— Мендоса, доближи се до кораба. Испанците вече не ни виждат.
Лодката премина бързо разстоянието, което я отделяше от фрегатата. За най-голямо учудване на графа, стражата не вдигна тревога, въпреки че лодката доста силно се блъсна в кораба. Графът забеляза, че над водата висеше въжена стълба. Той се качи на палубата и извика:
— Вие спите ли тук?
— Не, господин графе, напротив — чакаме ви, — отвърна един мъж, сякаш изникнал изпод палубата пред графа.
Беше красив, около тридесетгодишен мъж с черна брада.
— Очакваме ви твърде отдавна, капитане — каза той. — Забелязах ви с далекогледа. Освен това, маркиза Монтелимар ме предупреди за пристигането ви. Тя ме предупреди също така и за нападението, което готвят испанците.
— Това е вярно, за жалост, господине — потвърди графът.
— Ние сме готови да ги посрещнем — рече лейтенантът.
— Не забелязахте ли някой галеон да напуска Санто Доминго? — информира се графът.
— Преди няколко часа един мина оттук.
— Успяхте ли да видите името му?
— Не беше възможно, капитане, за жалост. Но Мартинес твърди със сигурност, че е била „Санта Мария“.
— В каква посока плаваше?
— На запад.
— Тези галеони са твърде тежки, за да могат да се мерят с нашата фрегата. Ние ще настигнем кораба и утре сутринта секретарят на някогашния губернатор на Маракайбо ще бъде в ръцете ми.
— Да вдигаме ли котва, капитане?
— Само за миг, лейтенанте!
Графът се наведе през борда и каза на негрите, които бяха останали в лодката:
— Върнете се бързо на брега. Предайте на господарката си и на буканера последните ни поздрави… Мартинес! — обърна се напосоки графът.
Метисът, който седеше на някаква бъчва и разговаряше с Мендоса и гасконеца, приближи тичешком.
— Червените ми дрехи! — нареди графът. — Ризницата и шпагата ми! Господин лейтенант, заповядайте да вдигнат котва и да опънат платната!
Докато свирката на Мендоса събра моряците при котвената верига, синът на Червения корсар беше в каютата си.
Когато се появи отново на борда, носеше същото червено облекло, с което се беше представил на бала в замъка на маркизата. Носеше нова шпага на бедрото си и два пистолета, затъкнати в пояса.
Графът се качи на капитанския мостик и извика:
— При оръдията!
Глава единадесета
„САНТА МАРИЯ“
За да не възбужда непрестанни подозрения по испанските пристанища, корабът „Светкавица“ бе приел името „Нова Кастилия“.
Синът на Червения корсар стоеше на капитанския мостик и очакваше нападението на испанците.
Ето че откъм брега блеснаха няколко оръдейни изстрела. Пет лодки, във всяка от които имаше по двадесет и пет войници, се отблъснаха от брега и се пръснаха ветрилообразно, за да обградят фрегатата.
— Огън по лодките! — прозвуча командата на капитана.
Двете подвижни оръдия на предната палуба обсипаха най-близките лодки с град от шрапнели, докато десетте оръдия от дясната страна на кораба откриха огън срещу гората, от която стреляха неприятелските оръдия. Едната от лодките веднага потъна. Останалите все повече и повече наближаваха и войниците, които се намираха в тях, откриха плътен огън срещу фрегатата.
— Всички буканери — на борда! — извика капитанът.
Тридесетина мъже с тежки пушки изпълниха веднага заповедта на капитана.
— Стреляйте по лодките! — командваше капитанът.
Битката бе в пълния си разгар. Оръдията на фрегатата стреляха непрестанно. В това време лодките приближаваха, но буканерите ги обсипаха с дъжд от куршуми и лодките бяха принудени да се върнат на брега.
Съвсем скоро „Светкавица“ подмина нос Тибу-рон и испанските оръдия трябваше да прекратят огъня.
— Е, какво ще кажеш, Барейо? — попита графът гасконеца, който по време на цялата битка беше стоял до него.
— Ще река, че буканерите са най-добрите стрелци, които съм виждал до ден днешен. Ще има ли нова битка наскоро?
— Преследваме галеона „Санта Мария“.
— Виждал съм го. Той е добър кораб и е доста тежко въоръжен, графе. Но надали има и един дублон на борда си, тъй като идва от Санто Доминго. По всяка вероятност той е тръгнал да вземе злато от Санта Крус. Съветвам ви да почакаме, докато се върне.
— Аз не преследвам галеона за злато — отвърна графът. — Струва ми се, че вече е време да поспим. През последните три дни почти не сме мигнали.
Той слезе от капитанския мостик, размени няколко думи с лейтенанта и се отправи към каютата си.
Когато се разсъмна, синът на Червения корсар се появи на палубата.
— Няма ли да има работа скоро, господин графе? — прояви нетърпение гасконецът. Сабята ми ръждяса в ножницата.
— Забрави ли снощната битка, Барейо? Гасконецът се гласеше да каже нещо, но от мачтата се чу вик:
— Кораб напред.
— Май скоро ще имаме работа, Барейо — рече графът.
Той наблюдаваше с далекогледа забелязания кораб.
Мендоса събра екипажа на палубата. Появи се и лейтенантът.
— Това може да бъде само „Санта Мария“ — каза най-после графът, като свали далекогледа от очите си. — Пригответе шпагата си, Барейо!
— Хиляди дяволи! — извика гасконецът. — Аз пръв ще скоча на палубата на „Санта Мария“!
— Само подир мен, Барейо — каза графът усмихнат. — Не забравяй, че аз съм син на Червения корсар!
— Тогава ще бъда вторият!
— А аз — третият! — добави Мендоса, който беше дошъл на капитанския мостик. — Наистина е „Санта Мария“, графе!
На борда на фрегатата цареше голямо оживление. Екипажът се приготвяше за бой. „Светкавица“ бе опънала всичките си платна, за да настигне „Санта Мария“. Когато от галеона забелязаха, че ги преследва корсарски кораб, свиха към брега, за да потърсят прикритие в някое от пристанищата. Графът веднага отчете това и се опита да пресече пътя на кораба. Когато фрегатата приближи „Санта Мария“ на по-малко от петдесет ярда, тя даде първия изстрел. На отсрещната палуба настана оживление. Готвеха се за бой.
— Значи не искате да се подчините! — рече графът през зъби. — Мендоса, покажи им на какво си способен!
Баскът приближи до едно от двете големи оръдия на предната палуба и го насочи към „Санта Мария“.
— Ще го улучи ли? — попита графът.
— Позволете ми три изстрела! — рече баскът.
