пустинята.
— Така да победиш и враговете си! — отзова се старият жрец. И сетне добави: — Озирис те покровителствува! Пази се да не го разгневиш, като пристъпиш законите му.
5. В сърцето на пирамидата
Юношата и старецът отново се скриха в подземието и тук беседваха златните надежди на бъдещето.
— Кога ще тръгнем за Мемфис? Аз горя от нетърпение, от желание да започна борба с узурпатора.
Юношеският глас, под сводовете на изсечената в недрата на скалата пещера, звучеше страстно, настойчиво и почти гневно.
— Почакай! Не е дошъл часът! — отговаряше му глухо гласът на старецът. — Почакай! Аз изпратих на приятели в Мемфис известие да бъдат готови. Твоите привърженици ни очакват и ще се погрижат да приготвят безопасно скривалище за младия фараон. Защото ти, Миринри, трябва да разбереш — Пепи не е лъв, който може да се повали с един или два удара на меча. Той е най-могъщият човек на Египет и ако неподготвен се спуснеш срещу него, ще получиш само гибел. Затова тази вечер трябва да изпълниш една моя молба.
— Каква? Казвай!
— Аз ще те заведа в сърцето на пирамидата на Великия Тети.
— На моя баща?
— Да, на твоя баща. Там в разкошен саркофаг, приготвен от изкусни ваятели, лежи прахът не на твоя баща, а на някакъв презрян, може би престъпник или дивак. Ти трябва да ми се закълнеш, че когато сложиш на челото си венеца на фараоните и вземеш в ръцете си скиптъра, ще се погрижиш в скъпоценната гробница да легне прахът на твоя баща.
— Кълна се в Тото, бога на отмъщението и гнева — извика юношата.
— Да вървим. Аз ще ти покажа как може да се проникне в сърцето на пирамидата на Тети.
— Ти имаш ключове?
Мимолетна усмивка премина по устните на Оунис.
— Всяка пирамида има, както съм те учил, няколко тайни входа, с помощта на които може да се проникне в разните й части! — каза той.
— Но ти си ме учил, че — тайният път към светая светих на пирамидите, там, дето ще лежи прахът на фараона, знае само той и никой друг и че никому, даже на родния си син, фараонът не открива тази тайна.
— Баща ти, умирайки в далечната дива пустиня, ми откри тайната си. Аз му дадох честна дума, че ще пренеса в пирамидата свещения му прах. Да вървим.
И отново юношата заскита по пустини и пясъци, катереше се по скали, пълзеше по извити подземни входове, под сводове, дето си бяха свили гнезда прилепи и кукумявки. И отново след дълго странствуване старият жрец с развълнуван глас каза:
— Тук! Ние стигнахме!
При светлината на смолистия факел Миринри със странно чувство на страх и благоговение гледаше великолепната мраморна гробница, чиито стени бяха покрити с тънка художествена резба.
Оунис отвори капака на саркофага и Миринри видя вътре обкованата в злато мумия на висок мъж, чието лице беше обезобразено от саблени удари.
— Това е човекът, който е заел мястото на моя баща? — със страстен и гневен глас попита юношата.
Жрецът мълчаливо кимна с глава.
— Той прилича ли на великия воин Тети?
— Съди сам — отговори Оунис, като приближи факела до изображението, изписано на стената на гробницата. — Ето портрета на баща ти.
С жадно любопитство, чувствувайки че сърцето му замира, юношата дълго, без да може да се откъсне, се вглеждаше във великолепното изображение върху гранита.
Дълбока въздишка се изтръгва от гърдите на Миринри.
Внезапно той се обърна към стария жрец, по чието набръчкано чело бягаха сенки.
— Това е моят баща? Да? А защо той… Защо ти толкова много приличаш на него?
— Защото — кратко и сухо отговори Оунис, — защото и аз съм от рода на господарите на Египет. Аз съм твой кръвен роднина.
— Ти никога не си ми казвал това. Защо?
— Не е ставало нужда.
Миринри отново се обърна към гробницата, където лежеше трупът на лъжливия Тети.
— На това… куче, на тази гадина не е мястото в гробницата, приготвена за свещения прах на баща ми! — извика той със задъхващ се глас, пълен с гневни звуци.
— Когато дойде времето, ти ще премахнеш оттук трупа на роба и с полагащите се почести ще положиш в гробницата праха на твоя баща — каза спокойно Оунис.
— Когато дойде времето? Не. Сега, още сега ще го махна! Нито минута по-късно! — извика страстно юношата и като грабна тежката мумия, я изхвърли на пода. — Така ще постъпя с всеки! Да, с всеки, който е виновен за гибелта на баща мм! — викаше той в изстъпление.
— Успокой се!
Вместо отговор Миринри хвана лежащата на пода мумия и я повлече към изхода. Оунис едва го догонваше.
Като се измъкна от подземията на пирамидата, юношата тичешком завлече разнебитената мумия на лъжливия Тети до брега на Нил и я хвърли в клокочещите вълни на Бащата на водите, като изрече молитвено:
— Прости, Велики Нил, че осквернявам свещените ти води с трупа на един презрян! Прости и занеси този мой подарък до Мемфис, до стъпалата на двореца на похитителя на короните на двойния Египет! Нека мъртвият пратеник предупреди живия узурпатор каква участ очаква тялото му след смъртта.
Гърдите на юношата високо се издигаха, очите му горяха с трескав огън. Оунис стоеше до него и мълчаливо наблюдаваше тази странна и страшна сцена.
— Не се ли боиш, мое дете — каза той след малко, — че боговете ще те накажат за това светотатство? Нали е свещен прахът на всеки, даже на престъпника, даже и на много животни. Нашият стар закон изисква…
— Аз не искам и да зная старите закони, когато е поруган баща ми! — разпалено отговори юношата и сетне добави: — Нека боговете ме съдят. Но аз не можех да постъпя иначе!
… През късна нощ, когато се върнаха от гробищата на бащата и Миринри заспа тежък, тревожен сън, Оунис, носейки на ръце сноп дебели сухи съчки, дойде отново на същия бряг на Нил.
С помощта на кремъка и огнивото старецът секна огън и по количеството на донесените съчки изглеждаше, че иска да го разпали голям и буен. Но на пламъка запали само един къс дърво. Тогава Оунис се изправи и с могъщ замах го запрати далече, далече от брега. Пращейки, дървото за миг потъна във водата, по сетне пак изплува, озарявайки водите с още по-силен пламък. И така като ярка плуваща звезда се понесе надолу по течението на Нил.
Това дърво беше напоено с някакво особено вещество, чиято тайна беше известна на старите египтяни. От тях го бяха узнали елините, но останало неизвестно за нас. Това беше знаменитият „гръцки“ или по- право „египетски огън“, който плуваше по водата.
Едно след друго Оунис хвърляше в тъмните води на Нил разпалените главни. Един след друг ярките факли се завъртаха над вълните и се отправяха надолу, към царствения Мемфис.
Изпращайки ги с поглед, старецът шептеше:
— Плувайте от един край в друг, плувайте, вестители на бъдещето! Плувайте и известявайте на приятелите на Тети, че денят дойде, че новият фараон скоро ще се яви сред тях и ще поведе техните дружини на смъртен бой! Вие, деца на въздуха и огъня, вие, неугасими факли, носещи в себе си искри, от които скоро ще пламне ножар по целия Египет — плувайте, плувайте, плувайте!…
