— Да бягаме! — каза Гуд. — Не мога да гледам такова нещо.
— Невъзможно — отвърнах аз. — Царят може да се разсърди и да хвърли върху нас тези дивачки заедно с палачите.
— Но аз не мога да устоя на такъв позор.
— Най-благоразумното е да не мърдаме оттук.
— А ако тези отвратителни вещици дойдат към нас?
— Ще си помогнем с оръжията.
Докато разговаряхме, кръвожадните вещици продължаваха да се спускат сред редовете на войниците, за да избират жертвите си, а царските палачи непрекъснато натрупваха главите.
Изведнъж стана това, от което Гуд се опасяваше. Стариците, след като бяха преминали две дълги войнишки редици, се спуснаха към нас. Страшно беше да ги гледа човек. Косите им бяха разчорлени, очите им светкаха като запалени въглени, от устата им капеше пяна.
Виждайки ги да идат към нас, ние застанахме един до друг, готови да браним живота си с всички сили.
Като стигнаха на няколко крачки от нас, една от тях се отдели от групата и се спусна напред, докосвайки с вилката си Умбопа.
— Ние искаме да видим каква кръв тече в жилите ти… — извика кресливо вещицата. — Познавам те! Ти идеш отдалече, но си роден тук. Хиените жадуват месата ти, както ние жадуваме кръвта ти!
Мигновено двама войника се хвърлиха към Умбопа да го хванат. Ние обаче застанахме отпред, като в същото време аз насочих пушката си към царя и извиках:
— Царю Тоуала, оттегли магьосниците и войниците си, защото няма да ви дадем нашия слуга! Неговия живот ще заплатиш със своя.
В това време господин Фалконе се беше прицелил в Серага, а Гуд в старата Гагул. И тримата бяхме готови да стреляме, ако не изпълнеха веднага искането ми.
Видимо изплашен, царят стана и каза с променен глас:
— Свалете огнените си тръби! Гагул е мъдра и словата й предсказват големи нещастия. Аз би трябвало да се подчиня на желанията й, но не ще наруша законите на гостоприемството и няма да позволя да падне косъм от вашия слуга.
Като каза това, той се обърна и направи знак на войниците, които се бяха настанили зад нас, може би готови да изпълнят някоя тайна заповед, и те се оттеглиха. После продължи:
— Ако желаете, може да се върнете във вашата колиба, тъй като още не съм решил каква ще бъде съдбата ви. Обаче предупреждавам ви, че в часа, когато слънцето ще бъде толкова далече от изток, колкото и от запад, ще се състои танцът на младите девойки и до тогава ще реша какво да правя. А сега вървете да почивате.
Отвърнахме на поздрава му и побързахме да напуснем двореца, изпълнени с безпокойство и ужас.
— Да ги вземе мътната! — викна господин Фалконе, когато се измъкнахме от царския краал. — Не бих могъл да си въобразя по-жестоко зрелище от това, което видяхме тази вечер.
— Глупави излязохме, че не ги накарахме да помиришат малко барут — каза Гуд.
— Би било безумие, което щяхме да заплатим с живота си — отвърнах аз. — Какво искаш да направим с три пушки срещу толкова много въоръжени войници? Само да гръмнехме, и биха ни направили на късове.
— За такава паплач ще ни трябват няколко топа.
— И един полк стрелци.
— Обаче и без топове и пушки постигнахме целта си — каза генуезецът.
— Имате право — отвърна Гуд. — Аз бях уверен, че с Умбопа е свършено.
— И че от неговия трон нищо не остана — прибави италианецът. — Драги ми Иньози, добре се отърва.
— Зная, бели хора — отвърна бившият ни слуга. — Уверявам ви, че Иньози никога няма да забрави, че ви дължи живота си.
Когато стигнахме колибата, слънцето вече изгряваше. Прегледахме внимателно двора, да не би да се е скрил някой от палачите на вещицата Гагул. После, бидейки всички твърде много уморени, се разположихме в леглата, като се мъчехме да заспим. Обаче надеждата да успеем беше малка.
Безпокойствията и ужасите, които изпитахме през тази нощ, ни бяха разстроили до такава степен, че не бяхме в състояние да затворим очи нито за миг.
Към девет-десет часа в колибата ни влезе Инфадоу, придружен от няколко вождове, негови приятели, които бяха решили да се борят за победата на Иньози.
Бившият ни слуга ги прие и им разказа последователно различните събития от живота си, за да им докаже, че наистина е синът на убития цар. После, за да ги убеди още по-добре, им показа татуировката, която се намираше около хълбоците му.
Вождовете го изслушаха мълчаливо, но никак не бяха уверени в това, което бяха чули.
— Дайте ни някакъв знак, който да ни покаже, че наистина сте законният наследник на престола, и ние ще ви помогнем да свалите Тоуала — заключиха те накрая.
— Не е ли достатъчна татуировката? — попитах аз, като се намесих в разговора им.
— Не, бели господине, не е достатъчна — отвърнаха те.
— А какво искате тогава?
— Някакво доказателство, което да ни покаже, че той наистина е покровителствуван от духовете и от вас.
— Но тази лазурна змия би трябвало достатъчно ясно да ви говори, че той е наистина от царска кръв.
— Вярно е. Но вие още не сте ни казали дали го покровителствувате.
— Това сме готови да ви покажем.
— Как?
— Кажете вие по какъв начин желаете.
— Дайте ни някакво доказателство за силата, с която го покровителствувате.
Ние се намирахме в голямо затруднение. Не знаехме, какво точно искат тези твърдоглави негри. Всички ровехме в мозъците си, за да измислим нещо, когато Гуд каза изведнъж:
— Да, да… О, вождовете ще бъдат задоволени напълно, дори ще потреперят!
— Какво искате да кажете? — го попитахме ние.
— Ще получат едно съвършено ясно доказателство за нашата мощ. Представете си, ще им го даде слънцето.
— Какво говорите, Гуд?
— Тази заран, като гледах малкото календарче, което нося със себе си, прочетох, че днес ще има пълно слънчево затъмнение.
— В колко часа? — попитахме ние.
— В единадесет за страните, разположени южно от екватора.
— Това затъмнение ще ни свърши добра работа — каза генуезецът истински развълнуван.
Погледнах го изненадано и даже малко насмешливо. Никога не съм бил силен по астрономична математика и никак не споделях възторга му, още повече че не вярвах в непогрешимостта на астрономите.
— Драги ми приятелю — казах на Гуд. — Сигурен ли сте, че явлението ще стане тъкмо днес?
— Така казва моят алманах — отвърна ми той.
— А ако астрономите са се излъгали?
— Невъзможно е.
— Искам да вярвам. Но помислете, че ако обявим великото събитие, а то не стане, ще загубим цялата си слава на надземни същества и ще съсипем заедно с нас и Иньози.
— Но защо? — попита Гуд с обичайната си живост. — Алманасите винаги се съставят научно и щом като обявят затъмнение, то неминуемо ще се появи в точно определения час.
— Добре, карай със затъмнението.
Двамата приятели се заеха с някакви изчисления, от които аз не разбирах, и заключиха, че
