затъмнението трябваше да стане, за мястото, където се намирахме, малко преди пладне. Тогава, давайки вид, че нещо му е хрумнало, Гуд каза на вождовете:
— Ще ви дадем доказателство.
— Кога? — попитаха негрите.
— Още днес — отвърна той. — Искате някакъв необикновен знак? Тогава вдигнете очи към слънцето, което облива небето с огнените си лъчи. След два часа то ще се покрие с черен воал, земята ще потъне в мрак и това ще означава, че този младеж наистина е Иньози, вашият законен цар.
Недоверчива усмивка се появи по устните на негърските вождове.
— Кажете да се скрие слънцето и да настъпи мрак и ние всички, целият народ, ще повярваме във вашата сила и няма повече да се колебаем да признаем Иньози за наш цар.
— Ще имате този знак — прибавих аз.
Вождовете, доволни от думите ми, излязоха мълчаливо заедно с Инфадоу, който изглеждаше извънредно радостен от обещанието ни.
Като останахме сами, Иньози ни каза:
— Благодаря ви, бели приятели. Още един път ще дължа вам престола на моите деди. Разчитайте на вечната ми признателност.
Тъй като наближаваше часът за празника на младите девойки, за който ни беше говорил царят, взехме оръжията си и се отправихме към царския краал заедно с Иньози. Изгледът на обширния двор беше променен. Вместо въоръжени войници този път той гъмжеше от момичета, всички нагиздени и украсени с гривни от злато и слонова кост. В ръцете си държаха големи палмови листа, които грациозно развяваха като ветрила.
Макар и черни, повечето от тях бяха красиви.
Царят ни посрещна твърде сърдечно, сякаш се стараеше да забрави това, което бе станало през нощта и което за малко щеше да струва живота на нашия слуга.
— Аз вече ви смятам като синове на моето царство — каза ни той с любезна усмивка.
После вдигна ръце и танците започнаха.
Младите негърки правеха различни движения, като изпълняваха прелестни пантомими и сложни танци, които аз не бих могъл да ви опиша, тъй като от танци разбирам толкова, колкото и от астрономически изследвания. Ще простите това невежество на стария ловец, нали?
Мога да ви кажа само това, че играеха много грациозно и с изненадваща пъргавина.
След общите танци започнаха поединични, които траеха дълго.
По едно време царят се приближи до нас и ни попита коя танцьорка ни се вижда най-пъргава и най- красива.
— Онази, която играе пред всичките — отвърнахме ние.
— Имате право — каза царят. — Наистина тя е най-смелата и най-грациозната.
— Може би ще й подарите нещо? — попитах аз.
— Да, ще й направя един подарък, който на вас сигурно няма да се хареса — отговори той.
— Какъв подарък?
— След малко това момиче ще бъде мъртво.
— Мъртво! — възкликнах. — Но това е нечувана жестокост!… Да я убиете, понеже е най-милата и най- красивата!
— Тя ще умре — каза царят решително. — Такъв е нашият обичай. Аз трябва да правя това, което са, правили царете преди мене. Всяка година се принася в жертва на планинските духове най-смелата и най- хубавата танцьорка от царството.
— А не можете ли да я спасите?
— Невъзможно е! Ако я спася, голямо нещастие ще сполети страната ми, както и мене.
— Не вярвайте на тези истории — казах аз.
— И все пак така е. Царят, който седеше на трона) преди мене, се трогна от сълзите на девойката, която беше определена за жертва на планинските духове, и нещастието го сполетя. Бе убит в разцвета на годините си и синът му не наследи трона. Белокожи, девойката ще умре!
Той даде знак и двама телохранители от царската свита се спуснаха към младата негърка, а тя, не знаейки скръбната съдба, която е очакваше, продължаваше да играе, докато приятелките й я обсипваха с цветя.
Телохранителите се хвърлиха върху нея и хванаха здраво ръцете й.
Едва тогава нещастницата разбра каква страшна участ й е определил царят. Започна да хълца така трогателно, че би развълнувала даже и хиените, но сърцето на монарха оставаше твърдо като камък.
Войниците, глухи към плача и молбите на девойката, я помъкнаха грубо към царския краал.
— Какво ще правят с тази девойка? — попита генуезецът развълнувано.
— Готвят се да я убият.
— Аа, това никога няма да позволя, дори ако трябва да се борим с всички царски телохранители!
— Нито аз — отвърнах, като стиснах пушката.
В този момент царят се обърна към сина си и каза:
— Готово ли е копието ти, Серага?
— Да, татко — отвърна престолонаследникът и се усмихна жестоко.
— Бъди готов!
Вещицата Гагул се засмя зловещо.
Виждайки Серага да се приближава към жертвата си с вдигнато копие, аз се спуснах напред и извиках:
— Спрете! Няма да позволим да извършите това престъпление!
Царят подскочи от мястото си и ме погледна заплашително.
— Кой ще ми попречи? — ме попита с гърмящ глас.
— Ние — отвърнах аз, пристъпвайки напред с пушка в ръка.
— За какви се смятате вие, та се противопоставяте на моята воля?
— Ние сме бели хора, синове на културни страни.
— А какво ме интересува мене, че сте бели хора? Аз не се боя от вас.
— Аз пък ти повтарям, че тази девойка няма да бъде убита пред очите ни. Гледай, царю, жестокостта ти обижда даже и небето! Гледай! Слънцето ей сега ще се скрие от очите ти. Мрак ще покрие страната ти. А това значи, че престъплението ти няма да остане ненаказано.
После протегнах ръка към слънцето и извиках с мощен глас:
— Скрий се, слънце!
В този момент аз залагах на последната карта, тъй като, както ви казах, нямах никаква вяра в календара на Гуд и в обявеното от него затъмнение. Гледах неспокойно слънцето, което трябваше да потвърди страхотната ни сила.
Ще се скрие ли слънцето или не? Този въпрос изпълваше мисълта ми. Ако календарът грешеше, бяхме загубени.
Царят ни гледаше със смесено чувство на удивление, страх и съмнение. Но Серага пристъпваше към младата негърка и размахваше заплашително копието си.
Гуд се спусна напред да защити нещастната девойка. Последната, разбирайки, че искаме да я спасим, се вкопчи в краката му, като го молеше да не я изоставя.
В тоя миг забелязах, че краят на слънцето започна бързо да потъмнява. Сърцето ми радостно затуптя и аз благослових точността на астрономите.
— Гледай, царю! Тъмнините вече заобикалят слънцето!…
Царят вдигна очи и виждайки, че слънцето малко по малко потъмняваше, изпадна в дълбок ужас, който обхвана и всички, които се намираха в краала. Не се чуваше вече никакъв шум. Сякаш бяха вкаменени от страх.
Тъмнината се разпростираше все по-бързо по земята, прогонвайки околните птички. Слънцето продължаваше да гасне.
Изведнъж Серага, обхванат от внезапна ярост, се спусна неочаквано към генуезеца, който се намираше най-близо, и се прицели с копието си.
