Очевидно той имаше предвид Мендоса и гасконеца.
— Единия открих в Бискайския залив… — започна графът.
— А другия при Пуерто дел Сол — прибави гасконецът. — Ние смятаме да похапнем, ако господин графът ни разреши.
— Нямам нищо против — отвърна графът. — Лично аз предпочитам да дремна.
— Аз също — каза буканерът. — Тъй че ви поверяваме и охраната на обекта.
— Гасконецът никога няма да си позволи да спи, когато врагът е близо — рече Барейо.
Графът бе вече легнал и притворил очи. Бутафуоко последва примера му. Двамата приятели се заеха с усърдие с кошницата.
— Бихме могли да опитаме да видим кой от двамата издържа повече в пиенето — изрази предположение Мендоса.
— Това се канеха да кажат и моите уста. Но за жалост негърът е забравил да сложи шишета в кошницата.
— Нима има нужда от тях? Погледни тази прелестна бъчвичка! Бас хващам, че съдържа ксерес.
— Не, аликанте.
— Ксерес! Познавам испанските вина.
— Дори без да си ги опитал? Да се хванем на бас. По един дублон.
— Дадено — отвърна Барейо.
Мендоса беше открил в един ъгъл голям глинен съд, наподобяващ паница, отпуши бъчвата и го напълни.
— По дяволите! — извика морякът. — Имам късмета на дявол, Барейо. Аликанте е!
— Значи, печеля един дублон.
— Ще ти го дам на борда на фрегатата.
— Маркизата знае какво да налее в бъчвите си. Пий и ми дай съда!
Гасконецът долепи паницата до устните си и я изпи на един дъх.
— Дявол го взел — извика Мендоса. — Нима искаш да се напиеш?
— Гасконецът никога… — храбро започна Барейо.
— Да вървят на майната си всички гасконци! Аз ще пия направо от бъчвата!
Кой знае колко време биха се ухажвали така двамата любвеобилни приятели един друг, ако не бяха чули шума от приближаващи се стъпки. Гасконецът захвърли съда. Мендоса затвори кранчето и загаси факлата.
— В избата влизат хора — каза Барейо и се приближи до бъчвите, които закриваха входа. — Виждам светлината на факли.
— Дали да събудим графа? — попита Мендоса.
— Не вярвам, че ще е нужно — отвърна Барейо. — Да почакаме.
Те се стаиха.
— Гръм и мълния! — прошепна гасконецът. — Та това са испанците.
Мелдоса го приближи.
Четирима от слугите на маркизата, начело с Марто, бяха влезли в избата. Следваха ги дузина войници с факли в ръце.
— Положението става напрегнато — отбеляза Барейо.
— Не ми се вярва — усмихна се Мендоса. — Я виж, те проявяват любопитство към бъчвите.
Наистина, войниците имаха вид на хора, които са забравили защо са изпратени в избата. Слугите пълнеха огромни кани, които бяха взели със себе си явно на влизане. Представителите на реда и законите пиеха с всички сили. Като че ли най-вдъхновено упражняваше своето занимание подофицерът им.
— Братовчед — рече Барейо. — Спокойно ли гледаш на всичко това?
— Не съвсем — отвърна Мендоса. — Когато изоставам, оборва ме чувство за срам. Отгоре на всичко те са прекалено заети, за да ни пречат.
Двамата приятели тъкмо се канеха да продължат прекъснатата си дейност, когато ги спря тихичка ругатня. Бутафуоко се беше събудил.
— Какво има? Защо сте изгасили факлата?
— Испанците ни търсят — отбеляза Мендоса. — Крием се.
— В избата ли са?
— Да, но както личи, в сравнение с тях ние сме трезвеници — отвърна гасконецът.
Бутафуоко погледна през междината помежду бъчвите, които замрежваха входа.
— Можем спокойно да поизчакаме да се напият — рече той.
Пирът на войниците продължи половин час. След като те си отидоха, в избата настана тишина.
— Да ги нападнем ли? — попита Мендоса в тъмното.
— Кого? — полюбопитства Бутафуоко.
— Бъчвите!
— Върви по дяволите! На мен ми се спи…
След като Бутафуоко напълно се увери, че испанците няма да се върнат, отиде да спи. Двамата приятели отново се захванаха с бъчвите.
Глава десета
НОС ТИБУРОН
Два часа по-късно се появи негърът Марто. Той разбута бъчвите, които задръстваха входа, и каза:
— Господарката ви чака. Графът се беше събудил.
— Отидоха ли си войниците? — попита той.
— Да, господин графе.
— Хайде, Бутафуоко — рече графът. — Ще ми се довечера да бъда на борда на фрегатата си.
Те напуснаха избите и излязоха на двора, където ги чакаше маркизата.
— Добро утро, господин графе, добро утро, господин Бутафуоко! — каза тя весело. — Как прекарахте нощта?
— Спахме, маркизо — отвърна графът. — Ние сме свикнали да спим навсякъде, където имаме тази възможност.
Той се усмихна:
— Дали пътят е вече свободен?
— Нима толкова бързате — попита маркизата и добави: — Да ме напуснете…
С удоволствие бих останал тук повече време — рече графът. — Но все пак не забравяйте: аз отговарям за живота на своите хора!
— Надявам се, че не се виждаме за последен път — рече маркизата.
— Денят, в който ще ви видя отново, скъпа маркизо, ще бъде най-щастливият ден в живота ми — тържествено каза графът.
— Вие ще ме придружите до нос Тибурон. Имам там вила.
— Да ви придружа? — извика графът учуден.
— Това е единствената възможност, ако искате да спасите кораба си.
— Не ви разбирам съвсем, маркизо.
— Губернаторът е узнал къде се намира вашата фрегата и е издал заповед да бъде нападната незабавно.
Графът пребледня.
— Да нападнат кораба ми? За Бога! Ще ги изпреваря, та ако ще да се изправя пред лицето на самата си смърт!
— Ето защо, графе — продължи спокойно маркизата, — вие ще трябва да ме придружите. Но и вие, и вашите спътници, ще облечете дрехите на моите слуги.
— Ако се налага, и на негър ще се преправя!
— Надали ще е нужно — усмихна се мило маркизата. — Марто!
Негърът се яви начаса.
— Готова ли е свитата ми?
