— Мисля, че е ясно. Ти ще я убиеш.
— Аз не съм наемен убиец, Стрегобор.
— Не си убиец, съгласен съм.
— Срещу пари убивам чудовища. Зверове, заплашващи хората. Страшилища, създадени чрез магии и заклинания от такива като теб. Но не и хора.
— Тя не е човек. Тя е чудовище, мутант, проклет изрод. Ти докара тук кикимора. Свраката е по-лоша от кикимора. Кикимората убива от глад, а Свраката — за удоволствие. Убий я и ще ти платя колкото поискаш. В границите на разумното, разбира се.
— Вече ти казах, че смятам за глупост историите за мутации и проклятието на Лилит. Девойката си има причини да си разчисти сметките с теб и аз няма да се меся в това. Обърни се към кмета, към градската стража. Ти си градският магьосник, тукашният закон е на твоя страна.
— Плюя аз на този закон, на кмета и на неговата помощ! — избухна Стрегобор. — Не се нуждая от защита, а искам да я убиеш! В тази кула не може да влезе никой, тук съм в пълна безопасност. Но какво от това, не мога да стоя тук до края на живота си! Свраката няма да се откаже, докато съм жив, знам го. Какво да правя, да стоя в тази кула и да чакам смъртта?
— А тя и другите като нея как са стояли в кулите? Знаеш ли какво, магьоснико? Трябвало е да оставиш преследването им на други магьосници, по-могъщи, трябвало е да предвидиш последствията.
— Моля те, Гералт.
— Не, Стрегобор.
Магьосникът мълчеше. Неистинското слънце на неистинското небе не се бе придвижило към зенита, но вещерът знаеше, че в Блавикен вече се смрачава. Почувства глад.
— Гералт — каза Стрегобор, — когато слушахме Елтибалд, у мнозина от нас се появиха съмнения. Но решихме да изберем по-малкото зло. Сега аз те моля за същото.
— Злото си е зло, Стрегобор — изрече сериозно вещерът и се изправи. — По-малко, по-голямо, средно — всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо. Време е да тръгвам. Ще се видим утре.
— Възможно е — каза магьосникът. — Ако успееш.
3
В „Златния двор“, най-представителната странноприемница в града, беше многолюдно и шумно. Гостите, местни и пътници от други места, бяха заети предимно с типичните за националността и професията им неща. Сериозните търговци спореха с джуджетата за цените на стоките и процентите на кредитите. Не толкова сериозните щипеха по задничетата девойките, разнасящи бира и зеле с грах. Местните глупаци се правеха на добре информирани. Девойките по всякакъв начин се стараеха да се харесат на богатите, като същевременно отблъскваха бедните. Каруцарите и рибарите пиеха така, сякаш на другия ден ще забранят добива на хмел. Моряците пееха песни, възхваляващи морските вълни, храбростта на капитаните и прелестите на сирените, последното — живописно и с подробности.
— Напрегни си паметта, Стотник — каза Цалдемейн на кръчмаря, навеждайки се над тезгяха така, че да бъде чут сред глъчката. — Шест момъка и девойка, облечени в черни кожени дрехи, украсени със сребро по новиградската мода. Видях ги на бариерата. Отседнали са или при теб, или в „При Тунчик“.
Кръчмарят смръщи изпъкналото си чело, докато бършеше една халба с раираната си престилка.
— Тук са, кмете — каза най-накрая. — Казват, че са дошли за панаира, и всичките са с мечове, дори девойката. Облечени са в черно, както каза.
— Аха — кимна кметът. — Къде са сега? Нещо не ги виждам.
— В малката стаичка. Платиха със злато.
— Ще отида сам — каза Гералт. — Това не бива да се превръща в официално посещение, поне засега. Ще я доведа тук.
— Може би така ще е най-добре. Но внимавай. Не искам сбивания тук.
— Ще се постарая.
Песента на моряците, ако се съди по-честите нецензурни изрази, наближаваше грандиозния си край. Гералт отмести лекичко твърдата и лепкава от мръсотия завеса, прикриваща входа на стаичката.
На масата седяха шестима мъже. Момичето, което очакваше да види, не беше сред тях.
— Какво? — извика онзи, който го видя пръв. Беше плешив, а лицето му бе обезобразено от белег, минаващ през лявата вежда, основата на носа и дясната буза.
— Искам да се видя със Свраката.
От масата се надигнаха две еднакви фигури с еднакво безизразни лица, светли разрошени коси до раменете и еднакви черни кожени дрехи, лъщящи със сребърните си украшения. С еднакви движения близнаците вдигнаха от скамейката еднакви мечове.
— Спокойно, Вир. Седни, Нимир — каза човекът с белега, облегнал лакти на масата. — С кой казваш, че искаш да се срещнеш, братко? Коя е тази Сврака?
— Много добре знаеш за кого говоря.
— Кой е тоя? — попита полугол потен тип, с препасани на кръст ремъци на гърдите и налакътници с шипове. — Познаваш ли го, Нохорн?
— Не го познавам — отговори онзи с белега.
— Някакъв албинос — изкикоти се слаб и висок тъмнокос мъж, седнал до Нохорн. Нежните черти на лицето, големите черни очи и ушите с остри върхове издаваха, че е наполовина елф. — Албинос мутант, шега на природата. И такива ги пускат в кръчмите, сред порядъчните хора.
— Виждал съм го някъде — каза як тип със загоряло лице и оплетени на плитки коси. Гледаше злобно Гералт с присвитите си очи.
— Няма значение къде си го виждал, Тавик — каза Нохорн. — Чуй, братко, Циврил току-що страшно те обиди. Няма ли да го предизвикаш на дуел? Толкова скучно е тази вечер.
— Не, няма да го предизвикам — отговори спокойно вещерът.
— А мен ще ме предизвикаш ли, ако плисна по теб тази рибена чорба? — изкикоти се голият до кръста.
— Успокой се, Петнайсетак — каза Нохорн. — Щом е казал не, значи не. Засега. Е, братко, кажи, каквото имаш да кажеш, и се омитай. Имаш възможност да излезеш сам. Ако не се възползваш, прислугата ще те изхвърли.
— С теб нямам за какво да говоря. Искам да се видя със Свраката. С Ренфри.
— Чухте ли, момчета? — Нохорн погледна другарите си. — Той иска да се види с Ренфри. А може ли да узная защо, братко?
— Не може.
Нохорн вдигна глава и погледна близнаците, които веднага пристъпиха напред, звънтейки със сребърните катарами на високите си ботуши.
— Сетих се — каза изведнъж онзи с плитките. — Спомних си къде съм го виждал!
— Какво мрънкаш, Тавик?
— Пред дома на кмета. Беше докарал някакъв дракон да го продава, някаква кръстоска между крокодил и паяк. Хората мърмореха, че е вещер.
— Какво е това вещер? — попита голият, Петнаисетака. — А, Циврил?
— Наемен магьосник — отговори полуелфът. — Прави фокуси срещу шепа сребърници. Нали казах — шега на природата. Обида за човешките и божиите закони. Такива трябва да се изгарят.
— Не обичаме магьосниците — изсъска Тавик, който още оглеждаше с присвити очи Гералт. — Нещо ми подсказва, Циврил, че в тази дупка ще имаме повече работа, отколкото предполагахме. Сигурно има още като него, явно се подкрепят.
— Краставите кучета се надушват — усмихна се зловещо полуелфът. — И как може на света да има такива като тях? Кой ви плоди, изроди?
— Бъди така добър да се държиш по-учтиво — отговори спокойно Гералт. — Майка ти, както виждам, достатъчно често е бродила сама из гората, така че имаш причина да се замислиш над собствения си
