чашата. Решетестите конструкции мътно изпъкваха на мъглявия фон на астероидния пояс.
— На робота му остават осем болта… — Стас млъкна, без да довърши фразата.
Изображението на екрана потрепна. Тъмният контур на чашата внезапно рязко изпъкна от обвилото го бяло сияние. В същия миг стените потрепераха от силен удар. Всички незакрепени предмети по инерция заплуваха към изхода.
— Пускане… — неволно въздъхнаха и двамата космонавти.
Но сиянието продължи не повече от секунда и веднага угасна.
— Успяхме! — диво блещейки очи, закрещя Стас. — Успяхме! Разбра ли, Грег, всичко стана както трябва — и в радостен порив той се хвърли да раздрусва и да тупа командира.
Но Грег само ядно и цветисто изпсува, наведе се към пулта за управление и като трескаво натискаше копчетата, глухо произнесе:
— Край… Нашият MZ вече не отговаря.
— Лоша работа — процеди Стас, тутакси станал сериозен. — Лишихме се и от последния си робот…
Няколко минути след това, когато стана ясно, че няма да има повторно пускане, камерите отново надникнаха иззад края на изстиващата чаша. Колоната с реактора силно, почти на 45 градуса се беше отклонила от оста на параболичното огледало. Държеше се само с единия си край за основата.
— Отлично — прецени Стас. — Поне MZ не загина напразно. Двигателят повече не ще може да работи.
— Добре — уморено кимна Грег. — Тази опасност ликвидирахме. А по-нататък какво?
— Трябва да концентрираме вниманието си в трюма им с роботите. Това е последното, на което могат да разчитат.
— И последното, което много лесно ще ни довърши — капитанът винаги се готвеше за най-лошото. Може би иначе не би станал капитан.
Повече от половин час екипажът на Би Джей 90 съсредоточено наблюдаваше как чуждият компютър се свестява от продължителния шок. Сякаш бе великан, който идваше на себе си след дълга загуба на съзнанието през нощта на бойното поле — ту се опипваше, ту шареше около себе си да намери изгубеното си оръжие, ту се взираше в тъмнината наоколо. Но тъй или иначе, моментът, когато ръката му ще се натъкне на меча или на дебелата чепата тояга, трябваше да настъпи, той ще се изправи на крака и пак ще се превърне в страшен противник.
Половината от площта на големия екран заемаше изображението на трюм N3 на Си Ай 12. Четири неподвижни цилиндрични туловища лежаха върху транспортни платформи. Те бяха от по-малък и не толкова мощен клас като загиналите MZ. Но ако се наложи да се воюва с тях вътре в кораба, по-малките им габарити се превръщаха в безспорно предимство. Те свободно преминаваха през всеки корабен люк и можеха с лекота да се движат и в най-тесния кубрик или шлюз. Лазерите и горелките им не можеха и да се сравняват със стрелковото оръжие на космонавтите… Грег мислеше за всичко това, разглеждайки неподвижните контури на автономните механизми. Рано или късно компютърът ще изиграе асото си — като Наполеон в последния момент ще хвърли в боя старата гвардия.
Забравили за умората, недоспиването и глада, двамата космонавти вече няколко часа стояха до пулта за управление и заедно с Пиф реагираха на всички действия на противника. Сякаш играеха някаква безумна и същевременно абсолютно систематизирана шахматна партия върху огромна дъска със сто хиляди полета. Залогът в тази невиждана, изтощителна игра беше: живот или смърт.
Почти едно денонощие измина, откакто започна нечуваната упорита борба за управлението на кораба. Отначало неприятелският машинен мозък опита да настъпва едновременно на много участъци, но твърдата съпротива на „Кронос“ провали атаките на неприятеля. Тогава той промени тактиката си и концентрира усилията си поред само на няколко места. „Кронос“ не успя бързо да мобилизира силите си от цялата контролирана периферия, за да му противодейства, и Бика — както кръстиха компютъра на Си Ай 12 Стас и Грег — скоро успешно извоюва няколко второстепенни обслужващи системи и тутакси изпрати съобщение до преследващия ги кораб.
— Не бързайте да се радвате… — мрачно процеди Грег, като получи от Пиф дешифрираната радиограма.
Отбраняващата се страна промени тактиката. „Кронос“ се оттегли от всички незначителни системи и създаде мощни огнища на активна съпротива във входовете за най-важните. Това бяха системите за отваряне на люковете, за видеомониторинга, за аварийното електроснабдяване и няколко други. Когато три яростни атаки на Бика срещнаха не по-малко решителен отпор, той за известно време прекрати активността си. Екипажът на капитан Милър чакаше напрегнато: какво ще последва?, и тревожно се взираше в изображението на трети трюм.
— Колкото по-дълго мълчи това говедо, толкова повече съм нащрек — мрачно бърбореше Стас. Глътна незнайно коя поред през това денонощие доза стимулатор и погледна под вежди Грег.
— Да — съгласи се капитанът. — Ненапразно се е задълбочил толкова в размисъл, че дори престана да изпраща вести до господарите си.
Корабът започна маневра, за да се размине с поредния астероид. От резкия завой Грег изпадна от креслото и се наложи Стас да хване капитана за обувката и да го върне на бойния му пост.
— Дявол да го вземе! Всички наоколо сякаш са се наговорили да ни тровят живота! — изруга Грег.
Изображението на големия екран оживя и гласът на главния координатор на бойните действия — Пиф, бързо заговори: „Внимание! Рязко се засили активността в неприятелските системи на трети товарен сектор. Внимание! Рязко се засили активността…“
Трюмът се освети ярко и отлично се виждаше как роботите се освобождават от превръзките за транспортиране и изплуват над платформите. Манипулаторите им откачаха кабелите за стационарно захранване и обективите на управляващите устройства трескаво се заоглеждаха наоколо. На Стас дори му се стори, че чува противното скърцане на сервомеханизмите и лекото потракване на ставите на манипулаторите им.
— Сега вече започва истинската корида — с прегракнал глас каза Грег. — Време е да приготвим берданките си. Дано успеем да уцелим някой от тях в окото…
— Чакай, капитане, може би ще минем и без това…
— Вече няма да минем без това — тежко отрони Грег и продължи: — Какво ще правиш, ако тези механизми излязат отвън и се опитат да заклинят маневрените ни дюзи? Или започнат да режат крепящите конструкции на отражателя? Космическата лодка е твърде тромава, за да ги вземе на прицел, ако рекат да се въртят около корпуса на кораба.
— Но нашите ръчни лазери не са достатъчно мощни, за да пробият стоманата им — уморено възрази Стас.
— Затова казах, че ще се целим в очите.
А в трюма роботите вече бяха в пълна бойна готовност и се разделиха на двойки. Едната се издигна до шлюза към Космоса, а другата се настани до вратата на товарния асансьор.
— Какво ли са намислили? — неразбиращо измърмори Грег, мърдайки пръсти по клавиатурата на пулта.
Но „Кронос“ още не можеше да изясни положението. В това време двата робота изчезнаха в асансьора, а другите през разтворения шлюз излязоха навън. Камерата за външно наблюдение веднага ги хвана в обектива си.
— Май сега ще се опитат да поставят на мястото й реакторната колона — досети се Стас и се обърна към Грег: — Командире, какво ще правим?
— Какво да правим! Да се наслаждаваме на това грандиозно зрелище — намръщено иронизира Грег и заповяда на компютъра: — Пиф, изкарвай лодката. В чашата не могат да ни избягат.
— Ами другите два… Какво да правим с тях?
— Засега нищо… Когато си покажат рогата, тогава ще му мислим — капитан Милър си върна състоянието на упорита студена проницателност, което го обхващаше само в мигове на смъртна опасност. — Все едно до затворените от нас сектори няма да се появят скоро…
Пиф докладва, че лодката излиза в Космоса. А на екрана двата неприятелски робота вече се спускаха към центъра на чашата на отражателя. Застинаха до наведения купол, отново се размърдаха и изчезнаха в
