— Велика кървава борба, опасности и тържество. Ти ще бъдеш господар на Египет.
— Аз чух това. Искам да зная подробности! — нетърпеливо каза Миринри.
— Добре, господине мой. Но… не сега! — каза Нефер. — Твоята съдба може да се познае само по лика на слънцето, по знаци и знамения, които дава великият Озирис, когато съдбата на простите смъртни могат да разкажат и бледните звезди.
— Собствената си съдба можеш ли да прочетеш по звездите? — полюбопитствува юношата.
— Да. Ето онази звезда — виждаш ли я? С нея е свързана моята съдба. Погледни колко е бледна, колко е печална тя! Виждаш? Тя пламна с червен огън. Кръв, кръв! О, богове! Гибел, гибел!
Девойката развълнувано скочи, простирайки ръце към небето. Звездата, която търсеше замисленият поглед на Миринри, изведнъж действително като че пламна, сетне се откъсна и потъна надолу.
— Гибел, гибел ме заплашва! Богове, за какво? — жално възкликна Нефер.
Тя се залюля и ако не беше Миринри да я хване — тя би паднала в бързотечащите води на Нил.
Няколко секунди юношата държа тялото й в силните си ръце, докато му се удаде да сложи безчувствената Нефер на скамейката и като не я изпущаше от обятията си, той и шепнеше с участие:
— Не вярвай! Ти си се излъгала. Ти няма да загинеш! Аз ще дам живота си, за да те спася!
— И ще пожертваш ли любовта си към онази? Към дъщерята на, Пепи? — прошепна скръбно девойката.
— Ти… ти ще бъдеш моя сестра. Кълна се, до края на живота ми ти ще бъдеш моя сестра!
Девойката не отговаряше. Едри сълзи се търкаляха по побледнелите й бузи.
— Така заповядват боговете. Да бъде тяхната воля — избъбри тя, като се освобождаваше от ръцете на Миринри.
— Иди да спиш. Там, в каютата, е приготвено твоето легло — каза Миринри.
Тя мълчаливо се повдигна и се смъкна в каютата. Отиде си и Миринри. На палубата останаха само Ато и Оунис. Старият жрец стоеше и гледаше хоризонта. Оунис напусна мястото си едва тогава, когато над хоризонта изплува зловещата звезда с кървава опашка — кометата.
След няколко часа, на разсъмване, на палубата на ладията отново се показа тънката фигура на красавицата Нефер. Този път прелестното й лице беше обвито — също като с облаче скръб — с полупрозрачна газова материя. В ръцете си, като че изваяни от велик скулптор, Нефер държеше няколко съда със странна форма, напълнени с разноцветни ароматни течности.
Като устреми замъгления си поглед към изток, дето гореше предвестницата на лъчезарното слънце — алената утринна зора, Нефер правеше заклинания, като се обръщаше към боговете-покровители.
— Себ! — викаше тя. — Ти, символ на майката на земята! Ноут, господар на Вечната тъма. Ноу, покровител и пазител на водите, и Нефтиз, пазител на праха на преминалите в страната на сенките! Ти, лъчезарний Озирис-Ра, и Хапи, дух на свещения поток на Нил! Чуйте ме, богове! Дайте ми да погледна на Майката-земя и да видя пътя в небесното пространство, но който се движи тя и какво ще стане с нея и с младия фараон Миринри!
Капка по капка падаше ароматната течност от древните тайнствени съдове във водите на Нил. И тези капки се разпръсваха, вятърът, предутринният прохладен зефир, разнасяше ароматната вълна и отнасяше в незнайни далечини мистичните думи на древното заклинание.
Девойката стоеше на кормилото на едва полюляващата се ладия с прострени на изток прекрасни алабастрови ръце с полузакрити очи и разпуснати по рамената копринени черни къдри.
Черна горяща (искрица се подаде над хоризонта.
Това беше само краят на изгряващото слънце. По небето се показаха огнени стълбове лъчи. Ра-Озирис излизаше от Царството на Тъмнината, побеждавайки Великата змия. Неговото светозарно чело с корона от лъчи се издигаше над света.
— Нещастие, нещастие! — шепнеше тя с побелели устни. — Две звезди около лъчезарния Ра-Озирис. Едната пламва с ярък пламък и се слива с него, божествения, а другата бледнее, гасне! Ти, фараоне, носиш в себе си велика радост, велико щастие за една женска душа, скръб и нещастие за друга!
Отново жален стон се изтръпна от гърдите на девойката и тя цяла потрепера.
Дискът на слънцето изплува над хоризонта, като заля с ясна светлина долината на Нил. По небето се носеше орляк ибиси. Мъглата се оттегли към планините.
— Приближава се ладия с платно. Внимание! — извика на излизащия от каютата Оунис стоящият на носа Ато.
И когато прекратилата заклинанията и гаданията си девойка мълчаливо и печално се разхождаше по палубата, на мястото, дето току-що звучаха заклинанията и молбите й, обърнати към древните египетски божества, стояха — напрегнато вгледани в далечината — трима души. Те бяха Ато, Оунис и сам Миринри. Те гледаха маневриращата голяма ладия, която, както изглеждаше, се стремеше да се приближи колкото може по-близо до ладията на младия фараон.
— Трябва да сме готови за бой. Тук има нов капан! — каза с тревожен глас Оунис.
8. Легендата за Острова на сенките
Недалеч от ладията, носеща Миринри към Мемфис, се показа изведнъж друга, доста натоварела, но въпреки това движеща се значително бързо ладия с една мачта и огромно, прилично на огромна пеперуда платно.
— Ако се покаже макар и само един въоръжен човек на борда — стреляйте! Пригответе мечовете! — изкомандува с металически глас Оунис.
— Ти мислиш, мъдрий, че нашата ладия е застрашена от опасност от страна на този кораб? — учуди се Нефер. — Но, изглежда — продължи тя, — това са мирни хора. Прости търговци, а не пирати. Нима не виждаш, че те пътуват със стока, която сама се издава?
Оунис се вслуша и бръчките на челото му се изгладиха.
— Товар от свещени котки? — попита той. — Возят ги от низините на Нил, за да попълнят колекциите на някой храм. Може би наистина нашата тревога е напразна. Но кой може да гарантира, че между клетките с котки не се крият въоръжени воини, които само чакат случай да се приближат и да ни хванат в плен.
— Аз гарантирам! — гордо отговори Нефер с блестящи очи. — Аз виждам кормчията и самия господар на кораба. Няколко години поред те посещават тези брегове, като купуват от крайбрежните села свещени котки: в низините на Нил тази година върлува болест, която убива животните две-три седмици след Донасянето им, ето защо щамовете от тези места си купуват котки оттук.
Недоверчивият Оунис не напускаше меча от ръката си и както преди, следеше приближаващата се ладия, от която се носеше хор от разнотонни гласове: наистина цялата палуба на ладията беше отрупана с редове клетки от пръти и тези клетки бяха препълнени с ужасно мяукащи котки от разни величини и породи.
Никъде не се виждаше и следа от въоръжени хора само няколко гребци, които управляваха ладията, и един старец, облечен според закона, по който трябваше да се обличат хората, принадлежащи към класата на търговците, с набръчкано лице, съставляваха екипажа на „котешката ладия“. Оунис, като направи ръцете си като тръба, извика на приближаващите се:
— Кои сте вие? Защо плувате по следите ни? Нима Нил не е достатъчно широк?
— Ние сме мирни търговци! — отговори старецът, стоящ при мачтата. — Нищо не ни е нужно от тебе, о, господарю! Приближихме се отчасти случайно, отчасти с намерение… Макар на кораба да няма нищо ценно, но все пак малко ни смущава обстоятелството, че се приближаваме към Острова на сенките и съкровищата на царете на Нубия, а във водите, миещи острова, далеч не е спокойно всичко.
— Аз съм чувал това, но много отдавна! — тихо си каза Оунис.
— И освен това, макар да съм човек, изпълняващ всички изисквания и предписания на нашата религия и почитащ боговете — продължаваше търговецът, — все пак тази част от пътя аз бих желал да мина не сам. Защото, о, страннико, ти трябва да знаеш, че около Острова на сенките стават странни работи. Там е по- добре да плуват няколко ладии заедно, отколкото всяка сама да преплува опасното място. Но защо на тебе, о, господине, ти е неприятна моята близост?
— Ни най-малко! — отговори окончателно успокоеният Оунис.
— Благодаря! Ако само благосклонните богове не накарат да стихне духащият сага южен вятър, а го
