края на краищата успях да намеря един хотентот на име Венговел, който и друг път ме бе придружавал на лов, и един млад зулус на име Кива.
И двамата бяха честни, здрави и неуморими. Трябва обаче да ви кажа, че хотентотът имаше неутолима страст към алкохола и когато се напиеше малко повечко, не признаваше ни приятели, ни господари.
Трябваше ни още един слуга, но не можехме да намерим повече хора, готови да предприемат такова дълго и опасно пътуване, затова решихме да тръгнем с двама.
Но сутринта, както си закусвахме, преди да тръгнем, при нас дойде зулусът и ни съобщи, че някакъв млад негър иска да говори с нас.
— Нека влезе — казах.
Влезе едър мъж на около двадесет и две до двадесет и пет години, с много по-светла кожа от тази на зулусите, с умни очи и много правилни за един туземец черти на лицето. При влизането си ни поздрави учтиво.
Веднага разбрах, че заема високо място сред своите съотечественици, тъй като носеше на главата си диадема от орлови пера, която е отличителен знак на високопоставените зулуси. От друга страна, косите му бяха сплетени, което беше още едно указание за високото му отличие.
Като се вгледах по-внимателно в него, стори ми се, че съм го виждал някъде.
— Как се казваш? — попитах.
— Умбопа — отговори африканецът с мощен глас.
— Ако не се лъжа, вече съм те виждал някъде.
— Белият господар е виждал лицето ми в „Малката ръка“, в навечерието на сражението.
Спомних си, че наистина го бях виждал през време на войната, водена от англичаните срещу зулусите, когато служех за водач на лорд Челмсфорд.
— Да — отвърнах аз, — спомням си за тебе. Но защо си дошъл тук?
— Казаха ми, че се готвиш да пътуваш заедно с белите господари, които са дошли от далечни страни.
— Да.
— Казаха ми още, че ще ги водиш в страната на маникосите.
— Кой ти каза това? — попитах рязко. Работата ми се виждаше малко необикновена. Ние не бяхме говорили с никого за маршрута на пътуването ни.
— Нека белите хора не ми се сърдят — каза негърът. — Аз зная, че отиват надалече, и предлагам да ги придружа.
— За нас не е много важно кой ти е казал всичко това, но преди да те наемем да ни служиш, искаме да знаем от коя страна си и към кое племе принадлежиш.
— Наричам се Умбопа, както вече ти казах. Моето племе живее далече на север от тези страни. Обаче живях дълго време сред зулусите, които даже ме осиновиха. През време на войната срещу англичаните бях войник на цар Четивайо, а после дойдох тук. Като научих, че се готвите да потеглите на север, дойдох да ви предложа услугите си, воден от горещото желание да се върна в родината си. Не ви искам нито подаръци, нито пари. Достатъчно ще ми бъде да ме храните. Уверявам ви, че няма да се оплаквате от мен.
Негърът говореше по своеобразен начин. Беше ясно, че казва истината. Познавах добре различните южноафрикански племена и за мен не беше трудно да открия, че той наистина не беше зулус по рождение. Само предложението му да ни служи без никакво възнаграждение ми вдъхваше известно подозрение.
Поисках съвет от другарите си. Вместо да ми отговори, господин Фалконе направи знак на негъра да стане. Той се подчини веднага, като отметна мантията си, за да остане само по един колан от лъвски нокти и пола от червен плат, която опасваше мощните му бедра.
Беше почти шест стъпки висок. Тялото му беше съвършено съразмерно. Кожата му — слабо кафена, гърдите — твърде широки, със следа от рана по средата, причинена вероятно от копие.
Господин Фалконе застана пред него и погледна с възхищение този блестящ представител на африканската раса.
— Вие представлявате величествена двойка — каза господин Гуд. — И двамата сте високи като гвардейци, а по сила не отстъпвате един на друг.
— Вие ми харесвате — каза генуезецът на негъра. — Ще можете да ни окажете ценни услуги. Вземам ви с нас.
Туземецът разбра отлично, тъй като и той говореше английски език, и отвърна:
— Ще ви бъда верен.
После, гледайки господин Фалконе, прибави с известна гордост:
— Ти и аз сме силни хора.
Глава IV
ЛОВ НА ЗЕБРИ
Два дни по-късно привършихме подготовката и напуснахме Дюрбан, като следвахме левия бряг на Момаас, река, която извира към границите на Кватламба в страната на племето базуто и се влива след кратко течение близо до пристанището Натал.
Ще бъде много отегчително да ви разказвам всички приключения през време на пътуването ни през колонията Натал. Още повече че не беше ни се случило нещо кой знае колко интересно и необикновено. Трябваше да минем повече от триста левги, преди да стигнем Сулиманските планини. По всичко личеше, че голяма част от пътя ще трябва да вървим пеша, тъй като мухите цеце, чиито ухапвания са смъртоносни за воловете, се намират в изобилие във вътрешността на Натал. По тази причина рано или късно щяхме да останем съвсем без волове.
Пътуването през Натал мина, без да ни се случи нещо интересно. Вървяхме бързо и за два месеца стигнахме в Иниати, най-предната станция в страната на матабелите. По-нататък трябваше да се простим с колата. От двадесетте вола ни бяха останали само дванадесет, всички в твърде лошо състояние. Четири бяха умрели от жажда, три други — от ухапванията на мухите цеце, а осмият бе ухапан от една от най- отровните змии, наричани желязно острие.
Подарихме на водачите и на Кива колата и животните и смело навлязохме в Грикваланд, за да се приближим до пустинята. Минавахме през красива местност. Наоколо се издигаха величествени планини, покрити с буйна растителност; пред очите ни се разстилаха огромни равнини, засети с плодородни плантации или покрити с горички от мимоза, дървесни папрати и банани, под които човек едва може да си пробие път сред множеството корени и паразитни растения, които се простират от един клон на друг, като образуват същински плетени мрежи.
Дивите животни тук бяха в изобилие, особено по ония места, където колибите бяха по-редки. От време на време из храеталаците изскачаха стада антилопи с тъмнокафява козина, наричани общо каамас, цели нашарени с триъгълници и ъгли. Понякога пък близо до горичките, но на почтително разстояние от нас се появяваше дългата шия на жирафа, която Пазеше някое стадо от сто-двеста зебри. Тези животни, макар че толкова малко си приличат, живеят като много близки.
От два дни вървяхме през тези местности. Те ставаха все по-пусти и по-пусти. Сутринта на третия ден, тъкмо когато поемахме отново, Умбопа се приближи към мен с тайнствен вид.
— Какво искаш? — го попитах.
— Господарю, може да падне богата закуска — ми отговори той.
— Да не си видял антилопи?
— Не, господарю, открих стадо зебри.
— Къде е?
— Пасе ей в онази горичка.
— Не ги ли пази някоя жирафа?
— Не. И тъкмо затова дойдох да те предупредя. Ако дойдеш, ще ги изненадаме и ще ударим някоя.
Съобщих на приятелите си това и веднага се отправихме нататък, следвани от Венговел и водени от Умбопа.
Минахме вдясно от едно поточе и се насочихме към горичката, която ни бе посочил негърът. Но щом стигнахме там, забелязахме, че зебрите вече се бяха отдалечили към гористите хълмове, които се издигаха на половин километър пред нас.
