усилят, аз ще се понеса като стрела и ти не ще видиш вече ладията ми.
И наистина, ладията на търговеца, доставчик на свещени котки, движима от огромно странично платно, от резкия порив на вятъра, и веднъж беше отнесена на голямо разстояние от ладията на Миринри.
— Така е по-добре! — измънка Оунис, сядайки на мястото си и започвайки беседа с Ато по повод казаното от търговеца за опасностите при плаването по тази част на Нил сред лабиринт от гористи и каменисти островчета.
Но на неговото пожелание — добър и главно по-бърз път на котешката ладия не беше съдено да се изпълни: към обед южният вятър спря, известно време се възцари мъртво затишие, а сетне изведнъж със свиреп порив задуха северен вятър. И ако малката ладия на Миринри, макар и с голям труд, можеше да се движи напред, то тежката ладия на търговеца трябваше или да ес върне, или да се приюти край каменистите брегове на някое от островчетата.
Тъй или иначе, но котешката ладия не се показваше, а през това време ладията на младия фараон бавно се спущаше надолу по течението. На палубата й животът течеше по установен ред. Ато и Оунис през всичкото време със сериозни лица полугласно обсъждаха плановете на бъдещото въстание, а Миринри и Нефер, седейки на кормилото, прекарваха времето в разкази, прекъсвани от време на време от песните на девойката или звъна на струните на арфата й.
— Ти знаеш всяка извивка на брега на тази река, всяка горичка, всяко островче! — казваше Миринри, обръщайки се към Нефер. — Е, тогава разкажи ми за оня тайнствен остров, за който говореше търговецът на котки.
Нефер се замисли, като че ли си припомняше нещо. Тя полузатвори очи и сянката от дългите й копринени ресници падаше върху бузите й. Като помълча, тя заговори със странен, напрегнато звучащ глас. Изглеждаше, че пес някаква мистична песен, говореше заклинания, викаше от незнайни далечини чудни призраци като във фантастичен сън.
— Там, тъй близо оттук — звучеше решително гласът й. — Там долу, по течението, някога — само великият Озирис знае кога — каменна греда е преграждала пътя на стремящите се към морето светени вълни на Нил. И като стигнал до граничната скала, падали като водопад в бездънни дълбочини, вълните шумели, към небето се издигала красавица-дъга, мост от земята до небето.
Хиляди години са се разбивали в студените гърди на камъка огромно количество вълни, но дошъл денят на победата, стената рухнала, а само малко островчета оцелели. Оттогава Нил тече бавно и тихо на това място. Но оцелели пълни с тайнствен живот бездни, оцелели върху гребените горди стени от храмове, посветени на невидими богове, покровители на знойна Нубия. В тези храмове живеят, творейки мистерии в Чест на своите богове, потомците на тези, които са издигнали тези храмове. Те пазят неизчислими съкровища, оставени в тайниците на храмовете от господарите на Нубия, дошли от Горни Нил.
— Какви са тези съкровища? — попита Миринри.
— Почакай, о, господарю мой! — отговори Нефер. — Аз помня, помня толкова чудни разкази за тези тайнствени храмове, за странните хора, които са ги обитавали, и как тези хора, могъщи в своите тайни знания, са заповядвали на духовете на водата и на духовете на земята, като са извиквали тълпа призраци. Никой няма смелост да проникне в развалините на стария храм.
— Никой? — разпалено скочи Миринри, като че готвейки се веднага да се спусне след призраците.
— Почакай, о, господарю! — отново го спря девойката. — Имаше един юноша, силен като царя на пустинята, храбър като орел…
— Ти го познаваш?
— Да! Аз го познавах, защото хората, у които живеех, желаеха да му стана жена.
— А ти? Ти го обичаше?
— Аз? — трепна Нефер, хвърляйки странен поглед на младия фараон. — Защо ме питаш дали съм го обичала? Нима не ти е все едно?
Миринри сконфузено мълчеше, а Нефер, като наведе прекрасните си очи, продължи.
— Той чу за съкровищата на царете на Нубия. И веднъж, бродейки с мен по горещия пясък на брега на Нил, той ми каза, че или ще умре, или ще се добере до тези съкровища, макар да трябва да се бие за тях на живот или смърт с пазещите ги вампири-призраци.
— Той толкова ли те обичаше? — отново попита младият фараон.
Нефер сведе прелестната си глава.
— И той отиде да завладее тези съкровища! — продължи тя. — Когато отиваше, ми каза: „Чакай ме, аз ще се върна! Ще донеса буци злато, ще събера стотици и хиляди смелчаци и тогава ще заплувам по Нил, в страната на твоите прадеди. Нефер, ще изгоним от там воините на Пепи и ще възстановим разрушения град. Тогава ти ще бъдеш царица, Нефер!“ И той отиде на Острова на призраците, на острова на съкровищата.
— И там загина? И ти не го видя никога вече?
— Не. Аз го видях. Но той вече не ме видя.
— Той беше мъртъв?
— Не, той беше сляп! Но слушай, аз ще ти разкажа това, което научих от него, преди той да затвори слепите си очи навеки.
Островът бил пуст, нямало пито хора, нито призраци, когато смелият плувец приближил плитката си ладия до брега и стъпил на гранитната стълба, водеща към полуразрушения храм на кубинските царе.
Той се добрал до самото сърце на развалините, до дивния храм със стени, украсени с резби и изваяния, чийто език бил непонятен на смелия рибар. Той проникнал през мрачните коридори и се озовал в обширна зала, дето само ехото се обаждало на дръзкия зов.
И изведнъж залата била залята от светлина като от поток слънчеви лъчи. И оказало се, че тя била препълнена с безшумни като призраци хора в странни облекла. Юношата се спрял като закован. Краката му като че ли се сраснали с пода, ръката му, която държала изваден кинжал, безсилно увиснала, а очите му били приковани към човешка фигура, стояща пред него на стъпалата върху възвишение, подобно на жертвеник сред колони.
— О, богиня! — казал той и паднал на колене.
Пред него стояла с устремен върху му горящ поглед жена с неземна красота. Полупрозрачни дрехи обвивали стройното и тяло. Огромни скъпоценни камъни блестели с ослепителен блясък на благородното й чело и мраморните гърди.
— Защо дойде тук, смъртни? — с надменен глас произнесла тя, обръщайки се към юношата.
— Да ти се поклоня, о, богиньо — отговорил той с треперещ глас. — Да ти се поклоня и умра в краката ти, ако това ти е угодно!
Ясна усмивка се появила на прелестните устни на жената. Сребрист смях прозвучал под гранитните сводове.
— Твоите уста оскверни лъжа, о, дръзкий! — казала тя. — Аз знам делта на твоето посещение. Ти си се заклел пред една девойка да откраднеш и изсипеш в краката й съкровищата на храма! Ти дойде тук, гонен от две страсти: алчност към злато и любов към девойка. А сега?
— А сега аз се отричам от моята годеница! Не ми е нужно всичкото злато в света! — разпалено отговорил рибарят, простирайки ръце. — Аз по-рано не те познавах, о, богиньо. Аз бях сляп, бях безумец!
— Но ти още не си видял онези съкровища, които жадуваше душата ти. Погледни ги по-напред! Може би твоето „безумие“, както казваш, ще се върне.
И по неин знак робите сложили буци злато пред краката на юношата. Но той не гледал златото: той гледал стоящата пред него е цялата красота на своята младост жена. Те донесли направени от скъпоценен бронз и сребро съдове, сандъчета и сандъци и ги отворили. Там на купища лежали скъпоценни камъни, равни по красота на които не познава светът. Бисерите блестели, рубините също като капки кръв се червенеели и отразявали всички цветове на дъгата.
Но омаяният юноша не виждал тези съкровища: той виждал само очите на красавицата. И когато му подали огромен съд, напълнен догоре със скъпоценни камъни — той с един замах на силните си ръце изсипал ценното съдържание в краката на тази, която взела душата му.
И отново се засмяла тя със сребристия си смях. А сетне прозвучали думите й:
— Да бъде така, както ти искаш! Това, че ти предпочете моята красота пред тези съкровища, ти спаси
