Войниците на Тоуала разбраха, че пред тях е най-смелото племе на страната — гризите. Като ги видяха да се построяват в подножието на хълма, те се спряха, заловиха се за щитовете и наведоха копията.
Скоро след това един вожд с щраусови пера на главата пристъпи напред и даде нареждания с гръмки викове.
Войските на Тоуала тръгнаха да атакуват нашите гризи. Последните оставаха безчувствени и не обръщаха внимание на множеството стрели, които се сипеха върху тях. Но когато нападателите стигнаха на четиридесет крачки, нашите храбреци по знак на Инфадоу и генуезеца наведоха копията и се спуснаха напред като ураган, викайки с всички сили.
Чу се страхотен трясък, сякаш два влака се бяха сблъскали при пълна скорост. Копията блеснаха във въздуха и миг след това се забиха в гърдите на неприятелите.
Гризите, макар и по-малобройни, водеха борба на живот или смърт.
Схватката продължи десет минути. Враговете прииждаха, огъваха се, отстъпваха, като оставяха бойното поле покрито с трупове. После се връщаха с растяща ярост, като се биеха с копия, тояги и брадви.
Най-после гризите се спуснаха в последна атака. Враговете, безсилни вече да устояват, обърнаха гръб и се спуснаха да бягат.
Победата беше спечелена. Но на каква цена! Една трета от гризите лежаха на бойното поле, страшно обезобразени и окървавени.
За щастие господин Фалконе бе излязъл здрав и читав от тази касапница. Перата му гордо се развяваха от вятъра. Спасението му беше истинско чудо при тази кървава среща.
Докато гризите се престрояваха, за да преминат в настъпление, нашите части побързаха да слязат от хълма и да ги подкрепят.
Скоро нова колона от войската на Тоуала се понесе напред и се хвърли върху гризите. Последните ги пропуснаха да се приближат на четиридесет крачки, както бяха направили и преди, после се спуснаха отчаяно върху им. Втората битка излезе също така кървава, но и също така победоносна.
Войските на Тоуала, съставени предимно от млади негри, които се биеха за първи път, не бяха в състояние да издържат атаката на ветераните. След кратка схватка редиците им се огънаха в безредие въпреки виковете и заплахите на вождовете.
И тази битка с три пъти по-многоброен неприятел струваше на гризите страхотни жертви. Броят им вече бе извънредно малък. Въпреки това те се спуснаха живо подир бегълците и превзеха едно укрепление.
В този момент още един път видях да се веят перата на господин Фалконе и на Инфадоу и въздъхнах с облекчение.
Борбата продължаваше. Тоуала имаше нови подкрепления, които вече се придвижваха напред с намерение да отмъстят за първите две поражения.
Този път битката не беше по-малко кървава. Но сега вече и ние участвувахме в нея и присъствието на Иньози беше достатъчно да вдъхне още повече смелост в разгорещените войски.
Изпълнени с нетърпение да свършим по-скоро и да стигнем до стените на краала, спуснахме се бързо в равнината, за да ударим крилата на Тоуаловите войски. Всички бяхме напрегнати и правехме върховни усилия.
Когато Иньози видя, че врагът стръвно напада гризите от всички страни и че те вече ще отстъпят пред огромното числено превъзходство, вдигна бойното си копие и извика гръмогласно:
— Напред, храбри ми биволи!
Войниците, които носеха това име, понеже поясите им бяха направени от биволски опашки, нададоха бойни викове и се спуснаха като един на помощ на гризите.
Не бих могъл да опиша борбата по-нататък. Стори ми се, че земята се разтърсва, толкова страхотно бе сблъскването на тия човешки маси. Яростно звънтене на оръжия и страхотни, оглушителни викове, хората падаха на цели групи под ударите на копия и тояги.
Не знам как бях попаднал до господин Фалконе и стрелях отчаяно, засипвайки вражеските редици с адски огън.
Изстрелите ми ставаха все по-чести и по-чести. Но какво можеше да направят те срещу неизброимото множество? Шумът беше толкова силен, че гърмежите не се чуваха. Това беше истинско нещастие, тъй като аз разчитах повече на гърмежа, отколкото на куршумите, като се надявах да изплаша врага.
Сред тази бъркотия Инфадоу запазваше удвително спокойствие. Сякаш правеше обикновен преглед на войските, а не се намираше сред кървава сеч.
Издаваше заповеди със спокоен глас, насърчаваше ту едни, ту други и пращаше помощ на най- заплашените места.
При всеки изстрел го виждах все по-навътре сред сражаващите се, а редом с него — господин Фалконе, който се биеше като лъв.
Перата на генуезеца бяха разпилени от копията на врага. Черните му коси, освободени от диадемата, се развяваха волно на вятъра.
Ръстът и силата му се налагаха на всички и никой не се осмеляваше да излезе насреща му. Той използуваше това, за да отблъсва атаките. Всички се бояха от него убедени, че ще бъдат убити, ако дръзнат да го нападнат.
Най-после, след една последна и още по-кървава схватка, от ляво и дясно прокънтяха оглушителни викове. Нашите крила ни идеха на помощ, нападайки във фланг Тоуаловите войски.
Последните, намирайки се в конската подкова, образувана от хълма, където бяха повели бой, не можеха да устоят на новите противници, които се хвърлиха върху им от всички страни, като им нанасяха непрекъснато удари с копия и брадви. Разколебаха се и миг след това се пръснаха в паническо бягство.
— Напред, юнаци… — чу се гласът на Иньози. — Още малко и победата е наша!
При зова на младия цар всички се спуснаха върху вражеската войска и я атакуваха с неудържим устрем.
Противниковите редици бяха разкъсани. Не устояха на последния удар и отстъпиха след кратка и безполезна съпротива.
Битката завършваше сред потоци от кръв. Цялата равнина беше покрита с трупове на убити, с ранени и бегълци. Но колко големи загуби струваше това и на нас! От два полка гризи, които решиха изхода на борбата, бяха останали живи едва деветдесет души.
— Юнаци! — извика Инфадоу, като видя, че последните Тоуалови войници избягаха към равнината. — Вие сте герои. Никога няма да се забрави храбростта, която показахте през този славен ден!
После се обърна към господин Фалконе, който по чудо се бе спасил сред тази сеч, и му каза:
— Ти си велик човек! Виждал съм смели воини, но такива като тебе не бях виждал!…
Глава XIII
СМЪРТЕН ДВУБОЙ
Нямаше време за губене! Ако искахме да попречим на Тоуала да престрои войските си и да получи нови подкрепления, трябваше веднага да тръгнем за Лоо и да нападнем царския краал. В противен случай можехме да изгубим плодовете на победата.
Всички бяха уморени и гладни. Войските бяха понесли страшни загуби, но въпреки това потеглихме напред, след като отделихме известни части да се грижат за ранените.
Аз и господин Фалконе се готвехме да застанем начело на колоната, когато ни съобщиха, че са намерили Гуд на дъното на урвата, сериозно ранен. Боейки се, че нашият приятел е пострадал много, отидохме бързо при него.
Той лежеше на носилка. Беше силно пребледнял, изнурен, с разкъсани дрехи. Лицето му беше подуто, а единият крак — ударен с брадва.
— Какво ви се случи? — попитах го бързо.
— Една неприятност, която за малко не ме прати на оня свят — отвърна усмихнато Гуд. — Ако не беше бронята, нямаше вече да съм между живите.
— Как стана това? — попита генуезецът.
— С две думи, ето как: бях повалил един неприятелски вожд, един дявол, който ми създаде доста работа. Сметнах, че е вече мъртъв, и поех надолу по хълма. Но изведнъж проклетникът се хвърли предателски отгоре ми.
