— Господин графе, чака ни дълъг път. Да тръгваме ли вече? Преди изгрев слънце трябва да успеем да бъдем в Сан Жозе, а пътуването нощем е най-приятно.
— Готов съм — отвърна графът.
— Най-добре ще бъде, ако вашите спътници вземат по някоя пушка. Аз имам винаги в запас — рече буканерът.
Слугата донесе две пушки и муниции и ги даде на Мендоса и на гасконеца.
— Ти ще останеш тук и ще ме чакаш, докато се върна. Пази се от патрулите и се грижи за кучетата — нареди домакинът.
Той изсвири остро на любимото си куче да тръгне подире му и пое.
— Къде се намира вашият кораб? — информира се буканерът, когато те го последваха.
— Ще ме чака при нос Тибурон — отвърна корсарят.
— Имението на маркизата не е далеч от него.
— Познавате ли маркизата?
— Виждал съм я само веднъж по време на езда в гората. Ако не бях случайно наблизо и не бях застрелял коня й, може би днес маркизата нямаше да бъде жива и…
Буканерът изведнъж прекъсна думите си, а кучето му наостри уши.
— Какво има? — попита графът.
— Може и да се лъжа — отвърна буканерът. — Стори ми се, че в далечината чух кучешки лай. Да вървим през гората — добави той. — Там е по-сигурно.
Глава седма
ПРЕСЛЕДВАНЕТО
Гората, в която влязоха бегълците, в по-голямата си част бе от палми и тамаринди. Водачът им от време на време спираше, за да се ослуша. Когато буканерът за десети път спря, рече:
— Няма смисъл да крия повече от вас. Преследват ни!
— Откъде знаете това?
— Когато човек дълго време живее в гората, той изостря, без сам да ще, своя слух. Ето, аз сега чувам в далечината съвсем ясно кучешки лай. Да не би да ви е видял някой?
— Ние прогонихме един патрул и убихме кучето им — отвърна графът.
— Сега разбирам — каза буканерът. — Този патрул сигурно е срещнал друг патрул с кучета и сега те ни преследват заедно. Не са по-малко от сто души.
— Дали испанците са вече наблизо?
— Самите те може би не. Но кучетата им — да. Тези кучета са по-опасни от хората. Ненапразно им казват кучетаудушвачи.
— Какво да правим? Да очакваме нападението или да продължим пътя си?
Вместо да отговори, буканерът започна да се взира внимателно в гората. Между дърветата като гирлянди се простираха пълзящи растения.
— Ще се опитаме да заблудим кучетата — рече той. — Ще продължим пътуването си по въздуха.
Той метна пушката си на рамо, хвана се за една лиана и започна да се катери нагоре. Другите веднага разбраха намерението му и го последваха незабавно. Не бе много трудно да се прехвърлят от едно дърво на друго, тъй като клоните на дърветата се преплитаха. Кучето следваше господаря си по земята, като пролайваше жално.
— Ще ни издаде — каза Мендоса на буканера.
— Така е — рече буканерът и напълни пушката си. — Жалко, но смъртта му е неизбежна.
В следващата секунда кучето лежеше мъртво сред корените на дърветата. Буканерът повторно напълни пушката си и се ослуша. Далечен лай отвърна на изстрела му.
Едва бяха изминали петстотин метра, когато съвсем близо зад себе си чуха кучешки лай. Кучетата бяха изгубили следите на бегълците и изразяваха недоволство. Съвсем скоро нов лай извести, че те са намерили убитото куче. В храстите се чу шум.
— Идват! — прошепна буканерът. — Никой да не говори!
Лаят отново отслабна и се изгуби в далечината.
— Отминаха — прошепна буканерът. — Сега ще се появят патрулите.
В следващия миг от храсталака излязоха петима мъже, въоръжени с копия. Те спряха под дървото, в короната на което се бяха свили бегълците.
— Карамба! — каза единият войник. — Къде изчезнаха проклетите кучета?
— Сигурно са по следите на бегълците, Алонсо — рече някой.
— А как са могли за толкова кратко време да отидат толкова далече? Обзалагам се, че това са бу- канери.
— Лъжеш се, Диас. Това са хората, които избягаха от Санто Доминго и убиха клетия Барейо.
— По дяволите! Ще отмъстим за него!
— Тихо! Кучетата се връщат!
Наистина лаят, който преди малко се дочуваше едваедва, ставаше все по-силен. Кучешката глутница бе вече разбрала, че върви по стари следи и сега се връщаше с яростен лай.
— Нищо ли не намерихте, малки мои? — запита кучетата Диас. — Ще ги откриете, милички. Негодниците сигурно не са далече оттук. Търсете!
При тази заповед кучетата отново се разпръснаха във всички посоки. Петимата войници, които изпълняваха ролята на авангард, ги последваха.
— Най-сетне можем да си отдъхнем — извика гасконецът.
— Тихо! Идват! — прошепна буканерът.
— Кой?
— Патрулите. Испанците по всяка вероятност смятат, че имат работа с опасни хора.
Тъй като дървото, в което се бяха скрили корсарите, беше в края на гората, те успяха да видят войниците, начело на които тичаха половин дузина кучета. Буканерът изруга тихо:
— Трябва да се махнем оттук, преди да дойдат кучетата.
Те тъкмо се канеха да се спуснат на земята, когато глутницата, която смятаха вече за изчезнала, се върна с бесен лай и заобиколи дървото.
— Карамба! — каза буканерът. — Откриха ни! Петимата войници, които образуваха авангарда, насъскаха кучетата с високи викове. Чу се изстрел.
Гасконецът бе стрелял върху един от войниците. Куршумът не бе пропуснал целта си. Останалите четирима войници се разбягаха бързо.
— Добре! — рече буканерът. — Авангардът е обезвреден. Сега не трябва да позволим на патрулите да ни обкръжат.
Той възседна един клон, облегна се на стеблото и стреля. Приглушен вик показа, че е улучил. Патрулите се прикриха във високата трева.
— Сега ще пропълзят насам — продължи спокойно буканерът. — Но докато имаме барут и куршуми, положението ще бъде в наши ръце.
— Кой знае какво възнамеряват да направят? — прошепна гасконецът. — Носят снопчета клонки.
— По всяка вероятност искат да ни задушат с дим — отвърна буканерът. След това той се обърна към гасконеца: — Не е зле да се заемете с кучетата!
— Добре — отвърна Барейо и с точен изстрел пръсна черепа на най-голямото куче.
— Това беше първото — каза той.
Докато гасконецът продължаваше да избива едно след друго кучетата, останалите не престанаха да стрелят по войниците:
— Трябва да напуснем позицията си и да се оттеглим — каза буканерът.
— Дали ще можем да си пробием път? — запита графът.
— Ще направим пробив с един залп и ще избягаме към блатата.
— А кучетата?
— Малко от тях са живи. Последното скоро ще… Ах! От това се страхувах!
До дънера на дървото, на което се бяха скрили бегълците, бе паднало горящо снопче клонки. Нагоре се
