е ознаменувано от появилия се на небето огнен меч! Той беше червен — ще се пролее кръв, защото мечът ще падне върху главите на грешните. Той просветля — това значи, че така светло ще бъде царуването ти. Привет на тебе, млади фараоне на Древния, Вечния Хуфу!
— Какво говориш? — избъбри поразеният юноша, мъчейки се да повдигне стареца. — Ти си болен, Оунис. Опомни се!
Старецът стана и олюлявайки се от обхваналото го вълнение, поде с хриплив глас:
— Не, аз не съм болен. Злите духове не са затъмнили съзнанието, ми, не! Осемнадесет години очаквах аз изгряването на тази звезда, явяването на този огнен меч на небето. И всеки ден гледах небето годините течаха, а великият Знак на Пророчеството не се явяваше и отчаяние завладяваше душата ми. И его днес се извърши предсказаното и кървавият меч заблестя над хоризонта. А аз вече мислех, че очите ми ще се затворят от гробен сън, преди да е дошъл желаният миг, и ще те оставя на земята сам, без да ти открия тайната си… Но хайде, скъпи Миринри! Да отидем в нашето жилище, което скоро ще трябва да напуснем.
Миринри изведнъж се спря, обзет от една мисъл:
— Ти говориш, старче, че ме очаква славно и велико бъдеще? — каза той, като втренчено гледаше събеседника си.
— Да, така са отсъдили вечните богове! — отговори Оунис.
— Ти си жрец и на тебе е известно много от това, което аз не зная — каза юношата, — но, Оунис, аз се боя — няма да се изпълни твоето пророчество! Боя се, че ще напусна жилището ни, но само за да се отдам на вълните на Нил. Нека те носят нещастното ми тяло към хладните вълни на далечното море!
— Какво искаш да кажеш с това? — обезпокои се старецът. — Да, Нил ще ни понесе, но ще ни понесе към светлината и висшата слава, а не към мрачни гробове!
— Добре. Нека бъде така! — унило отговори Миринри, задържайки въздишката си. — Позволи ми да помълча сега, както ти дълги години си мълчал. Аз също имам тайна, която измъчва душата ми, но още нямам сили да ти я открия.
— Каква?
— Ще дойде време и ти ще я узнаеш!
— Нека бъде по твоему, о, господарю! — отговори старият жрец. — Но да вървим, светлина на моите очи! Дойде часът и ние не трябва да губим нито минута! Предопределението от небесните вестители трябва да се изпълни! Законите на вселената са неизменни!
Юношата все още стоеше нерешително.
Старецът умолително го гледаше.
— Добре, да вървим! — проговори най-сетне Миринри и изтощеното лице на стария жрец блесна от радост.
2. Сенки на миналото
Следвайки Оунис, Миринри все още не можеше да се откъсне от думите на жреца. По тясната и извита пътечка, която стръмно се спущаше между скалите, стигнаха до малка пещера, където беше жилището им, скромно наредено и украсено с единствена бронзова лампа. Биволски кожи лежаха върху чистия и гладък каменен под. Из ъглите се виждаха просии високи тесногърлени глинени амфори, в които се пазеше масло, вода и хранителни припаси. Над леглата, където нощем намираха покой старият жрец и възпитаникът му, висяха къси мечове с изострени от двете страни лезвия, и няколко леки, но здрави щита от твърда като дърво биволска кожа.
Влизайки в пещерата, Оунис отново почтително се поклони пред юношата и каза, като допря ръце до широките си гърди:
— Нека бъде благословено твоето идване, о, господарю на Египет, ти, заради когото безсмъртните богове са изпратили на египетското небе звезда, прилична на огнен меч! Но ти мълчиш? Или нищо не ти казват моите думи? Или наистина годините, прекарани в пустинята, са приспали душата ти и не те вълнуват думите на стария Оунис, че ти си син на знаменитите властелини на Нил — на фараоните, ти си бъдещият фараон!
— Аз ще бъда фараон?! — побледня Миринри. — Аз ще бъда господар на Египет? Ще водя към победи несметна войска? Аз ще заповядвам на хиляди хора. Не сънувам ли? И ти не се шегуваш, не се надсмиваш над бедния юноша, който познава само пещери, пустини и водите на Нил?
— Аз съм жрец! — отговори с достойнство Оунис. — И ти знаеш, че не съм способен да се шегувам.
— О, мъдрий, аз ще имам власт над всичко, което ни заобикаля, а ще имам ли власт над сърцето си?
— Не те разбирам, Миринри. Ти ще властваш над хората и птиците. Всичко, което населява бреговете на Долния и Горния Египет, ще се покори на твоята воля. Така са отредили боговете.
— Но сърцето ми, о, мъдри, е покорено от нея.
Сянка на страх легна върху лицето на Оунис Той вторачи поглед в Миринри и гласът му потрепера.
— Коя е тя, господарю на Египет?
— Тя дойде като сън и завладя сърцето ми — сниши глас Миринри. — Тя носеше уреуса на разкошните си къдри.
— Тя беше сама?
— Да. Но сетне до брега се доближи позлатена лодка с гребци великани-негри и четири воина в блестящо от злато въоръжение. Тази девойка беше хубава като ясен ден, като нощен блян. И… тя изчезна като сън…
Оунис напрегнато слушаше всяка дума на юношата. Отдръпна се от входа на пещерата, сложи меча си на леглото, за да му бъде подръка, и се приближи до потънали в тежки мисли Миринри.
— Какво те интересува тази жена, която ти никога по-рано не си виждал и може би никога вече не ще срещнеш? Не се таи! Аз отдавна виждам, че ти ходиш, като замаян, че сънят ти стана тревожен и че златният покой на душата ти е загубен! Скиташ като омагьосан и замъгленият ти поглед е устремен нататък, дето тичат шумливите води на Татко Нил, нататък към Мемфис!
— Ти си прав, мъдри! — отговори с въздишка Миринри. — Какво е тя за мен — не зная. Но аз знам, че лъчезарните й очи изгориха душата ми и тя отнесе със себе си съня и покоя ми! Аз се мъча да отблъсна от себе си мисълта за нея, но нейният вълшебен образ стои пред мен денем и нощем, насън и наяве. Светлата й усмивка ме притегля. Сребристият и глас властно ме зове. Къде? Не знам. Може би във вълните на. Нил! Аз не съм ти разказал всичко. Аз… аз я спасих, когато един хищен крокодил се готвеше да я разкъса и тя — беззащитна, безпомощна, полумъртва — лежеше като подкосена тревица, като свещения цвят на лотоса в обятията ми. Главата и лежеше на гърдите ми, а ръцете й обвиваха шията ми. У мен тя търсеше защита и спасение и аз я спасих. А после… После тя си отиде!
— Ти я любиш, Миринри?
— Повече от живота си, Оунис!
— Нещастнико! Тя е дъщеря на фараона!
Миринри скочи като ужилен.
— А аз? — извика тон. — Нима ти току-що не каза, че съм син на фараон? Нима ти не ми обеща, че ще ми принадлежи тронът на Тети, тронът на фараона? Тогава какво? Нима аз не съм достоен за тази девойка? Нима ще я унизи любовта на Миринри.
Юношата стоеше пред стария жрец с блеснали очи.
— Отговори де, мъдрий! Нима аз нямам право да обичам тази, която е избрала душата ми?
— Да обичаш?! — отговори с глух глас Оунис. — Не. Ти трябва да я ненавиждаш, а не да я любиш! Ти трябва да я обречеш, както и всичките й близки, на гибел, на смърт!
— Защо?
— Кръв да има между теб и нея! Кръв да има между твоя и нейния род до последния човек. Чуваш ли? До последния! И млади и стари, и мъже и жени, и даже току-що родилото се дете трябва да се откъсне от гърдите на майка си, да се хвърли в гроба на престарелия старец… Всички, всички! До последния човек! Смърт за тях! Или… или — смърт за Египет. Нека робува целият народ у презрените варвари. Нека се разрушат градове и села в пламъци и пожари. Нека стане пустиня там, дето сега стои царственият
