само — има хора, които не вярват в предопределението. Освен ако не си знаел за мен. Знаеше ли?
— Не знаех. Ако има място, където не съм очаквал да те срещна, то е именно тук. Ако не ме лъже паметта, по-рано живееше в Ковиж, в кула, подобна на тази.
— Много неща се промениха оттогава.
— Поне името ти — със сигурност. Сега май се казваш маестро Ирион?
— Така се е наричал строителят на тази кула. Починал е преди двайсет години. Реших, че трябва да го почета по някакъв начин, след като съм се нанесъл в неговата обител. Тук съм резидент. Повечето жители се изхранват от морето, а както знаеш, моята специалност са промените във времето. От време на време викам буря или порой, от време на време със западния вятър докарвам по-близо до брега стада риби. Може да се живее. Исках да кажа, можеше да се живее — добави той тъжно.
— Защо „можеше“? И защо си си сменил името?
— Предопределението има много лица. Моето предопределение е прекрасно отвън и отвратително отвътре. То е протегнало към мен окървавените си нокти…
— Изобщо не си се променил, Стрегобор — намръщи се Гералт. — Дърдориш глупости, и при това правиш дълбокомислени и многозначителни гримаси. Не можеш ли да говориш нормално?
— Мога — въздъхна магьосникът. — Ако това ще ти достави удоволствие. Дойдох тук, бягайки от жестоко същество, което иска да ме убие. Бягството обаче не ми помогна — то ме намери. По всяка вероятност ще се опита да ме убие утре, в краен случай — вдругиден.
— Аха — рече вещерът с безразличие. — Сега разбирам.
— Май възможната ми смърт не те вълнува особено.
— Стрегобор — каза Гералт, — такъв е светът. Човек вижда много, като пътува. Двама селяни се бият заради межда насред полето, която на другия ден смазват конете на дружините на двама местни графове, жадуващи да се унищожат един друг. На дърветата край пътищата се полюшват обесени, в горите разбойници прерязват гърлата на търговци. В градовете постоянно се натъкваш на трупове в отточните канали. В дворците се намушкват с кинжали, а на пиршествата постоянно някой лежи под масата, с лице, посиняло от отровата. Свикнал съм. Така че защо трябва да се вълнувам, че някого го заплашва смърт, особено ако заплашва теб, а не мен?
— Особено ако заплашва мен — повтори Стрегобор, усмихвайки се. — А аз те мислех за приятел. Надявах се на твоята помощ.
— Последната ни среща — каза Гералт — беше в двореца на крал Иди в Ковиж. Отидох да си получа наградата за убийството на амфисбената, която тероризираше района. Тогава ти и твоят събрат Завист7 се надпреварвахте да ме наричате шарлатанин, безразсъдна машина за убиване и ако не ме лъже паметта, мършояд. В резултат на това Иди не само не ми плати нито шелонг, но и ми нареди до дванайсет часа да напусна Ковиж, и тъй като пясъчният му часовник беше повреден, едва успях навреме. А сега ти казваш, че разчиташ на моята помощ. Казваш, че те преследва чудовище. От какво се страхуваш, Стрегобор? Ако те нападне, му кажи, че обожаваш чудовищата, опазваш ги и следиш нито един вещер-мършояд да не нарушава спокойствието им. Ако и след това то те разкъса и изяде, значи е страшно неблагодарно.
Магьосникът се бе извърнал и мълчеше. Гералт се разсмя.
— Не се надувай като жаба, магьоснико. Разкажи какво те заплашва. Ще видим какво може да се направи.
— Чувал ли си за Проклятието на Черното слънце?
— Че как, чувал съм. Само че под наименованието Манията на лудия Елтибалд. Така наричаха мага, който устрои гонение, в резултат на което бяха убити или заточени в кули няколко десетки девойки от благороднически произход, дори с кралска кръв. Уж били обладани от демони, проклети, покварени от Черното слънце, както наричате на глупавия си жаргон най-обикновените слънчеви затъмнения.
— Елтибалд, който изобщо не беше луд, разшифрова надписите на менхирите на дауките, на надгробните камъни в некрополите на вожгорите, анализира митовете и легендите на Ооболаците. Не можеше да има никакво съмнение. Черното слънце трябваше да предвещава скорошното завръщане на Лилит, почитана на изток под името Ния, и гибелта на човешката раса. Пътят за Лилит трябваше да бъде проправен от „шейсет девици със златни корони, чиято кръв би запълнила руслото на река“.
— Глупости — каза вещерът. — При това неримувани. Всички прилични предсказания са в стихове. Всички знаят какво са имали предвид Елтибалд и Съветът на магьосниците. Възползвали сте се от бълнуванията на душевноболен, за да укрепите властта си, да разрушите съюзи, да не допускате родствени връзки, да отслабите династиите — с други думи да дърпате както си искате конците на марионетките с корони. А ти ме баламосваш с разни предсказания, от които би се засрамил дори някой старец на панаир.
— Може да се отнасяш скептично към теорията на Елтибалд и към интерпретациите на предсказанията, но не можеш да отречеш факта, че сред момичетата, родени след затъмнението, се наблюдават чудовищни мутации.
— Защо да не мога? Аз чух точно обратното.
— Присъствах на аутопсията на една от тях — каза магьосникът. — Гералт, това, което открихме в черепа и гръбначния й мозък, не можеше да се определи еднозначно. Някаква червена гъба. Вътрешните органи бяха объркани, разместени, някои изобщо ги нямаше. Всичко беше покрито с подвижни камшичета и розово-сини парченца тъкан. Сърцето беше с шест камери. Две от тях на практика атрофирали, но все пак… Какво ще кажеш за това?
— Виждал съм хора, които вместо ръце имат орлови нокти, хора с вълчи зъби. Хора с допълнителни стави, допълнителни органи и допълнителни сетива. Всичко това е резултат от вашите игри с магиите.
— Казваш, че си виждал различни — вдигна глава магьосникът, — а колко от тях си унищожил за пари със своето вещерско призвание? Колко? Защото може да имаш вълчи зъби и да се ограничаваш с това да ги показваш на момичетата в обора, а може и да имаш вълча природа и да нападаш деца. Именно така беше с родените след затъмнението момичета, за които се установи, че имат необяснима склонност към жестокост, агресивност, бурни изблици на гняв и извънредно буен темперамент.
— При всяка жена можеш да откриеш подобни прояви, ако решиш — усмихна се Гералт. — Какви ги говориш? Питаш колко мутанти съм убил, а защо не се поинтересуваш при колко съм развалил магията, колко съм отървал от уроки? Аз, вещерът, когото вие презирате. А какво направихте вие, могъщите магьосници?
— Приложихме висша магия. Наша и на свещениците в различни храмове. Всички изпитания завършиха със смъртта на девойките.
— Това говори лошо за вас, а не за девойките. И така, първите трупове. Доколкото помня, се прави аутопсия само на тях?
— Не само. Не ме гледай така, много добре знаеш, че имаше и други трупове. Първо решихме да ги избием всичките. Но после размислихме… Онези, които вече бяха убити, прибирахме и им правехме аутопсии. На една направихме дисекция.
— И вие, кучи синове, се осмелявате да критикувате вещерите? Ех, Стрегобор, Стрегобор, ще дойде ден, когато хората ще поумнеят и ще ви избият до крак.
— Не мисля, че това ще се случи много скоро — отбеляза кисело магьосникът. — Не забравяй, че го направихме, за да защитим хората. Мутантките щяха да удавят в кръв цели страни.
— Така твърдите вие, магьосниците, които не виждате по-далеч от своя ореол на безпогрешност. И като стана дума за това, вероятно няма да имаш нахалството да твърдиш, че когато сте преследвали тези така наречени мутантки, не сте сгрешили нито веднъж?
— Добре — каза Стрегобор след дълго мълчание. — Ще бъда откровен, макар че не е в мой интерес. Сгрешихме, и то неведнъж. Да ги разделим на групи се оказа доста трудна задача. Затова престанахме да ги… избиваме, а започнахме да ги изолираме.
— А, да, вашите прочути кули — изсумтя вещерът.
— Да, нашите кули. Но това беше поредната грешка. Подценихме ги и много от тях избягаха. Сред принцовете, особено онези, които бяха по-млади и нямаше какво да правят, а още по-малко — какво да губят, се разпространи някаква идиотска мода да освобождават затворените красавици. За щастие повечето си счупиха вратовете.
