Не можеше да се отрече, че дивият рев на животното не направи впечатление на гасконеца. Той спря с готов за стрелба пистолет в лявата си ръка. Звярът изръмжа още няколко пъти, но не помръдна. Барейо прояви нетърпение. Той пристъпи няколко крачки напред и извика:
— Ела, котарак проклет, набучи се на шпагата ми!
Ягуарът се беше вече приготвил за скок. Мендоса приближи гасконеца, фламандецът зареди пистолета си.
— Котката се страхува — рече Барейо.
Той не успя да довърши последната дума, когато ягуарът скочи и го събори на земята. Мендоса, който бе на половин крачка от него, заби шпагата си в животното, а фламандецът изпразни оръжието си в гърба му. Те още не се бяха съвзели от обхваналите ги чувства, когато ягуарът скочи и потъна в гората.
— Гръм и мълнии! — извика гасконецът, който като по чудо бе невредим. — Що за котки живеят в тази страна? Уби ли я, Мендоса?
— Не зная — отвърна Мендоса, но шпагата ми е цялата в кръв.
Тримата авантюристи продължиха пътя си и скоро съгледаха няколко огъня сред дърветата.
— Това е нашият лагер — рече баскът.
В същия миг някакъв глас заплашително викна:
— Кой е там? Отговорете или ще стрелям!
— Мендоса! — отвърна баскът.
Четирима въоръжени с пушки и пистолети мъже изникнаха откъм храста отпреде им.
— Да, това е Мендоса! — извика единият. — Къде се бавиш, братовчед? Има ли хубаво вино в Пуебло Виейо?
— Страхотно — отвърна Барейо. — Имам предчувствие, че и на вас ще ви се удаде случай да пиете такова аликанте, каквото в цяла Испания не може да се намери.
— Кога? — полюбопитства гласът.
— Веднага щом превземем града — отвърна гасконецът.
Баскът продължи, за да потърси граф Вентимилия. Когато минаваше през лагера, той забеляза, че корсарите бяха много повече, отколкото когато ги беше оставил. Палатата на графа бе в средата на лагера. Мендоса влезе.
— Аз съм, капитане!
— Най-после! — извика графът, който седеше на дънер и внимателно разглеждаше картата, поставена на коленете му. — Вече започвах да мисля, че са те хванали и обесили. Видя ли маркиза?
— Да. Барейо дори разговаря с него. Той сам ще ви каже.
— Сестра ми в двореца на губернатора ли е?
— Това не успяхме да разберем, господин графе. Но разбрахме, че до скоро при него се е намирала една красива мулатка.
— Знаеш ли колко оръдия и войници има в града?
— Около двеста-триста души и няколко оръдия — отвърна Мендоса.
— Ще нападнем града утре сутринта, разбра ли, че получих подкрепления?
— Видях много мъже, които друг път не съм забелязвал сред нас.
— Хората, които изпратих да търсят Гроние и Тъсли, са срещнали група от седемдесет и пет корсари, предвождани от господин Равено дьо Люсан, френски благородник. Познаваш ли пътя, Мендоса? — внезапно попита графът.
— Да, господин графе.
— Графът излезе пред палатката и стреля във въздуха с пистолета си. Корсарите, насядали край огньовете, скочиха и дотичаха мигом. Мъж със среден ръст, в ризница с позлатен герб, приближи до графа.
— Тръгваме ли, господин графе?
— Да, господин Дьо Люсан — отвърна синът на Червения корсар. — Изгасете огньовете. Ако искате да изненадаме маркиза в двореца му, трябва да тръгнем веднага.
Десет минути по-късно корсарите бяха на път. Предвождаха ги Мендоса, Барейо и фламандецът. Половин час преди изгрев слънце бяха на няколко изстрела от Пуебло Виейо.
Графът раздели хората си на две групи и предаде командването на по-малката на френския благородник. Нападението започна при изгрев слънце.
Испанците откриха огън срещу неприятеля, но корсарите не си направиха труда да отвърнат. Те светкавично запълниха рововете със снопове клони и се покатериха по стените на укреплението. Преди още жителите да усетят опасността, която ги грозеше, корсарите бяха в града.
Полуголи мъже-и жени тичаха към големия площад, където търсеха убежище в храма и в двореца на губернатора.
Корсарите вече смятаха, че са превзели града, когато пред храма съзряха два конни ескадрона. Въоръжените до зъби войници бяха повече от сто и петдесет.
Със страхотен рев корсарите се втурнаха на тълпи. Войниците обърнаха конете и се разбягаха във всички посоки. Докато една част от корсарите се опитваше да разбие с греди вратата на храма, другата част, водена от графа, се отправи към двореца на губернатора. Те претърсиха всички ъгли на огромната сграда, но не намериха и следа от маркиза. В зимника те откриха седем войници, скрити зад купища захарна тръстика.
— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Това е началникът на стражата. Не ви ли казах, че ще се видим отново? — рече той на мъжа. — Господин графе, попитайте този човек за маркиза. Той е стар наш познайник.
— Къде е маркизът? — попита графът.
— Вчера вечерта замина към Нова Гренада — отвърна войникът.
— Взе ли със себе си някого?
— Тръгна със свита от осем души.
— С него имаше ли някакво момиче? — Да.
— Мулатка?
— Да, мулатка — отвърна водачът на стражата.
Графът излезе от двореца и се върна на площада. Корсарите още не бяха превзели храма. Скритите там жители на града на всеки вик да се предадат отвръщаха с мощни огнени залпове.
— Господин графе — каза френският благородник, — тези испанци не искат да се предадат. Да заповядам ли да вдигнат във въздуха храма?
— Това би било напълно излишно кръвопролитие — отвърна графът учуден.
— Ако те останат вътре, рискуваме да не получим нито един пиастър.
— Отказвам се от моята част.
— Но моите и вашите хора няма да се откажат.
— Има ли пленници?
— Не повече от дузина.
— Тогава, пратете един от пленените да каже на ония в храма, че ако не се предадат, ще избием всички пленници, които са в наши ръце.
Докато Дьо Люсан изпълняваше заповедта, Мендоса, гасконецът и фламандецът се приближиха.
— Приятели — рече Мендоса, — не бива да изпускаме възможността да нападнем бъчвите на опърничавия пивничар. Нашето присъствие тук не е необходимо.
— Гръм и мълнии! — извика Барейо. — Съвсем бях забравил нашия прекрасен и мил приятел. Дали не се е скрил в избата си?
— Надявам се, че ще го открием сред бъчвите — рече Мендоса.
— Тогава да тръгваме! — реши гасконецът. Незабелязани от останалите, тримата приятели изчезнаха в една уличка, която им беше пределно позната. Тя бързо ги отведе при пивницата „При негъра“. Както и предполагаха, вратата беше залостена. В цялата къща не се чуваше нито звук.
— Дали нашият приятел не е избягал заедно с готвачите си в храма Господен? — попита Барейо.
— Да разбием вратата — предложи фламандецът. Той беше грабнал огромна греда и я тътреше бързо към тях.
