— Ние сме свободни! — извика един от гребците. И наистина пътят към свободната вода беше прочистен, ладията се плъзна между две зелени стени от мрежа и се озова на простора.
Оунис наведе глава, отпусна ръка, сложи кинжала между гънките на пояса си и слезе в каютата, мърморейки нещо. Когато отново излезе на палубата, при светлината на месеца видя, че спасената от Миринри заклинателка с арфа в ръце стоеше в краката на младия фараон.
— Благословен, сто пъти благословен Бели Нил! — пееше заклинателната. — Ти, който даваш живот на редната страна, ти, който оплодотворяваш земята, веселиш погледа на овчаря, земеделеца, воина и жреца. Щастлив си, Нил: твоите струи носят към трона младия фараон!
Миринри стоеше близо до заклинателката и слушаше песента й.
7. Вълшебницата Нефер
Лунна светлина заливаше долината на Нил, заобиколена с каменисти чуки и тук-там украсена с къдрави палмови горички. Мяркаха се развалини на изоставени храмове, селища на рибари и каменари, мирно заспали в този нощен час.
А ладията носеше младия фараон към царствения Мемфис. Бавно се плъзгаше надолу по течението, подгонвай а ту от слабите пориви на южен ветрец, ту от ударите на веслата на гребците, които тананикаха в такт с ударите на веслата монотонна песен. Но тяхната песен не пречеше на песента на Нефер, а й помагаше да изпъква по-ясно. Хорът на гребците стана фон, на който дивният, пълен със страст, скръб и мечта за щастие глас звънтеше, трептеше и ридаеше ликуващ.
Като издигна очи към светлото небе, очи, пълни с огън, девойката запя древни саги, родени в недрата на знойна Африка, сказания за велики богове, покровители на Египет, за древните владетели на страната, за гордите фараони, потомците на бога-слънце Озирис, пееше за кървавите битки, победи, за тайнствените Призрачни градове, погребани преди хиляди години под пясъците на пустинята. И изведнъж гласът й се пресече.
— За какво мислиш, господарю мой? — каза тя развълнувано, като се докосна нежно с хладната си ръка до замислилия се Миринри.
Той се сепна от мечтите, които му беше навяла с песните си тази чародейка.
— За какво?… За твоите песни.
— Не е истина! — рязко се отдръпна Нефер. — Не е истина, не е истина! Лъжа оскверни устата ти, сине на Озириса.
— Защо ме наричаш син на Озирис? — попита Миринри, вместо да отговори на упрека.
— Защото ти си потомък на Озирис! Защото в твоите жили тече кръвта на владетелите на Египет — отговори вълшебницата.
— Кой ти е казал това?
— Кои? Вълните на Нил, свещената река. Нима ти не чуваш как те, галейки се о борда на ладията, шепнат: „Привет, привет на тебе, бъдещи! Привет на фараона!“ А вятърът шепне, че ти отиваш на смъртен бей заради трона. Аз само подслушах този шепот. Защото съм заклинателка и чувам какво говорят вълните, какво шепне вятърът на цветята. А сетне — погледни звездите: Когато заемеш трона на твоите прадеди, там, в царствения Мемфис, и когато сложиш върху си двойната корена, при теб ще дойде, при теб ще се поклони върховният Жрец и ще разтвори полуизтлелите от времето стари папируси и пергаменти, на които са начертани тайнствени знаци. И ще те поведе той в дълбочините на гробници, дето спят вечен сън тези, които са донесли някога в необитаемия пустинен Египет от тайнствената страна Хинд, нашата обща родина, дадените им от предвечния бог Ур знания за пътищата, по който се движат звездите, за законите, на които се подчинява всичко на земята и небето. И тогава ти, фараоне, сам ще се научиш да четеш по звездите това, което аз мога да чета.
— Но ти… Откъде знаеш ти тези тайни? — замислено попита юношата.
— От поколение в поколение минават знанията за чудесата на света! Тях са ги знаели моите прадеди, тях е знаела майка ми и тя е предала това знание и на мене.
— А коя си ти? Откъде си? Къде за пръв път са видели очите ти светлината на слънцето?
— Интересно ли ти е това, о, повелителю? Аз съм се родила там на юг, далеч, далеч.
Тя махна с прекрасната си ръка, показвайки нататък, дето леко мъглата се стелеше над леглото на Нил.
— В страната на чудесата, в страната на загадките, в далечната, о, безкрайно далечната Нубия. Там от планините текат могъщи потоци, като покорно носят дан на господаря Нил. Там се издигат тъмни, непроходими лесове, където скитат стада животни. Там възникват и се рушат могъщи царства и често се лее кръв и земята се покрива о пепел от пожари. Аз помня — там, на брега на лазурен поток, се издигаха храмове, а в горичката имаше дворци. Прекрасна жена с лъчезарни очи ме приспиваше, държейки ме в обятията си. Покрай нас минаваха воини в позлатени брони и отдаваха чест с мечовете си на моята люлка. И когато майка ми ме водеше за ръка в гордия храм, тълпи граждани обсипваха пътя ми с ароматни цветя, биеха барабани, гърмяха литаври, а народът крещеше: „Път за дъщерята на фараона!“
— Значи ти си от царски род? — сепна се Миринри.
— А сетне — не отговаряйки, продължи чародейката — в нашата страна нахълтаха воини от Египет. Кръв се ля. Трупове падаха. Градове горяха… И ето — виждам тялото на майка си. Сърцето й беше пронизано от меча на убиец. Виждам трупа на баща си: той, за да не се предаде на врага, се хвърли в пламъците на пожара, който беше обхванал двореца, и там загина. Виждам себе си: мен ме водеха, обкована с вериги като робиня. В Египет! В Мемфис!
— Кой уби майка ти?
— Пепи. Фараонът на Египет! Този, когото ненавиждам, на когото съм се заклела да отмъстя и ще отмъстя! — с дива енергия извика девойката и мрачен огън блесна в очите й. — Пепи! Същият Пепи, узурпаторът, който погуби твоя баща! — продължи тя, като внимателно се вглеждаше в лицето на Миринри.
Той, без да отговаря, само потръпна и силно стисна юмруци, като че търсеше дръжката на меча или кинжала. И двамата стояха мълчаливо. Те не видяха как зад тях минаха две човешки сенки: това бяха Ато и Оунис.
— Отдели за няколко минути Миринри! — пошепна Ато на стария жрец.
— Защо?
— Нека той не чуе, нека не може да се застъпи, когато хората ми вържат и хвърлят във водите на Нил тази жена. Тя твърде много знае. Тя ще погуби делото ни. Когато тя потъне, не ще кажем на юношата, той ще повярва, че тази магьосница се е обърнала на птица и се е понесла сред нощната мъгла.
— Да я убием, да я удавим… — замислено промълви Оунис.
— Да. Друг изход няма. Тя е опасна.
— Почакай! — отзова се след минута колебание старият жрец. — Почакай! Ти чу ли разказа и за нейния произход?
— Приказки! Какво ни влиза в работата?
— Не. Аз вярвам, че в думите и има частица правда. И тогава… Кой знае? Може би на нея е съдено ща седи на престола редом с Миринри…
— Ти си готов да дадеш робиня за жена на твоя… на младия фараон? Чужденка?
— А ти знаеш ли, че ако очите й не подпалят огъня на любовта в сърцето на Миринри, кой ще владее неговата душа, сърцето, мислите и волята му? Дъщерята на Пепи! Той я е видял, той вече е влюбен в дъщерята на узурпатора, той вече е отровен от мечти по нея. И как мислиш ти — това не заплашва ли плана ни във неизмеримо по-голяма степен, отколкото приказките на тази девойка и опитите й да завладее любовта на Миринри?
Настъпи мълчание. Сетне Ато глухо се отзова:
— Ти си прав, както всякога. Нека става това, което е отсъдено! Наистина, и на мене самия би било тежко да вдигна ръка върху и.
А на кормилото, дето от време на време звънтяха струните на арфа, докосвани от нежните пръсти на Нефер — в полутъмата отново зазвучаха млади гласове.
— Ти знаеш миналото и бъдещето? — се допитваше Миринри. — Тогава кажи какво ме очаква?
