открихме стадо слонове, състоящо се от един стар мъжки слон и от десетина женски, всички извънредно едри.
Спряхме се. Пот течеше от челата пи. Сърцата ни тупаха усилено.
— Спокойно и не бързайте да стреляте — казах аз на португалците, — особено вие, Робледо, не се увличайте много, за да не пострадате.
— Не бойте се — ми отвърна той.
Слоновете изглеждаха спокойни. Само старият вдигна два-три пъти хобота си, давайки признаци на безпокойство. Малко по малко обаче недоверието му се разпръсна и той се върна към предишното си занимание, което се състоеше в повалянето на едно голямо дърво, чиито листа после щеше да яде.
Възползувахме се от това, за да спечелим още петнадесетина крачки. Някои от слоновете чуха шумоленето на храстите и се обърнаха към нас с вдигнати хоботи.
— Стойте сега — казах тихо, като се обърнах към португалците, — поемете си дъх и не стреляйте, преди да ви дам знак.
Без тази мярка точността на стрелбата ни едва ли щеше да бъде сигурна. Ние бяхме толкова уморени, че ръцете ни трепереха.
Миг след това, който трябва да се е сторил на другарите ми цяла вечност, скочих на крака и извиках:
— Огън!
Португалците мигом се изправиха и поздравиха слоновете с общ залп.
Аз се прицелих в стария слон и го ударих право в челото. Отначало колосът изглеждаше силно изненадан от неочаквания залп, после разтърси широките си уши и като вдигна голямата си глава, изрева така силно, че ние настръхнахме. Миг след това той се спусна към нас, последван от цялото стадо.
Когато слонът е развълнуван, възбуден от гняв или от някаква рана, бяга извънредно бързо и поваля всичко, което се изпречва пред него.
Бях най-силно застрашен от всички. Затова с всички сили побързах да се прикрия в горичката. В този момент един от ловците удари колоса с още един куршум и го спря за малко. Използувах случая и напълних отново пушката си, без обаче да преставам да бягам, като извивах на зигзаг, за да попреча на дебелокожото да ме настигне.
Докато ставаше това, португалците, след като безуспешно се бяха опитали да убият една грамадна женска, се бяха пръснали из гората. Аз можех да разчитам само на собствената си смелост и на собствените си крака.
Раненият слон не се уморяваше да ме преследва. За щастие аз не губех хладнокръвие и се целех добре. Още три пъти бях ранил вбесеното животно и все така тичайки, се опитах да напълня още веднъж. Този път обаче не успях. Препънах се в корена на едно дърво, който се издаваше над земята, и с всичка сила се сгромолясах долу. Слонът беше само на десет крачки от мен и не можа да се спре. Отмина ме, но много скоро се върна към мен с вдигнат във въздуха хобот, готов да ме смачка.
Смятах, че съм загубен безвъзвратно. Внезапно от един храст изскочи португалецът Робледо, следван от няколко кучета.
— Вземете, Алан — извика той и ми подаде друга карабина.
— Благодаря — отвърнах аз и я поех. — А сега бягайте, защото слонът не се шегува.
Тъкмо изрекох тези думи, кучетата се спуснаха върху грамадното животно. За миг то съсредоточи цялото си внимание върху новите неприятели.
— Бягайте, Робледо, бягайте! — извиках с всички сили. — Ако не го улуча както трябва, ще се хвърли върху нас.
— Е добре, ние ще издържим нападението — каза смело Робледо.
Разярен още повече от кучетата, слонът се обърна пак към нас.
Аз го очаквах спокойно. Щом дойде на тридесет крачки, аз и Робледо стреляхме едновременно. Но въпреки нашите очаквания колосът, макар и още веднъж ранен, се задържа на крака. Облян в кръв, той се насочи към нас с вдигнат във въздуха хобот и нададе страхотен рев.
— Бягайте! — извиках на Робледо.
Близо до мен се случи един грамаден баобаб и аз се скрих зад дънера му. Португалецът обаче не свари да избяга и миг след тава се развяваше на двадесет стъпки от земята. Слонът го бе сграбчил с хобота си и го размахваше като перце. В същото време го стягаше и раздробяваше ребрата му.
— Помощ! — с последни сили извика нещастникът.
Отчаян, изплашен, аз напуснах убежището си и се затекох срещу дебелокожото. Насочих пушката и я изпразних почти от упор, като го раних близо до дясното око.
Грамадното животно, сега вече смъртно ранено, се залюля от дясно на ляво, после избълва цял порой кървава вода Последният му час бе ударил и той искаше да умре достойно. Без да пусне нещастния португалец, който представляваше вече само куп кърваво месо, слонът се облегна на едно голямо дърво и за миг като че не дишаше вече. После се наведе напред. Едри сълзи потекоха по грапавата му кожа. Един могъщ рев бе сякаш последната му въздишка. След това се повали на земята, повличайки със себе си и дървото, на което се се бе облегнал.
С всичка сила се завтекох Да помогна на португалеца, но както можете да си представите, нещастникът отдавна беше мъртъв.
— Толкова страшен ли е слонът? — ме попита Гуд, който бе слушал разказа ми с живо внимание.
— Пожелавам ви да не се случите пред него, когато е ранен — отвърнах аз.
— Един куршум не стига ли да го убие? — попита генуезецът.
— Стига, но трябва да е дум-дум.
— А с нашите не може ли?
— Ако бъде ранен в раменната става, може, но не умира моментално.
— Какво ще кажете, приятелю Гуд? Вие сте дошъл в Африка с намерението да избиете купища слонове, нали? — попита усмихнато господин Фалконе.
— С нас е един прочут ловец, който все някога ще ни предложи да вкусим слонски хобот или бут.
— Ако ни се удаде случай, няма да пропусна да ви задоволя, господине — отвърнах аз.
— Надявам се, че ще ги срещнем.
— Сигурно!
— Тогава не забравяйте обещанието си!
Глава V
КАПАНЪТ
След еднодневна напълно заслужена почивка потеглихме отново, за да минем през страната на бекуаните. Тя се простира от бреговете на Лимпопо, голям приток на Оранж, до началото на пустинята. Петнадесет дни наред пътувахме, вече не без опасения, тъй като се отдалечавахме все повече и повече от културните страни. Отначало срещахме големи негърски села, а после се оказахме сред дива страна, пълна с дивеч.
Умбопа продължаваше да ни води. Той познаваше всички местности, през които минавахме, и никога не се лъжеше в посоката, без да има нужда от компас.
Той беше наистина незаменим другар. Неуморим, винаги в добро настроение, готов да направи всякакви услуги и отгоре на това необикновено способен и смел. Все повече и повече се убеждавахме, че не е обикновен негър и че принадлежи към някое по-издигнато племе.
Сега вече вярвахме, че той е заемал твърде високо място в своята родна страна, но никога не беше споменал ни дума за това. Само веднъж се изпусна да каже, че баща му е бил велик владетел на могъщ и многоброен народ.
На шестнадесетия ден уморени, гладни, изпечени от неумолимото слънце, спряхме на брега на една река да починем двадесет и четири часа. По едно време откъм горичката, която се простираше вдясно от нас и се вдаваше навътре между няколко хълма, се зачуха остри викове, придружени от тъпи удари, сякаш произвеждани от онези грамадни дървени тъпани с кожа от куаги, каквито употребяват кафрите и бекуаните.
Тъй като не знаехме за какво се отнася и понеже се намирахме в дива страна, населена с войнствени
