Испанците решиха, че отпреде си имат престъпници, и се разбягаха на всички страни.
— Изпариха се — рече гасконецът, приветливо усмихнат. — Нищо не ни остава, освен да раздвижим малко по-чевръсто краката си. Елате след мен, господин графе!
Вървяха още около час. Най-после гасконецът рече:
— Достатъчно. Патрулът не е посмял да тръгне след нас.
— Какво ще правим сега, Барейо? — попита графът.
Според мен не би било зле да похапнем — рече Мендоса. От това надбягване огладнях като вълк.
— Засега ще се задоволиш с лулата си — каза графът. — Ако не ти стигне, стегни малко пояса си.
— Великолепен съвет — забеляза гасконецът.
— Който обаче няма да послужи на никого — изръмжа Мендоса.
— Да не би да имаш да кажеш нещо друго като съвет, Барейо? — попита графът.
— Да — рече гасконецът. — Да легнем в тревата.
— Тъй като не можем да сторим нищо друго, нека го направим — каза графът.
Тримата мъже си отпочинаха няколко часа. Тъмнината започна да отслабва и тъкмо потеглиха отново на път, чуха изстрел съвсем наблизо.
— Патрулът! — подскочи Мендоса.
— Да, патрулът, който дава изстрели с копия! — отбеляза гасконецът, широко усмихнат. — Господин графе, известен ли сте между престъпния свят?
— Ако не аз, то поне тримата корсари: Червения, Черния и Зеления. Защо?
— Предполагам, че е стрелял някой престъпник.
— Да го потърсим тогава — рече графът.
Те прекосиха един гъсталак и като стигнаха до малка поляна, забелязаха бедно облечен възрастен мъж, който стоеше прав до току-що убития от него дивеч. Като съгледа тримата чужденци, той заплашително викна:
— Кои сте вие? Отговорете веднага, защото ще стрелям!
— Корсари сме, облечени като испанци — отвърна графът. — Аз съм синът на Червения корсар и племенникът на Черния и Зеления.
— Я виж ти! — извика човекът. — Аз съм се бил под командването на Черния! На вашите услуги, господа!
Глава шеста
БУКАНЕРЪТ
Индианците от островите на Карибско море наричат „Букан“ изсушаването и опушването на месото на убития дивеч. Оттам идва и името буканер. Поради това, че винаги носеха оръжие и поради още една причина, която ще разберете по-късно, испанците смятаха, че имат право да ги наричат престъпници и каторжници.
Тези ловци се бяха заселили главно на остров Санто Доминго. В по-голямата си част бяха френски и английски авантюристи, напуснали родината си заради мизерията, в която бяха живели. Други пък бяха избягали от ударите на закона. Облеклото им се състоеше от груба ленена риза, почти винаги изпоцапана с кръв, панталон от същата материя, колан от нещавена кожа, на който винаги висяха къса сабя, два ножа и кесии за барут и куршуми/Тоалетът на тези мъже завършваше с огромна наметка и обувки от свинска кожа.
За известно време от началото испанците ги бяха оставили на спокойствие. Но когато видяха, че буканерите създават селища, решиха да прогонят неканените гости от острова. Те започнаха поголовно да ги нападат и пленяват. Част от буканерите биваха най-безмилостно избивани, а други — закарвани по плантациите, където ги принуждаваха да работят като роби наред с негрите и индианците.
По този начин буканерите по всяка вероятност постепенно щяха да бъдат изтребени, ако самите те не се бяха досетили, че биха могли да се защитават само ако се сплотят помежду си.
Когато някой от тях биваше убит, те не се успокояваха, докато не си отмъстяха за него. По този начин между тях и испанците се захвана борба на живот и смърт.
Някои от техните колонии достигнаха голям разцвет, като например тази при Байяда, която имаше голямо пристанище.
Когато един ден в Байяда изчезнаха четирима буканери, приятелите им веднага предприеха експедиции, за да ги освободят и отмъстят за тях. Като научиха, че и четиримата са били отведени в Сантяго, те нападнаха града, превзеха го и избиха голяма част от неговите жители.
Постепенно испанците се съвзеха от понесените поражения. Въпреки всичко не бе тъй лесно да бъдат изгонени всички буканери, които се скитаха из горите на острова. С течение на времето испанците успяха да избият дивеча. Тогава буканерите се почувстваха принудени да потърсят нови средства за препитание в морето. Така те от ловци станаха най-страшните морски разбойници и причиняваха огромни щети на испанските колонии.
Когато буканерът чу, че пред него стои синът на Червения корсар, той го поздрави с дълбок поклон:
— Ще бъда много радостен, ако мога да бъда полезен с нещо на племенника на Черния корсар.
— Искам да ви помоля само за неколкочасов подслон и малко храна — каза графът.
— Голяма чест ще бъде за мен да ви приема в колибата си — каза в отговор буканерът.
Той постави двата си пръста в устата и изсвири. След няколко минути от гората излезе около двадесетгодишен младеж, придружаван от седем-осем огромни кучета.
— Одери кожата на това животно — рече буканерът, — отрежи езика му и едно голямо парче месо.
След това буканерът се обърна към графа и каза:
— Последвайте ме!
— Нима ще оставите животното тук? — запита графът.
— Слугата ми ще отреже най-хубавите парчета — отвърна буканерът. — За мен най-важното е кожата, нея мога да продам после в Байяда на англичаните или французите.
— Нима испанците позволяват това?
— Ние сме хитри — рече домакинът на своя гост. — Освен това, нас ни подкрепят пиратите от Тортуга.
— Имате ли познати в Тортуга?
— Много, господин графе.
— Кога бяхте там за последен път?
— Преди три месеца.
— Бяха ли Гроние и Дейвид още там? А Тъсли? Тези тримата са най-прочутите пирати, нали?
— Да, господин графе. Но сега те са в Панамския провлак, и то откъм Тихия океан.
— Тогава би трябвало да прекося провлака, ако искам да се срещна с тях, а? — каза графът.
— Капитане — рече Мендоса, — Пуебло Виейо се намира на провлака. Ако посетим този град, за да стиснем ръката на маркиз Монтелимар, предишния губернатор на Маракайбо, ще можем да намерим и тримата пирати.
— Както винаги, ти имаш право — отвърна графът.
Те бяха вече пред колибата на буканера. — Истинска индианска колиба! — рече графът.
— По-лошо, господин графе! — отвърна буканерът. — Колибите на диваците са по-добри от нашите… Разположете се кой както намери за добре, докато приготвя храната. Ето че и слугата ми идва… Кортале!
— извика той на младежа, който носеше езика и няколко големи къса месо от убитото животно.
Слугата запали огъня, докато господарят му наниза езика на шиш.
— Този младеж не е за завиждане — каза гасконецът.
— Колко време трае слугуването при буканерите?
— попита графът.
— Около три години — рече Мендоса. — След това те самите стават буканери. Но трите години са нещо ужасно. С тях се отнасят като с роби през цялото време.
Месото беше готово. Като се нахраниха, те запалиха големи пури, които буканерът сам бе приготвил. По някое време той каза:
