ли, момчета? Вещерът ще остане тук още три дни, защото такова е желанието му. А аз, жрицата на Великата Мелителе, ще го приема тук за тези три дни, защото такова е моето желание. Предайте това на вашия Херевард. Не, не на Херевард. Предайте го на неговата съпруга, благородната Ермела, и добавете, че ако не иска да секнат доставките на афродизиак от моята аптека, нека да успокои дука. Нека обуздава капризите и прищевките му, които все повече започват да приличат на кретенизъм.
— Достатъчно! — извика тънко Тайлес, и гласът му премина във фалцет. — Не желая да слушам как някаква шарлатанка обижда моя сеньор и неговата съпруга! Няма да простя такова неуважение! От днес тук ще управлява Орденът на Бялата Роза. Край с вашите разсадници на мрак и предразсъдъци. А аз, рицарят на Бялата Роза…
— Чуй какво ще та кажа, сополанко — прекъсна го Гералт, усмихвайки се зловещо. — Сдържай мръсното си езиче. Разговаряш с жена, която трябва да се уважава. Особено от рицар на Бялата Роза. Наистина, за да станеш такъв, в последно време е достатъчно да се внесат в касата на капитула хиляда новиградски крони, поради което Орденът е станал сбирщина от издънки на лихвари и шивачи, но, надявам се, все още сте запазили някаква почтеност? Или греша?
Тайлес пребледня и посегна към меча си.
— Господин Фалвик — каза Гералт, без да спира да се усмихва, — ако той извади меча, ще му го взема и ще го напляскам по задника. А после ще го изхвърля през вратата.
С трепереща ръка Тайлес измъкна от колана си желязна ръкавица и я хвърли на пода пред краката на вещера. Ръкавицата иззвънтя.
— Ще отмия обидата на Ордена с твоята кръв, изроде! — изписка той. — Предизвиквам те на дуел! Ела на двора!
— Нещо ти падна, синко — изрече спокойно Ненеке. — Вдигни го, моля, тук не се разрешават спорове, това е храм. Фалвик, изведи този глупак, иначе нещата ще приключат зле за него. Знаеш какво трябва да предадеш на Херевард. Впрочем, ще му напиша писмо лично; нещо ти нямам доверие. Махайте се оттук. Надявам се, можете да намерите изхода сами?
Фалвик, стиснал разярения Тайлес с желязна хватка, се поклони със звън на доспехите. После погледна вещера в очите. Гералт не се усмихна. Фалвик прехвърли през рамо карминовото си наметало и каза:
— Това не беше последното ни посещение, уважаема Ненеке. Ще се върнем.
— Точно от това се опасявах — отвърна студено жрицата. — Хич няма да ми е приятно.
ПО-МАЛКОТО ЗЛО
1
Както обикновено, първи му обърнаха внимание котките и децата. Един котарак на ивици, дремещ върху нагорещени от слънцето дъски, вдигна кръглата си глава, сви уши, изсумтя и скочи в копривата. Синът на рибаря Тригли, тригодишният Драгомир, който на прага на къщата полагаше всички усилия да изцапа още повече и без това мръсната си ризка, се разкрещя, втренчил пълните си със сълзи очички в преминаващия конник. Вещерът яздеше бавно, без да се опитва да изпревари каруцата със сено, заела цялата ширина на улицата. Зад него, изопнало шия и силно опънало въжето, пристъпваше привързано към седлото натоварено магаре. Освен обичайния товар дългоухото животно носеше още нещо, покрито с чул. По сиво-белите хълбоци на магарето имаше ивици засъхнала кръв.
Най-накрая каруцата сви в странична уличка, водеща към хамбарите и пристанището, откъдето подухваше бриз и миришеше на смола и волска урина. Гералт подкара коня по-бързо. Не обърна внимание на приглушените викове на търговките на плодове, втренчили се в костеливата лапа с остри нокти, увиснала изпод чула и размахваща се в такт с крачките на магарето.
Пред къщата на кмета, както обикновено, беше пълно с каруци. Гералт скочи от кобилата, оправи меча на гърба си и преметна юздата през дървения коневръз. Следващата го тълпа се нареди в полукръг около магарето.
Виковете на кмета се чуваха още от самия вход на къщата.
— Не е позволено! Не е позволено, мамицата ти! Не разбираш ли от човешка дума, мизернико?
Гералт влезе. Пред кмета, нисък и дебел, почервенял от ярост, стоеше селянин, стиснал за врата опитваща се да се освободи гъска.
— Какво… О, богове! Това си ти, Гералт? Да не съм ослепял? — Обърна се отново към селянина: — Вземи си това, простако! Оглуша ли?
— Казаха ми — отвърна селянинът, поглеждайки накриво гъската, — че трябва да дам нещо, защото иначе…
— Кой ти е казал? — изрева кметът. — Кой? Какво излиза, че взимам подкупи? Не позволявам, казах ти! Вън, казах ти! Здравей, Гералт.
— Здравей, Цалдемейн.
Кметът се здрависа с него и го тупна по рамото с другата ръка.
— Не си идвал вече две години, Гералт. Нали? Все така ли не се застояваш никъде? Откъде пристигаш? О, по дяволите, все едно откъде! Ей, някой да донесе бира! Сядай, Гералт, сядай. При нас е суматоха, утре започва панаирът. Е, какво става с теб, разказвай.
— После. Нека първо да излезем.
Тълпата вече беше три пъти по-голяма, но свободното място около магарето си оставаше. Гералт отметна чула. Тълпата ахна и отстъпи назад. Цалдемейн зяпна.
— Богове, Гералт. Какво е това?
— Кикимора. Не се ли полага някаква награда за нея, господин кмете?
Цалдемейн пристъпи от крак на крак, като не откъсваше поглед от паякоподобното тяло, изсъхналата черна кожа, вцепенените очи с вертикални зеници и подобните на игли зъби в окървавената уста.
— Къде… Откъде…
— На бента, на четири мили от селището. При блатата. Там, Цалдемейн, като че ли са загивали хора. Деца.
— А, браво. Но никой… Кой би си помислил… Ей, хора, по домовете, на работа! Това да не ви е театър! Покрий това, Гералт. Ще събере мухи.
В стаята си кметът безмълвно вдигна кана с бира и я изпи до дъно, на един дъх. После въздъхна тежко и подръпна носа си.
— Няма да има награда — каза той мрачно. — Никой не е предполагал, че в солените блата има такова нещо. Факт, неколцина изчезнаха там, но… кой ли не е ходил на онзи бент. А ти как се озова там? Защо не мина по главния път?
— По главните пътища трудно се намира работа за мен, Цалдемейн.
— Забравих. — Кметът изду бузи и избегна оригването. — А каква спокойна местност беше! Дори домашните духове само понякога поливаха стариците с мляко. Но ето — такава гадост под самите ни носове. Излиза, че трябва да ти благодаря. За заплащане — няма да ти платя. Нямам фонд за награди.
— Лош късмет. Малко пари щяха да ми дойдат добре, за да изкарам зимата. — Вещерът отпи от халбата и изтри пяната от устните си. — Тръгнал съм към Испаден, но не знам дали ще успея, преди да паднат снеговете. Може да спра в някое от градчетата край Лутонския път.
— Дълго ли ще останеш в Блавикен?
— Не. Нямам време да се размотавам. Зимата идва.
— Къде ще отседнеш? Може би при мен? Имам свободна стая на тавана, защо трябва да те обират тези разбойници, кръчмарите? Ще побъбрим, ще разкажеш какво си чул из широкия свят.
— С удоволствие, А какво ще каже твоята Либуша? Последния път даде да се разбере, че не ме харесва особено.
— В моята къща жените нямат думата. Но между нас казано, не прави пред нея онова, което направи миналия път на вечеря.
— Имаш предвид, че хвърлих вилицата по плъха?
— Не. Имам предвид, че го уцели, въпреки че беше тъмно.
— Мислех, че ще е забавно.
