— Ти каза: Миринри ще бъде фараон! Но нима Пепи без борба ще ми отстъпи трона, заграбен с цената на предателство и кръв? — наруши тишината гласът на юношата.
— Ние ще го заставим да напусне трона! — отговори Оунис.
— Без войска? Без оръжие? Без приятели?
— Ти ще имаш на разположение всичко, което ще ти даде възможност да съберем войска: скитайки из пустинята, баща ти малко преди смъртта си откри тайната на пирамидата на Кобху, основателя на първата династия, и проникна в подземните й скривалища. Там той намери съкровището на могъщия Кобху. Тази тайна той съобщи на мене, а аз ще ти покажа скривалищата. Но и аз не дремех: подготвях страната за твоето връщане. Аз пръснах златото на Кобху из страната на твоите прадеди, като снабдявах с оръжие старите войници на баща ти. Няма град, дето да няма стотици твои привърженици, готови да се вдигнат срещу узурпатора. Няма селце, дето да не очакват деня и часа, когато на стените на царствения Мемфис ще се развее твоето знаме.
— Къде е сега намереното от баща ми съкровище на Кобху?
— Много по-близо, отколкото ти предполагаш. Искаш ли да ти го покажа?
— Кога?
— Ей сега. Вземи лампата и ме следвай.
Също като във вълшебен сън Миринри последва жреца.
Пещерата, която им служеше за скривалище, беше всъщност само преддверие: на западната и стена се намираха няколко отделни входа, прикрити с биволски кожи.
През един от тези входове Оунис поведе възпитаника си към недрата на земята.
На едно място коридорът, издълбан в скалата, се разширяваше и образуваше кръгла зала с кубообразен таван. Край стените стояха дванадесет изсечени от розов мрамор сфинкса. Като се приближи до един от тях, старият жрец се просна върху главата на сфинкса. Статуята плавно се отдели встрани, като откри достатъчно широк вход, по чиито стъпала Оунис заслиза, увличайки юношата след себе си.
След продължително странствуване из лабиринтите жрецът и Миринри отново се озоваха в изсечена в скалата кръгла зала, стените на която от пода до тавана, бяха покрити с издълбани в гранита изображения на богове из египетската митология й йероглифи, които разказваха историята на фараона Кобху. Тук бяха изписани имената на всички градове, които признавали неговата власт, и всички васали, които са му плащали данък.
Тук, в тази пещера, се намираха няколко гробници от гранит, порфир и мрамор.
— Тук лежи прахът на Кобху! — каза Оунис, минавайки край една от гробниците, която изпъкваше с размерите си и богатството си. — А тук се намира този, когото Кобху е нарекъл Великия събирач на съкровища, който ги е събрал за тебе! — завърши жрецът, отмахвайки капака, който покриваше друга гробница от чер мрамор. Пред погледа на поразения юноша се явиха буци злато в различни форми, които изпълваха гробницата.
— Всичко това е твое! — каза Оунис. — И не се плаши, че ще изхарчиш това съкровище: тук има още три такива съкровищници.
— Но къде сме ние?
— В сърцето на пирамидата на Великия Кобху! — отговори старецът. — Но стига! Хайде обратно в скривалището ни. Нощта преваля. Животодателят Ра вече свършва нощните си скитания из царството на тъмнината, мечът му вече разсича змията на мрака Апат, като отсича една след друга главите й. Близък е часът, когато огнената колесница на бога на светлината — слънцето, ще изплува над хоризонта. Времето лети. Да вървим!
И те отново заскитаха от една подземна зала в друга, от един безконечен коридор в друг.
Пред тях се цепеше тъмнината, вечно царуваща в изсечените в камъка входове изплуваха из мрака пъстро боядисаните изображения на древните богове, покровители на Египет.
4. Знамение за победа
Съмваше. Златният слънчев диск отдавна вече се търкаляше по небосвода. Над пясъчната пустиня трептеше, преливайки се и струейки, нажеженият въздух. От Нил се издигаше лека синкава мъгла. Капризен северен ветрец люлееше листата на перестите палми и от време на време, като че ли играейки си, летеше и разнасяше вихрушки пясъчен прах, който засипваше алеята от двадесет и осем гранитни сфинкса, водеща към силно пострадалите от времето древни храмове.
Двама души бавно, уморено вървяха край развалините към брега на царствената река.
— Сега вярваш ли. Миринри, че си потомък на фараоните и че сам рано или късно ще сложиш венеца на владетелите?
— Да — отговори момъкът. — Да! На разсъмване, когато изгряваше слънцето, аз чух как от устата на статуята на божествения Мемнон излизаше звук, който напомняше човешки глас…
— Или по-скоро глас на сянка, призрак!
— И в мое присъствие се извърши Чудото на Вечния цветец — продължи Миринри, — той оживя, когато го полях с няколко капки нилска вода. Аз вярвам, аз зная!
— Какво мислиш сега за тази жена, мечтите по която са замъглили юношеската ти душа?
Миринри със страстен жест притисна ръце до гърдите си.
— Какво мисля сега за пея? Аз я любя, о, мъдри Оунис! Аз няма да се откажа от нея. Аз няма да я разлюбя, ако ще заради нея да…
— Да се откажеш от наследството на твоя баща? — усмихна се горчиво Оунис.
Юношата замълча.
— Да бъде това, което е угодно на небесните жители! — каза с печален глас Оунис. — И аз съм бил млад и в моите жили е текла пламенна кръв, и моята душа е била вълнувана някога от подобни чувства. Може би годините и грижите ще те излекуват от внезапно кипналата страст. Да почакаме, ще видим! А сега — да ускорим хода. Става горещо, а ние сме още далеч от нашето жилище. Нека Озирис благослови пътя ни и ни избави от опасности!
— Опасност? Каква? От какво? — живо извика Миринри, като измъкна с бързината на мълния остро наточения си меч и зорко заоглежда околността.
— Погледни към този хълм! — каза жрецът.
— Царят на пустинята! — извика Миринри, но в младия му глас нямаше и сянка от страх.
Като направи две крачки напред и издигна нагоре блестящия на слънцето меч, юношата извика във войнствен екстаз:
— Насам, към мен, царю на хищниците! Да си премерим силите! Нека боговете на Египет решат кой е по-достоен за победи: ти или бъдещият фараон.
Като че отзовавайки се на дръзкия вик на човека, огромният лъв с могъщ скок прелетя разстоянието, което го делеше от Миринри, и приклекна на няколко крачки от него. Бляскаше с очи и ровеше каменната почва със страшните си нокти. Но като срещна пламенния поглед на младежа, хищникът запълзя по земята, обикаляйки жертвите, за да се хвърли върху им откъм гърба.
Оунис и Миринри стояха с притиснати един до друг гърбове и с извадени срещу звяра мечове.
Така изминаха няколко мъчителни мига. И изведнъж, като изпусна кратък и хриплив рев, лъвът се хвърли върху Оунис…
Във въздуха се мярна жълта грамада, която се стовари върху стария жрец.
Но Миринри, бърз като мълния, не пропусна момента мечът му разцепи въздуха и се впи в тялото на лъва, като преряза единия му преден крак. Съборен, Оунис не беше успял още да се опомни, когато отново мечът на Миринри удари лъва, този път в хълбока. Хищникът се търкулна по земята, облян в кръв. А Миринри, спокоен и студен, с изопната напред ръка, чакаше.
За един миг звярът постави срещу меча могъщите си гърди, но този миг беше достатъчен за Миринри, чийто меч намери пътя към сърцето му.
— Аз победих! — извика юношата, като постави крака си върху още треперещото в предсмъртни конвулсии тяло на лъва.
Имаше нещо царствено в погледа и в цялата стройна, величествена фигура на красивия младеж, когато с високо издигната дясна ръка, в която държеше меча, гордо стъпи на победения господар на
