Оунис.
— Да бъде тъй, както казваш, мъдрий — отговори Нефер, но все пак, както и преди, на прекрасното й лице лежеше тревожна сянка и погледът й също така тревожно се взираше в лицето на младия фараон.
— От какво се тревожиш? — попита я Ато.
— От нищо и от всичко се боя! — замислено каза девойката. — Някакви предчувствия изпълват душата ми. Ей сега, в тази минута, като те погледнах, аз видях, че ръцете ти са без китки, отрязани чак до лактите, и мен ми стана страшно за тебе!
Ато побледня и се намръщи.
— На мене ще отрежат ръцете? На такова позорно наказание се подлагат само крадците. Аз съм воин! Ако попадна в ръцете на враговете, то тялото ми ще стане по-късо с главата. Аз зная това. Стотици пъти съм виждал смъртта в лицето. Нима аз се боя от нея?
Ато тръсна глава и се засмя, но смехът му беше измъчен.
— Погледни ме! — прекъсна разговора Миринри. — Кажи ми, може би ме виждаш в бъдещето?
Със замъглен поглед Нефер погледна юношата. И погледът й просветна.
— Да, аз те виждам, Син на Слънцето! — каза тя. — От храма на Долния Египет возят на позлатена ладия новия Апис, свещения бик. И цялото население на Мемфис в тържествена процесия излиза да го посрещне. А най-отпред е самият фараон. Това си ти, господарю!… Зад твоята колесница, в разкошна носилка, заобиколена със стража в златни лати, етиопски роби-атлети носят тази, която споделя съдбата ти, съпругата на фараона.
— Нитокрис? — извика Миринри.
— Не виждам. Лицата не виждам… — глухо простена Нефер.
И млъкна. Когато обезпокоеният от неподвижността и мълчанието й Оунис я погледна в лицето и взе ръката й, тя беше студена като лед, а лицето бледо. Нефер беше потънала в дълбок сън, граничещ със смъртта. И изминаха се много дълги часове, докато тя се свести.
А през това време ладията се носеше и носеше надолу по течението, все по-близо и по-близо до царствения Мемфис. И бягаха отстрани смеещите се брегове, меняха се чудни картини от нилски пейзажи.
От време на време минаваха край тях други ладии — ту огромни, натоварени до върха, ту празни, леки малки лодки. На едно място трябваше да минат край цяла рибарска флота, която беше простряла по дъното на Нил мрежите си и от рибарските лодки се чуха викове.
Като се вслуша, Оунис се намръщи.
— Новини! Какви новини има в Горни Египет! — викаха рибарите. — Разкажете, чужденци! Наистина ли се е появил лъжефараон? Истина ли е, че Горни Египет е обхванат от въстание и към Мемфис иде цяла войска, на която лъжефараонът е обещал, че ще предостави столицата за разграбване?
— Изглежда, че Пепи се старае да наплаши народа! — забеляза Ато, когато рибарските лодки останаха далеч назад.
— И изглежда, че той е предупреден за всичко, което сме предприели досега! — отговори Оунис мрачно.
— Но какво от това? — разпалено извика Миринри. — Рано или късно ние ще трябва да встъпим в открит бой. Колкото по-скоро, толкова по-добре!
— Не, не си прав, Миринри! — замислено каза Оунис, дърпайки бялата си брада. — Съкровищата още не са донесени в Тива и Мемфис. Оръжието няма да стигне. Много васали още не са дали определен отговор. С една дума — нашето спасение е в печеленето на време, а не в бързото действие.
Колкото повече се приближаваше ладията до Мемфис, толкова по-оживена изглеждаше великата река. Много по-често браздяха вълните й кораби от военната флота, препълнени с войници. Тези кораби, изглежда, имаха полицейска служба, и сега ладията на Миринри трябваше много често да спира и да бъде проверявана. Но достатъчно беше Оунис или Нефер вместо отговор да показват пръстен с печата на фараона, и воините почтително се прекланяха и отстраняваха, като даваха път на ладията.
— Какво щастие, че притежаваме тези пръстен! — казваше след всяка среща Ато. — И като си помисля, че аз исках да удавя тази девойка!
И ето че мина този ден, мина и нощта. На сутринта в далечината се показа великият град на древния Египет, колосалният Мемфис, който толкова столетия се считаше за най големия град в света. В златиста мъгла се виждаха очертанията на високите му храмове, тънките върхове на обелиските, зеленеещите се горички и градини.
На това място Нил вече приличаше на широка улица, толкова бяха оживени водите му от всякакви видове кораби. На някои места те се събираха в такова голямо количество, че ладията на Миринри трябваше да опира и изкусно лавирайки, да се промъква между другите кораби, както се промъква пешеходец сред препълнена улица от шумна и суетна тълпа. И тук едва не се разигра катастрофа: по Нил, плувайки към горното течение, се зададе разкошно украсена военна ладия, над която се развяваха пъстри знамена и султани от щраусови пера. На тази великолепна ладия пробиваха път полицейски кораби, като прогонваха всички други ладии от средното течение.
Като видя позлатената ладия, Оунис затрепера и стисна юмруци, а очите му страшно заблестяха.
— Какво ти е, мъдрий? — обърна внимание на вълнението му Миринри.
— Той! Той! Този, който осемнадесет години е на трона… откраднат от… истинския фараон! — задъхвайки се от гняв, промълви Оунис, показвайки ладията, която минаваше само на няколко метра разстояние от тях.
Лицето на Миринри пламна. Той се огледа и видя, че сред ладията имаше украсено със скъпи платове възвишение, служещо за трон. Върху този трон, под балдахин от щраусови пера, стоеше неподвижно като че не жив човек, а статуя, цяла покрита с украшения от чисто злато и скъпоценни камъни, висок старец на около петдесет години, с бледо, гордо лице.
Преди някой да успее да съобрази в какво се състои работата, Миринри хвана лежащия до него здраво изопнат лък, положи върху тетивата стрела… Един миг и стрелата би полетяла, носейки смърт на гордия повелител на Египет. Но Ато с бързината на мълния грабна стрелата тетивата жалко иззвъня, а лъкът падна от ръцете на Миринри, хванати от железните ръце на притеклия се Оунис.
— Безумец! — извика старият жрец, увличайки буйния Син на Слънцето в каютата. — Безумец! Ти не можеш да го убиеш: разстоянието е много голямо, а той е в ризница. Вестта за покушението би била сигнал за кърваво клане. Ние ще бъдем открити и хванати…
Трудно можа Оунис да успокои Миринри. За щастие опитът на Миринри остана незабелязан от никого.
Като се посъветва с Ато и Нефер, Оунис реши, като пристигнат в Мемфис, веднага да освободи гребците от лодките и да ги разпрати из околностите, за да известят на партизаните на младия фараон за неговото пристигане и че войската трябва да се събере в околността на постройките, заобикалящи пирамидата Декар. Известно време Миринри трябва да се крие от шпионите на Пепи. Но къде да се крие? Трудно е да се намери по-добро убежище от кварталите на чужденците. Коренните египтяни винаги са странели от чужденците, избягвайки общението с тях, а представителите на висшите касти са считали за унизително да разговарят с някакъв „дивак“, както египтяните високомерно наричат всички, които не принадлежат към гордата им раса.
Не дремеше и Нефер, този добър гений на младия Син на Слънцето: под нейно ръководство старият жрец стана просяк, странствуващ, из улиците на столицата, за да събира подаяния. Миринри стана незабелязан работник — носач на пазара, а самата чародейка се превърна в улична врачка и продавачка на лековити билки и мускали. Движенията и станаха несръчни, гласът креслив, очите блестяха, а няколко капки от някаква течност направиха, атлазената кожа на прелестното лице и оголените почти до раменете ръце да потъмнеят като изгорели от южното слънце.
Оунис така усвои новата си роля, че и най-опитният шпионин на фараона не би се усъмнил, че носещият този барабан от глинено гърне, обвито с добре изопната кожа от диво магаре, музикант е енергичният възпитател на Миринри. А и Миринри, когото занимаваше всичко и който зяпаше като дете величествените здания и многочислени храмове и дворци в Мемфис, не възбуждаше у никого и най-малкото подозрение. Оунис усърдно биеше барабана, силният юноша пробиваше път сред народа, а Нефер, като избереше удобно
