— Беше. Само че не прави това пред Либуша. Слушай, а тази… как беше там… Кики…
— Кикимората.
— Трябва ли ти за нещо?
— Че за какво ще ми трябва. Щом няма награда, можеш да я хвърлиш в помийната яма.
— Идеята не е лоша. Хей, там, Карелка, Борг, Носикамък! Има ли някой?
Влезе човек от градската стража, метнал на рамото си алебарда, чието острие се удари с тропот в горния праг на вратата.
— Носикамък — каза Цалдемейн, — вземи някой да ти помага, отведете зад кочината магарето заедно с оная гадост, която е покрита с чула, и я изхвърлете в помийната яма. Разбра ли?
— Слушам. Но… господин кмете.
— Какво?
— Може ли преди да я изхвърлим…
— Е?
— Да я покажа на маестро Ирион? Току-виж му потрябвала за нещо.
Цалдемейн удари с длан по масата.
— Не си глупав, Носикамък. Слушай, Гералт, може пък нашият градски магьосник да ти плати нещо за тая мърша? Рибарите му носят разни чудовища, осемкраки, клабатри, кергулени — не един е заработил нещичко по този начин. Хайде, да вървим в кулата.
— Забогатели сте толкова, че да си имате магьосник? За постоянно ли е тук, или временно?
— За постоянно. Маестро Ирион. Вече година, откакто е в Блавикен. Силен маг, Гералт, веднага си личи.
— Не мисля, че силният ви маг би платил за кикимора — намръщи се Гералт. — Доколкото ми е известно, тя не става за еликсири. Мисля, че Ирион само ще ми се изсмее. Ние, вещерите, не се обичаме особено с магьосниците.
— Никога не съм чул маестро Ирион да се подиграе на някого. Не мога да обещая, че ще плати, но от опит глава не боли. В блатата може да има много такива кикимори, и тогава какво? Нека магьосникът я огледа и ако трябва, да направи някакви магии на блатата.
Вещерът се замисли.
— Май си прав, Цалдемейн. Какво пък, да се видим с маестро Ирион. Тръгваме ли?
— Тръгваме. Носикамък, разгони тези деца и води клепоухото. Къде ми е шапката?
2
Кулата, построена от гладко издялани гранитни блокове и увенчана с каменни зъбци, изглеждаше представителна и се издигаше над порутените покриви и стрехи на къщите.
— Виждам, че е обновена — отбеляза Гералт. — С магия, или ви е впрегнал да работите?
— Главно с магия.
— Какъв е този ваш Ирион?
— Съвсем нормален. Помага на хората. Но е отшелник, мълчаливец. Почти не излиза от кулата.
На портите, украсени с розета и инкрустирани със светло дърво, висеше огромно клепало във формата на плоска рибена глава с изпъкнали очи, стиснала в зъбатата си уста месингова халка. Цалдемейн, очевидно запознат с действието на механизма, се изкашля и рече:
— Поздрав от кмета Цалдемейн, идващ при маестро Ирион по работа. Поздрав и от вещера Гералт от Ривия, също идващ по работа.
Дълго време не се случи нищо, най-накрая рибената глава размърда зъбатите си челюсти и изпусна облак пара.
— Маестро Ирион не приема. Вървете си, добри хора.
Цалдемейн пристъпи от крак на крак и погледна Гералт. Вещерът сви рамене. Носикамък, сериозен и съсредоточен, си бъркаше в носа.
— Маестро Ирион не приема — повтори металното клепало. — Вървете си, добри…
— Аз не съм добър човек — прекъсна го Гералт гръмогласно. — Аз съм вещер. А там, на седлото на магарето, има кикимора, която убих недалеч от града. Всеки магьосник-резидент е длъжен да се грижи за безопасността на района. Маестро Ирион няма защо да ми оказва честта да говорим и не е длъжен да ме приема, ако такава е волята му. Но нека да огледа кикимората и да си направи съответните изводи. Носикамък, махни чула от кикимората и я остави тук, до самата врата.
— Гералт — каза тихо кметът, — ти ще си отидеш, а на мен тук ще ми се наложи.
— Да вървим, Цалдемейн. Носикамък, извади си пръста от носа и прави каквото ти се казва.
— Сега — обади се клепалото със съвсем друг глас. — Гералт, наистина ли това си ти?
Вещерът тихо изруга.
— Вече губя търпение. Наистина съм аз. И какво от това, че съм аз?
— Приближи се към вратата — каза клепалото, изпускайки облак пара. — Сам. Ще те пусна.
— А кикимората?
— По дяволите кикимората. Искам да поговоря с теб, Гералт. Само с теб. Извинете, кмете.
— А, няма нищо, маестро Ирион — махна с ръка Цалдемейн. — До после, Гералт. Носикамък! Гадината — в помийната яма!
— Както наредите.
Вещерът се приближи до инкрустиралата врата и тя се открехна леко, точно толкова, че той да може да се промъкне, и веднага се хлопна, оставяйки го в пълна тъмнина.
— Хей! — извика той, без да скрива раздразнението си.
— Готово — отвърна смайващо познат глас.
Усещането беше толкова неочаквано, че вещерът залитна и разпери ръце в търсене на опора. Опора нямаше.
Градината цъфтеше в бяло и розово, въздухът беше наситен с аромата на дъжд. Небето беше пресечено от огромна дъга, свързваща короните на дърветата с далечната синкава верига на планините. Къщичката насред градината, малка и спретната, беше потънала сред слез. Гералт погледна в краката си и видя, че стои до колене в мащерка.
— Хайде, идвай, Гералт — прозвуча гласът. — Аз съм пред къщата.
Той влезе в градината. Забеляза някакво движение вляво и погледна натам. Русокоса девойка, напълно гола, вървеше край храстите, носейки пълна с ябълки кошница. Вещерът тържествено си обеща повече да не се учудва на нищо.
— Най-накрая. Здравей, вещерю.
— Стрегобор! — слиса се Гералт.
Вещерът беше срещал през живота си разбойници с външността на градски съветници, съветници, изглеждащи като старци просяци, блудници с вид на принцеси и принцеси, изглеждащи като крави, и крале с маниерите на разбойници. Стрегобор винаги бе изглеждал така, както по всички канони и представи би трябвало да изглежда един магьосник. Беше висок, слаб, прегърбен, имаше буйни гъсти вежди и дълъг, гърбав нос. Отгоре на всичко носеше черна, дълга до земята дреха с широки ръкави, а в ръката си държеше дълъг жезъл с кристално кълбо на върха. Нито един от познатите на Гералт магьосници не изглеждаше като Стрегобор. И — което беше най-учудващото — Стрегобор наистина беше магьосник.
Качиха се на една тераска и се разположиха в плетени столове от върбово дърво, до масичка от бял мрамор. Голата русокоска с кошницата ябълки се приближи, усмихна се и отново тръгна към градината, поклащайки бедра.
— И това ли е илюзия? — попита Гералт, любувайки се на поклащащата се плът.
— Да. Както и всичко останало. Но, драги мой, това е илюзия от най-висока класа. Цветята ухаят, можеш да изядеш някоя ябълка, пчелите могат да те ужилят, а нея — магьосникът посочи красавицата — можеш да я…
— Може, по-късно…
— Правилно. Какво правиш тук, Гералт? Все така се трудиш — избиваш за пари представители на изчезващи видове? Какво получи за кикимората? Сигурно нищо, иначе нямаше да дойдеш тук. Помисли си
