издигна гъст задушлив дим. Очите на обсадените се просълзиха. Те започнаха да кашлят.
— Веднага трябва да слезем! — извика буканерът. — Запалили са клонки от пиперови храсти. Всички долу!
Четиримата мъже се спуснаха на земята. Едно от кучетата се хвърли срещу буканера, но ловецът с един удар на приклада си го повали. Другите две, които се бяха хвърлили срещу графа и гасконеца, последваха съдбата му.
— Стреляйте! — извика буканерът.
Последва залп. Бегълците използваха объркването на нападателите и след няколко минути се озоваха на брега на блатата.
— Стойте! — извика буканерът. — Задръжте испанците, докато намеря пътека!
Като видяха, че преследваните от тях хора спират и бързо пълнят пушките си, войниците също спряха.
Буканерът търсеше брод в блатата. Той се страхуваше от подвижните пясъци и опитваше с дълъг тръстиков прът дъното.
— Е? — попита графът, като видя, че буканерът се бе върнал.
— Намерих проход — отвърна буканерът. — Тръгвайте след мен!
Тримата мъже отново напълниха оръжията си и последваха буканера.
— Във водата, господа — каза той. — Но вървете внимателно, от двете ви страни има подвижни пясъци. Попадне ли някой в тях, загубен е…
Водата достигаше до поясите им, но всички следваха непоколебимо водача си. След като изминаха около половин километър, пред очите им се показа малък остров, покрит с гъста растителност.
— Това е чудесно скривалище! — рече буканерът. — Изглежда испанците вече нямат кой знае колко голямо желание да ни преследват. Сигурно ще чакат да се разсъмне.
— Не мислите ли, че ще се опитат да ни нападнат отново?
— Няма да се осмелят да направят това, тъй като нямат кучета.
Започна да се смрачава. Буканерът и графът направиха оглед на другия бряг на острова. Искаха да потърсят път, по който да се измъкнат незабелязано.
— Сигурен ли сте, че корабът ви ще ви чака при нос Тибурон? — попита буканерът.
— Без моя заповед той няма да отплава — отвърна графът.
— Тогава ще отидем в имението на маркизата. Без нейната помощ едва ли ще успеете да напуснете Санто Доминго. Тримата прочути пирати не са забравени и испанците са изпаднали в пълен ужас, когато са научили, че има и четвърти пират.
— Аз не съм преплувал Атлантика, за да продължа делото на моя баща и братята му — рече графът.
Буканерът се обърна и остро погледна сина на Червения корсар.
— Тогава — никакво отмъщение? — попита той.
— То ще бъде по-късно — сериозно отвърна графът.
Той се бе опрял и наблюдаваше блатото пред себе си.
— Трябва ли да преминем през блатото? — попита графът.
— Да, господин графе — отвърна буканерът. — Да се върнем, не можем. Убеден съм, че испанците ще повикат подкрепления, въоръжени с пушки.
Буканерът опипа дъното с пръта и измина тридесетина крачки във водата.
— Имаме късмет — каза той, когато се върна. — Дъното е съвсем сигурно, няма подвижни пясъци. Нека помислим за вечерята си.
След някоя и друга минута убиха няколко катерички. Гасконецът и Мендоса през това време стъкнаха огъня. Печеното бе вкусно и те се нахраниха с голям апетит. Испанците също така бяха запалили огън и като че ли не се интересуваха никак от бегълците.
— Чакат подкрепления — рече буканерът. — За наша радост, доста дни трябва да минат, докато дойдат на помощ. Ние, естествено, няма да дочакаме подкрепленията…
Той отвори кожената чантичка, която носеше на пояса си, извади огромна пура и я подаде на графа.
— Тази пура ще убие скуката ви донякъде — каза той. — Това е истински кубински тютюн. Получих го от пиратите в Тортуга. По-добър от него няма в целия свят.
Графът протегна ръката си да вземе пурата, но се чу изстрел и куршумът изсвири във въздуха. Мендоса скочи веднага и грабна пушката.
— Господин графе — каза той, — подкрепленията на испанците все пак са пристигнали.
Глава осма
БЛАТОТО
Нов патрул, отчасти въоръжен с пушки и предвождан от кучета, се бе присъединил към другите два.
— Дали ще нападнат? — информира се графът.
— Сигурно засега не — отвърна буканерът. — Те първо трябва да открият здравото дъно, по което дойдохме.
Стрелбата беше престанала, тъй като неприятелят се бе убедил в нейната безполезност. Водачите на патрулите се събраха на съвещание. Някои от войниците започнаха да опипват дъното с дълги прътове.
Кучетата тичаха насамнатам и лаеха гневно. Изведнъж няколко войници изсвириха пронизително с пръсти и кучетата веднага се втурнаха във водата. Те заплуваха към малкия остров, където се криеха бегълците.
Бяха на по-малко от петдесет метра от острова, когато сред тях изведнъж се забеляза силно вълнение. Водата завря.
— Какво става там? — попита графът.
— Много просто — отвърна Барейо. — Крокодилите ни спестяват барута.
Отвратителна глава със страшни челюсти се появи над водата и притегли към себе си едно от кучетата. Останалите заплуваха с всички сили към спасителния бряг, преследвани от десетки крокодили.
— Тъй като враговете ни са заети — рече буканерът, — да използваме удобния момент и да вземем да избягаме, а?
Скрити между дърветата, те прекосиха острова и нагазиха във водата. Буканерът вървеше напред. След по-малко от четвърт час бегълците стигнаха до втори остров. Късчето земя бе по-малко от първия остров.
— Испанците сигурно вече са открили нашето бягство — рече буканерът. — Обзалагам се, че са тръгнали по следите ни.
— Не може ли да си починем няколко минути? — полюбопитства Мендоса.
— Нито миг — отвърна буканерът. — Работата сега е на живот и смърт.
Бегълците прекосиха малкия остров и с радост съзряха, че сушата бе на по-малко от половин миля от тях.
— Там е спасението ни! — рече буканерът. — Ако испанците не заобиколят блатото, ние ще стигнем преди тях в имението на маркиза Монтелимар.
Късметът и този път бе благосклонен към бегълците. След малко буканерът намери отново здрав път. Бяха стигнали вече до сушата, когато той потъна изведнъж във водата до гърди.
— Въже, въже! — извика той. — Хвърлете въже, потъвам!
Мендоса носеше винаги насмолено въже, навито на кръста си. Старият моряк и този път доказа практичността си. Той размота набързо въжето.
— Не се приближавайте! — извика буканерът веднага щом забеляза, че морякът приближава към него.
Графът изтръгна въжето от ръцете на Мендоса и ловко хвърли единия му край във водата. Буканерът почти беше потънал, виждаха се само брадата и мустаците му. Той с последни усилия успя да се хване за спасителното въже, завърза го покрай тялото си и тримата от брега го изтеглиха.
— Не вярвах, че тук може да има подвижен пясък — каза той, след като го бяха измъкнали. — Ако това е краят на твърдото дъно, загубени сме.
