропроцесорите и „Кронос“ вече напредваше към главните операционни блокове на чуждата машина, опипвайки мъртвите вериги с импулсите си. Но работата вървеше безкрайно бавно и космонавтите все още не можеха да се почувстват господари на положението.
Привършваше второто денонощие, откакто отразеният импулс зашемети Си Ай 12 и започна борбата за подчиняването му. Грег и Стас залитаха от умора, открадваха по един-два часа за сън и отново с упоритостта на египетските строители на пирамиди се захващаха за работа. През това време Пиф непрекъснато маневрираше с рулевите дюзи на Би Джей 90 и бавно водеше тромавата грамада през астероидния пояс. Корабът непрестанно променяше курса, завиваше и се пазеше от прорязващите пространството късове от камък, замръзнал газ и метал. При резките завои космонавтите по инерция се блъскаха в стените и постоянно трябваше да се захващат за скобите, за да не се насинят.
— И тъй, какво имаме насреща — сподавяйки мъчителната си прозявка, уточни Грег. — В ръцете ни е около половината от периферийните обслужващи и спомагателни системи. Най-важното — успяхме да неутрализираме неприятелския екипаж. Овладяването на главния компютър си остава, както и преди, въпрос на неопределеното бъдеще. Както и преди нямаме контрол над двигателите, енергийната система и въоръжението. Между другото — той уморено погледна Стас — не си ли се опитвал да проникнеш в сектора с роботите и да погледнеш как да ги лишим от захранване?
— Опитвах се — виновно отвърна Стас. — Но люковете за секторите и товарният асансьор за двигателното отделение се контролират от специална система, а тя още е блокирана. Засега можем само да наблюдаваме трюмовете през монитора.
— Добре — вяло махна с ръка Грег, — ще пуснем централното управление и ще решим всички проблеми с един замах. Нещо отдавна не се чуват запитвания от „Кондор“. Дали е изостанал, или… — В същия миг корабът направи рязка маневра и командирът заби нос в облегалката на креслото. — Ама че гадост… Или се опитват да ни поднесат някаква изненада. Или…
Стас поиска от системата за непрекъснато следене запис от прослушването на радиочестотите и върху екрана се изписаха заплетени данни.
