Миринри вдигна чашата:
— Пия в твоя чест, Нефер! Знаеш ли, че понякога ми се струва, че ти и Нитокрис сте едно и също!
— Когато мислите ти се объркват под влияние на виното? — с горчивина се отзова Нефер. — Не, не говори така, приятелю! Аз съм Нефер, просякиня, робиня. На мен ми е отсъдена гибел. На тебе — щастие, слава, могъщество, власт над великия Египет, двойната корана на Горния и Долния Египет. Но да забравим това, Миринри, до утре.
— Да забравим! — покорно отговори юношата, който всъщност едва се държеше от силна умора.
Във виното, подадено на гостите от прислужниците на Нефер, бе сипано някакво омайващо вещество, защото почти едновременно замлъкна несвързаният говор, склониха се уморените глави на осъдените на смърт пленници и сън завладя телата им. Затихна музиката, прекрати се пеенето. В залата се възцари полумрак. Бодърствуваше само един човек: това бе предателката Нефер.
Като погледна още веднъж втренчено лицето на задрямалия Миринри — то и в съня беше също така прекрасно, като изваян от длетото на изкусен скулптор образ на младия Озирис, Нефер със слаба въздишка стана и излезе от залата, като затвори вратата след себе си.
— Това си ти, Нефер? — извика я някой и зад една колона излезе насреща й мъжка фигура. При невярната светлина на две-три слабо светещи кандилца можеше да се види, че това е вече стар човек, облечен като върховен жрец на Изида, с гол череп, сбръчкано лице и две пълни с живот и енергия блестящи очи.
— Аз съм, повелителю! Твоята робиня чака по-нататъшни заповеди! — поклони се пред него предателката.
— Какво изпита? Говори по-скоро!
— Миринри е истински син на Тети! — твърдо каза Нефер.
— О, богове! Та кой спори за това? И не е ли все едно истински или неистински? Важното е, че оспорва трона на фараона. Значи, ще бъде унищожен. Но по-нататък: кой е този Оунис? Може би той фантазира, че е покойният Тети, загинал в боя против вавилонците? Веднъж вече се появи един такъв самозванец. Но фараонът има верни слуги и самозванецът изчезна. И тъй, кой е този Оунис?
— Ато каза, че е негов роднина! — промълви Нефер.
— Отлично. Те спят ли?
— Спят, господарю.
— Още сега ти ще се върнеш при тях и ще им вземеш оръжието. Сетне аз ще изпратя воини да ги избият.
— Всичките ли, господарю? — зададе въпрос Нефер с престорено равнодушен тон.
— Всичките, с изключение на най-важните, трима: Миринри, Ато и Оунис. Тях обаче още сега трябва да поставим на изпитания. Такава е волята на фараона. Ето дадения ми като удостоверение за пълномощното печат — пръстена на божествения цар на Египет, на когото всички трябва да се подчиняват.
И казвайки това, той подаде на девойката пръстен с печат и огромен скъпоценен камък. Нефер изплашено погледна този пръстен.
— От какво се боиш! Вземи го в ръцете си!
— Този пръстен дава на този, който го има, неограничена власт — каза тя, взимайки пръстена.
— Като самия фараон! Той може да съди, да наказва, да събаря до основите градове. Но дай ми го. Време е да вървим. Но какво правиш…
Хер-Хор не довърши: нежната атлазена ръка на девойката, която се притискаше към трепетно биещите гърди със съдбоносния пръстен на фараона, изведнъж се изправи в тази ръка блесна кинжал и острието се впи като змия в гърдите на жреца.
Като изпусна слаба въздишка, Хер-Хор, падна като подкосен.
Гледайки един миг падналия, Нефер ритна с крак тялото.
— Презряно… куче! — промърмори тя със стиснати зъби.
Сетне, държейки кинжала в ръка, тя се върна в залата и извика със звънък металически глас:
— Ставайте! По-скоро, по-скоро! Пробуждайте се, ако ви е скъп животът!
В един миг болшинството пленници бяха на крака.
— Какво значи това? Защо държиш кинжал? Ти си дошла да ни убиваш? — бъбреше Миринри, гледайки стоящата пред него чародейка.
— Кръв! Откъде е тя? — докосна се до гърдите на Нефер Оунис, показвайки кърваво петно върху белоснежната й ленена дреха.
— Това е кръв от най-злия враг на Миринри — отговори Нефер. — Аз току-що убих Хер-Хор, върховния жрец, чиято робиня бях от детинството.
— Но нас ще ни нападнат! — извика Ато, като дочу шум и тракане на оръжие.
И наистина отвсякъде в пиршествената зала влизаха тежко въоръжени воини, очакващи само знак, за да се нахвърлят върху пленниците, които се бяха събрали накуп и изтеглили мечове.
— В името на сина на Озириса, на божествения фараон, на благочестивия, великия, непобедимия! — със звънлив глас каза, излизайки напред Нефер и издигна високо пръстена на фараона. — Заповядвам ви, воини, да приготвите ей сега бързоходна ладия и да изведете оттук тези хора. А вие да останете, да не смеете да се отделяте от острова и да го пазите!
— Ще бъде изпълнено, повелителко! Ние познаваме пръстена, който държиш, и се подчиняваме!
— Фараонът ще награди слугите си! — завърши Нефер и тръгна напред. Пленниците й, поразени и недоумяващи, я последваха.
11. В Мемфис
Когато приготвената ладия отплува от бреговете на острова, от Ато се изтръгна дълбока въздишка, а Миринри хвана ръката на Нефер и я притисна към устните си. Но лицето на Нефер беше бледно, очите й не блестяха, а веждите бяха събрани. Чародейката тревожно гледаше в далечината — там, дето гонена от ударите на веслата, като стрела се носеше леката лодка към царствения Мемфис.
Опасността от смъртта и всичко преживяно в храма на царете на Нубия им се струваше като странен сън, в който злият кошмар се преплиташе с чудесни видения и мечти.
За минута да бъдат пленници, осъдени на безславна гибел, без борба, в капан — и изведнъж да се озоват на свобода, да бъдат спасени именно от тази, която ги излъга и предаде… Освен това — да получат великолепен кораб, който се носи с бързината на стрела, и заветния пръстен на фараона, който дава възможност да се измами бдителността на шпионите на Пепи. И всичко това бегълците дължат само на съпровождащата ги девойка!…
По неволя у Миринри, когато ладията им беше вече далеч от Острова на сенките, се изтръгна възклицание:
— Коя си ти, Нефер? Искам да ми кажеш истината!
Нефер с печален глас, звучащ боязливо и искрено, отговори:
— Сама не зная, господарю! Аз смътно помня детинството си — като насън си спомням разкошен дворец. Аз не лъжех, когато разказах това… Само че това не беше в далечна Нубия, а тук, в Египет. А сетне станах робиня на Хер-Хор, жреца на Изида.
Като помълча известно време, тя продължи със задушевен тон:
— Не ме обвинявайте, не казвайте, че съм ви излъгала: аз само бях оръдие в чужди ръце. Аз се заклех със страшна клетва пред Изида. Заради Миринри наруших тази клетва и боговете жестоко ще ме накажат за това…
— Не! Клетвата е била изнудена с лъжа, а изпълнението на замислите на враговете ни би било велико нещастие за Египет и нарушение законите на Ра-Озирис. А когато Миринри стане най-сетне фараон — ти знаеш това, — по заповед на фараона върховният жрец може да отмени клетвата и боговете не ще те накажат. Кой ще ти попречи да принесеш на боговете умилостивителна жертва? И когато крилата на смъртта осенят челото ти и душата ти се отправи към Страшния съд в страната на сенките, направените от тебе добри дела ще свидетелствуват в твоя полза. Анубис ще поведе душата ти, пазейки те, защитавайки те от нападащите те слуги на Сета. И така душата ти ще достигне престола на Единния и ще се слее във вечно блаженство с душата на Предвечния! — каза, като претегляше всяка своя дума, старият жрец
