— Ще ги гоним — каза решително господин Фалконе.
— Разбира се — отвърнах аз. — Сигурно освен зебри там има и други животни.
— Чудесно! — възкликна Гуд. — Ще падне богат лов.
— Обаче трябва да бъдете благоразумни и винаги да се държите срещу вятъра, ако не искате дивечът да избяга и да останем с празни уста.
Напредвахме предпазливо, като се прикривахме зад гъстите храсти. След половин час стигнахме върха на един хълм.
Нищо не би могло да предаде гледката, която се откри пред очите ни. Гъста зелена трева се разстилаше надлъж и нашир, а сред нея се разхождаха зебри, жирафи и биволи. Малки поточета извиваха като змийчета през високата трева и я поддържаха свежа и буйна. По-нататък шумяха гъсти горички, в които още не бе стъпвал бял човек. Антилопите ни погледнаха любопитно и офейкаха с пъргавите си крака. Тук-таме се изправяше по някоя голяма черна змия, тъкмо по средата на пътеката, за голям ужас на нашите негри, които вървяха боси.
Африканските животни се плашат лесно. Много е трудно да се приближиш до тях. Обикновено трябва да се напредва пълзешком, а животното винаги избягва на толкова голямо разстояние, че трябва да имаш отлична пушка и съвсем сигурно око, за да можеш да го повалиш с един куршум.
За да увеличим изгледите за успех, ние се разделихме на две: генуезецът и Гуд поеха вдясно, а аз ги последвах малко след това почти в същата посока, като уговорихме да се срещнем в подножието на планината Пагари.
— Не се отклонявайте много — каза Умбопа, който остана при мен. — Тази страна е опасна. Пълна е с крадци и разбойници, които вдъхват ужас сред местното население.
Но аз не мислех нито за злосторниците, нито за местното население, нито за самия негър. Струваше ми се, че съм на царски лов сред вълшебен парк — толкова прекрасна, бляскава и богата беше гледката. Пребродих горичките, които се намираха наоколо, и при всяка гънка на почвата пред нас се раздвижваха стада животни и бягаха през вълнистата зеленина. Аз се движех безшумно и често пълзях на големи разстояния, за да се доближа до някое от тях.
Наоколо нито едно село, нито едно човешко същество. Безкрайно, непознато пространство, сякаш кътче от земния рай.
По едно време отдясно се чу сигналът на генуезеца и Гуд. Аз се запътих нататък и ги намерих на края на горичката.
— Ще трябва нашите хора да заобиколят онова голямо стадо зебри — каза генуезецът. — А ние в това време да слезем надолу.
Той посочи с ръка едно почти изсъхнало езерце, около което се виждаха множество пресни следи. Това показваше, че животните прекарваха там любимите си часове.
Умбопа заобиколи горичката и се насочи към края на полянката. По нея се движеха черни точки, представляващи стада от животни, които се забавляваха. Аз, генуезецът и Гуд навлязохме в горичката с пълни пушки. Без да проговорим дума, почти цял час ние чакахме въздействието, което приближаването на нашите негри трябваше да произведе върху животните.
Предвижданията ни бяха точни. Една жирафа, пазачка на великолепно стадо зебри, първа подуши опасността, която заплашваше другарките й. Щом забеляза нашите негри на края на горичката, тя побягна с лек тръс към източния край, където се намирахме ние.
Аз имах вече твърде голям опит в африканския лов, за да се оставя да бъда изненадан от зрителната измама. И въпреки изкушението, от което сърцето ми тупаше усилено, не стрелях веднага.
И добре сторих. Животното се намираше твърде далеч от обсега на оръжието ми, макар и да изглеждаше съвсем близо.
Като сметна, че е изчезнала всякаква опасност, стадото с весело подскачане потегли към езерцето. Гледката беше чудесна: сякаш бойни коне с развяна на вятъра грива и пръхтящи ноздри, красивите зебри люшкаха изящните си гърбове и подскачаха сред тревата с тънките си крака, като си играеха, подобно на ученици през междучасие. Малко по-нататък, спряла до едно дърво, жирафата неспокойно дъвчеше зелени листа.
Коленичили на земята с насочени пушки, притаихме дъх, прицелихме се и миг след това отекнаха три изстрела.
Изплашени, животните побягнаха към полянката, изпратени от още три изстрела. Една зебра се спря, облегна се на едно дърво от близката горичка и се повали на земята.
Спуснахме се веднага, тъй като се бояхме да не се вдигне и побегне отново. Един куршум бе минал през хълбока й, но не беше достатъчен, за да я повали. Това бе направил някой от следващите куршуми.
Беше голяма колкото муле, с бяла козина, нашарена по гърба и краката от успоредни бели черти. Двата цвята изпъкваха ясно един от друг, без никакво междинно преливане.
Когато негрите дойдоха при нас, Умбопа забеляза, че сме сгрешили, дето сме излезли от скривалището си.
— Ако не бяхме се показвали — каза той, — стадото сигурно щеше да се върне при ранената, щеше да я заобиколи и щеше да се опита да разбере защо остава назад. Благодарение на това бихте могли да убиете множество зебри. Само жирафата не би се появила вече.
Няколко часа по-късно на огъня се печеше голямо парче зебра. След печеното последва ядене, което мина твърде весело, даже и като не държим сметка за глада, който всеки ден ни правеше по-ненаситни, и за палмовото вино, с което го заляхме. Този банкет остави дълбок спомен у всички ни, тъй като беше един от най-хубавите през цялото време на нашето пътуване.
Гуд беше особено възхитен от първия ни лов и не преставаше да ме обсипва с въпроси за най-добрия начин да се приближим до животните и за ловкостта, която се изисква, за да можем по-лесно да ги повалим.
— Все пак се надявам — каза той изведнъж, — че ще ни помогнете да убием и някой слон. Казват, че ловът на слонове е твърде интересен.
— Не само интересен, но и опасен — отвърнах аз. — Не можеш да се изпречиш на пътя им току-тъй, без да почувствуваш истински страх.
— Чувал съм, че обикновено слоновете бягат от човека.
— Това е вярно. Но ако ги раните, забравят всякакво благоразумие и нападат яростно ловеца, без да се грижат за куршумите му. Аз видях веднъж как един приятел, истински ловец, безстрашен, упорит, с непогрешима стрелба, загуби злощастно живота си, смачкан на пита от хобота на един ранен слон.
— Разкажете ни тази история, Алан! Ловните приключения ме интересуват извънредно много.
— Разкажете, разкажете — добави господин Фалконе. — И без това трябва да чакаме горещините да спаднат малко. Часът е едва единадесет, а по-рано от четири часа след пладне не можем да тръгнем, ако не искаме да получим слънчев удар.
— Няма ли да ви отегча? — попитах аз.
— Знаете, че ние винаги слушаме с удоволствие вашите ловни приключения.
— Тогава ще ви разкажа.
Запалих лулата си, разположих се колкото може по-добре под сянката на една огромна акация и започнах разказа си:
— Има близо седем години оттогава, но си спомням, сякаш този печален лов беше вчера. По това време се намирах край границите на Оранж, по-точно, в околностите на Дорп, където бях отвел няколко португалски търговци, които искаха да търгуват с племето базуто и с бурите от Блъмфонтен. Една заран дойде при мен един от тези португалци на име Робледо и ми предложи да отидем на лов за слонове. Предната вечер няколко негри бяха забелязали стадо слонове, което се беше отправило към река Каледон, и бяха съобщили на белите с надежда да получат нещо от предстоящия богат лов.
Приех с удоволствие, тъй като и аз винаги съм бил твърде страстен ловец. Взехме с нас още двама други португалци и трима негри, на които бяха поверени кучета, обучени за лов на едър дивеч.
Стигнахме гората и започнахме да пълзим. Така изминахме повече от сто крачки, но много скоро започнаха трудностите, тъй като големите дървета се свършиха и започнаха гъсти и съвсем ниски храсталаци.
От време на време се поспирахме да поемем дъх и да извадим тръните от ръцете си. След половин час
