командите на главния компютър. Но тогава има вероятност от рязката намеса да се съживи автономният логически блок на двигателната система. Тя ще се задвижи непроизволно и ще получим обратен резултат. Четвърто, да се откачим и докато не е късно, да бягаме заедно с техните космонавти, като направим кораба им на решето. Но е възможен и друг обрат — докато се откачаме и се отдалечаваме на безопасно разстояние, да се получи команда за включване на компютъра и ще ни се наложи да водим бой с него. Ще получим повреди и ще станем лесна плячка за преследвачите ни. Тъй че този ход е много рискован.
Стас изброи още няколко варианта и каза, поглеждайки часовника си:
— Какво е мнението ти, шефе?
— Смятам, че вариантът за повреждане на главния им двигател е най-реален. Но в такъв случай какво ще правим с бойните им роботи?
— Има само една възможност — да ги държим по-далеч от себе си. Отвън ще ги задържат нашият въоръжен робот и лодката, а когато повече не ще бъде нужно да контролираме системата за управление на двигателите, можем да хвърлим всички сили на компютрите да удържат затварящата система на вътрешните люкове и шлюзовете. Тогава роботите просто няма да могат да влязат тук и ще си останат в техния кораб, докато стигнем базата.
Грег нервно потърка лице, помълча малко и решително каза:
— Рисковано е… Но не колкото при другите варианти. Аз избирам този начин. А какво ще ни посъветва Пиф?
Компютърът също се спря на предложението на командира.
След няколко минути оцелелият робот излезе от кораба, бавно проплува над тандема и спря до първите носещи конструкции на отражателя на Си Ай 12. Дори такъв голям екземпляр от серията MZ изглеждаше като играчка на фона на исполинския скелет от конструкции и опори, които съединяваха корпуса на кораба с огледалото на основния двигател.
Неволно сдържайки дъха си, Стас и Грег наблюдаваха как роботът, воден от командите на Пиф, се добра до края на отражателя и изчезна в него. Системата на мониторинга веднага включи камерата върху края на огледалото. Виждаше се добре как роботът като мравка в чашката на цвете пълзи по вътрешната повърхност на гигантската сребриста чаша. Най-сетне стигна до проблясващия в студената мъртвешка светлина на галактическите светила купол на фотонния реактор. В щипците му избухна мълнията на плазмената горелка… Отвори техническия люк на купола и потъна в него. Стас облиза пресъхналите си от напрежение устни и срещна погледа на командира. Той конвулсивно преглътна и отново обърна лице към екрана.
Едва Стас съсредоточи поглед в екрана и по него, а и почти на всички табла в залата за управление се понесоха редове с извънредна информация — Пиф съобщаваше, че е прието ехото на сигнал от „Кондор“. Той съдържаше математически кодове и приличаше на команди за съживяване и пускане на централния компютър.
— Така — каза капитанът с особено загрижено лице, обръщайки се към втория пилот. — Значи след три-четири минути усиленият сигнал ще се върне. Така — повтори той и хвърли поглед върху екрана, проблясващ със сребристата светлина на огледалото. — Стас, аз продължавам да контролирам робота, а ти незабавно се свържи с „Кронос“ — има ли някакви новини от окопната му война. И подготви всички наши вериги и подчинени системи за евентуален удар.
— Разбрах — късо отговори Стас и се наведе над пулта за управление.
Оказа се, че през цялото това време „Кронос“ е успял да подчини само няколко спомагателни вериги и да извоюва два-три терминала в безкрайната периферия на големия компютър. Стас му даде команда да се готви за война с оживелия противник. После на допълнителния екран още веднъж бързо прегледа недостъпните вътрешни помещения. В синкавозеления фон на екрана всичко изглеждаше неподвижно и спокойно. Само човешкият разум с умението му да предчувства долавяше скрита заплаха в това безжизнено струпване от машини и механизми на все още безволния и парализиран неприятелски кораб. След като приключи с подготовката, Стас отново се върна към изображението на чашата на двигателя. Роботът още не се появяваше от купола.
— Какво прави там? Защо камерата му не е включена?
— Работи с горелката — обясни капитанът, без да се откъсва от пулта, и веднага уточни: — Всички комуникации са скрити добре и не могат да се повредят. Така че роботът започна да реже болтовете, които фиксират купола. Ако имаме успех, при пускането на двигателя той няма да издържи ударната вълна и ще се откъсне из основи.
— Ясно — кимна с глава Стас.
Минаха още няколко минути в мъчително очакване. Космонавтите следяха цифрите, които показваха колко надълбоко е проникнал роботът в огромните болтове. Бавно, но сигурно MZ откъсваше една по една осемстенните им глави.
В тандем със завзетия кораб Би Джей 90 постоянно маневрираше, избягвайки срещите с блуждаещите космически късове, и се движеше в горния слой от мантията на пояса. Някъде отпред сред целия този хаос се намираше неприятелският ретранслатор, а отзад с упоритостта на хрътка ги настигаше потерята. И от всички страни този незначителен епизод от безкрайната, пронизваща цялата Вселена борба на живота и разума със себеподобните си беше наблюдаван студено и безстрастно от хилядите сини звездни очи на великия и безкраен Космос.
Пилотите трепнаха, когато напрегнатата тишина бе прорязана от отсечения глас на компютъра: „Прието е ехото на идващ насам сигнал. Той ще бъде тук след четиридесет-петдесет секунди. Приблизителната му мощност е около осемдесет киловата.“
— Такъв сигнал може и антена да огъне. Тъй… — Грег впи поглед в цифровите показания.
— Какво, изгубихме ли вече робота? — попита Стас само за да не мълчи. Очакването ставаше вече непоносимо.
— Да, изгубихме го — потвърди командирът. — Само че не е ясно дали се е справил със задачата.
Съдейки по цифрите, машината вече бе отрязала всички болтове от едната страна на купола и сега довършваше половината от другата.
— Куполът вече би трябвало да се откъсне при пускането на двигателя — промърмори Грег. Лицето му приличаше на каменна маска. — Всичко зависи дали компютърът ще се съвземе бързо и кога ще пусне двигателя.
— Трябва вече да започва — тихо като въздишка каза Стас, наблюдавайки хронометъра.
И сякаш чакайки само тази команда, всичко, което можеше да се оцвети с тревожен червен цвят, запулсира с алено сияние. Цифрите на всички датчици напрегнато застинаха. А върху главния екран се появиха мислите и командите на „Кронос“. Сега той стана главният боец и всеки момент трябваше да влезе в ръкопашен бой със силния и опасен враг.
— Най-сетне дочакахме поздрав от приятелчетата — през зъби процеди Стас.
Грег нищо не му отговори и само още по-напрегнато впери поглед в таблото за управление.
След миг „Кронос“ съобщи, че веригата от микропроцесори е регистрирала оживление по наблюдаваните линии. А след още една минута — че всички контролирани системи усещат появата на първите разузнавателни сигнали върху блокираните си входове.
— Така, говедото започва да идва на себе си — злобно проговори Грег, като изтри с ръкав потта от челото си. — Още малко и ще се помъчи да ни набучи на рогата си.
— И тогава ще направим истинска корида — опита се да се пошегува Стас.
— Но къде ли първо ще се нахвърли? Всичко излиза… Той мисли извънредно рационално — лицето на Грег стана почти сиво, когато „Кронос“ съобщи, че процесорът усеща най-голямо напрежение в линията към двигателното отделение.
— А на MZ му останаха още осем болта — бавно каза Стас и веднага бързо допълни: — Време е да скрием камерите за наблюдение зад чашата на двигателя. Дори да не измъкнем робота оттам, поне да не останем без очи.
— Добре — съгласи се командирът.
Изображението на една четвърт от големия екран, където току-що проблясваше параболичната повърхност на огледалото, се смени. Сега камерата върху корпуса на кораба предаваше задната страна на
