и застена отново, когато докосна четирите кървави ивици по бузата си. Заплака, после се засмя.
— Гералт! Как се случи това? Как се случи… Гералт!
— Стани, Нивелен. Стани и ела. В дисагите си имам лекарства, които ще са нужни и на двама ни.
— Аз вече не… Не? Гералт? Как стана така?
Вещерът му помогна да се изправи, стараейки се да не гледа малките ръце, толкова бели, че изглеждаха прозрачни, стиснали гредата, врязала се между мъничките гърди, за които беше залепнал мокър червен плат. Нивелен отново застена.
— Верена.
— Не гледай. Да вървим.
Тръгнаха през двора, поддържайки се един друг, и минаха през храста със сини рози. Нивелен непрекъснато опипваше лицето си със свободната ръка.
— Невероятно, Гералт. След толкова години? Как е възможно?
— Във всяка приказка има зрънце истина — каза тихо вещерът. — Любовта и кръвта. И в двете има могъща сила. Маговете и учените си блъскат главите над това вече дълга години, но не са научили нищо, освен…
— Освен какво, Гералт?
— Че любовта трябва да е истинска.
Гласът на здравия разум III
— Аз съм Фалвик, граф Моен. А това е рицарят Тайлес от Домдал.
Гералт се поклони небрежно. И двамата рицари бяха с доспехи и карминови наметала със знака на Бялата роза на лявото рамо. Това го поучуди — в околността, доколкото знаеше, нямаше нито едно подразделение на този орден.
Ненеке се усмихна на вид спокойно и безгрижно, когато забеляза учудването му.
— Тези благородни господа — каза тя между другото, разполагайки се удобно на своето подобно на трон кресло, — са на служба при владетеля на тукашните земи, дук Херевард.
— Княз — поправи я с натъртване Тайлес, по-младият от рицарите, втренчил в нея ясните си сини очи, изпълнени с омраза. — Княз Херевард.
— Да не навлизаме в подробности — усмихна се Ненеке. — По мое време князе се наричаха само онези, в чиито жили тече кралска кръв, но в наши дни, изглежда, това вече няма значение. И така, представих ти тези господа, а сега ще ти обясня целта на посещението на рицарите от Бялата роза в моята скромна обител. Трябва да знаеш, Гералт, че капитулът се опитва да получи от Херевард обработваема земя за Ордена, поради което много рицари на Розата са постъпили на служба при княза. А мнозина местни, като Тайлес например, са му се заклели във вярност и са приели червеното наметало, което толкова му отива.
— Това е чест за мен. — Вещерът се поклони толкова небрежно, колкото и предишния път.
— Не мисля — отговори студено жрицата. — Те не са дошли, за да ти окажат чест. Напротив. Искат колкото се може по-скоро да се махнеш оттук. Казано накратко и по същество, възнамеряват да те изгонят. Смяташ ли това за чест? Аз — не. Аз смятам това за обида.
— Мисля, че благородните рицари напразно са си направили труда да дойдат — сви рамене Гералт. — Нямам намерение да се заселвам тук. Ще си отида сам, при това скоро, и няма нужда да ме карат да бързам и да ме побутват.
— Веднага! — изрева Тайлес. — Моментално! Князът заповяда…
— На територията на този храм заповядвам аз — прекъсна го Ненеке със студен, властен тон. — Обикновено се стремя разпорежданията ми да не влизат в голямо противоречие с политиката на Херевард. Ако, разбира се, политиката му е достатъчно логична и разбираема. В този конкретен случай тя е ирационална, затова не смятам да я възприемам сериозно, тъй като не заслужава това. Гералт от Ривия е мой гост, господа. Престоят му в моя храм ми е приятен. Затова Гералт от Ривия ще остане в храма ми колкото си иска.
— Имаш нахалството да противоречиш на княза, жено? — извика Тайлес, отмятайки наметалото си и демонстрирайки в цялата му красота рифелования, украсен с месинг нагръдник. — Осмеляваш се да подриваш авторитета на властта?
— По-тихо — каза Ненеке и присви очи. — Понижи тона. Не забравяй какво говориш и с кого говориш.
— Знам с кого говоря! — пристъпи напред рицарят. Фалвик, по-възрастният, го хвана здраво за лакътя и така го стисна, че желязната ръкавица изскърца. Тайлес се дръпна яростно. — А говоря това, което изразява волята на княза, господарке на тукашните владения! Знай, жено, че отвън ни чакат дванайсетина мъже…
Ненеке мушна ръка във висящата на кръста й торбичка и извади малко порцеланово бурканче.
— Наистина не знам — каза тя спокойно — какво ще се случи, ако разбия това бурканче в краката ти, Тайлес. Може да се разкъса белият ти дроб. Не е изключено да се покриеш с козина. А може и едното, и другото едновременно, кой знае? Може би само милостивата Мелителе.
— Осмеляваш се да ме заплашваш с магии, жрицо? Нашите войници…
— Достатъчно е само един от вашите войници да докосне някоя от жриците на Мелителе, и ще увисне на акациите край пътя при самия град, и то още преди слънцето да докосне хоризонта. Те много добре знаят това. А и ти също, Тайлес, така че престани да говориш грубости. Акуширала съм при раждането ти, сополанко, и ми е жал за майка ти, но не изкушавай съдбата. Не ме карай да те уча на добри обноски!
— Е, добре, добре — намеси се вещерът, на когото всичко това вече му бе омръзнало. — Изглежда, моята скромна личност може да стане причина за сериозен конфликт, а аз не виждам причина да се правя, че не осъзнавам това. Господин Фалвик, вие ми изглеждате по-уравновесен от вашия спътник, който, както виждам, е млад и буен. Чуйте ме, господин Фалвик, обещавам скоро да напусна района, след два-три дни. Заявявам също, че не съм искал и няма да поискам да работя тук, да изпълнявам и приемам поръчки. Не съм тук като вещер, а като частно лице.
Граф Фалвик го погледна в очите и Гералт веднага осъзна заблудата си. Очите на рицаря от Бялата роза бяха изпълнени с чиста, невъзмутима и непоколебима омраза. И вещерът разбра, че съвсем не го гони дук Херевард, а Фалвик и подобните нему.
Рицарят се обърна към Ненеке, поклони се в знак на уважение и започна да държи реч. Говореше спокойно и уважително. Говореше логично. Но Гералт знаеше, че Фалвик лъже най-безсрамно.
— Уважаема Ненеке, моля да ме извините, но княз Херевард, моят сеньор, не желае да вижда във владенията си вещера Гералт от Ривия. Няма значение дали Гералт от Ривия преследва чудовища, или се смята за частно лице. Князът знае, че Гералт от Ривия не може да бъде частно лице. Вещерът привлича неприятности, както магнит — железни стърготини. Магьосниците се възмущават и изпращат петиции, друидите открито заплашват…
— Не виждам причини да карам Гералт от Ривия да страда заради разпуснатостта на местните магьосници и друиди — прекъсна го жрицата. — Откога Херевард започна да се интересува от мнението им?
— Стига празни приказки — вдигна глава Фалвик. — Или не се изразявам достатъчно ясно, уважаема Ненеке? Тогава ще кажа толкова ясно, че по-ясно не може да бъде: нито княз Херевард, нито капитулът на Ордена нямат намерение да търпят нито ден в Еландер вещера Гералт от Ривия, известен като Касапина от Блавикен.
— Тук не е Еландер! — скочи от креслото жрицата. — Тук е храм на Мелителе! А аз, Ненеке, главната жрица на Мелителе, няма да ви търпя нито минута повече в храма, господа!
— Господин Фалвик — обади се тихо вещерът, — вслушайте се в гласа на здравия разум. Не искам усложнения, а ми се струва, че и на вас не са ви от полза. Ще напусна района най-много след три дни. Не, Ненеке, моля те, замълчи. Така или иначе отдавна трябваше да съм тръгнал. Три дни, графе. Не моля за повече.
— И правилно постъпваш, че не молиш — каза жрицата, преди Фалвик да успее да отговори. — Чухте
