Това бе Равено Дьо Люсан, който в този момент случайно минаваше край рова. Като видя тримата приятели и полупразната вече бутилка, той спря и рече намръщено:
— На това ли му казвате битка?
— Господин Дьо Люсан — отвърна гасконецът, — тъкмо търсехме в дъното на тази бутилка разрешението на един огромен проблем.
— Бутилката е твърде голяма, за да стигнете лесно до това разрешение. Какъв е проблемът?
— Мислим върху това как бихме могли да превземем форта.
Гасконецът подаде бутилката на благородника и продължи:
— Господин Дьо Люсан, дайте ни две бъчви с барут!
— Какво смятате да правите с него?
— Да вдигнем цялата крепост във въздуха.
— Вие сте луди!
— Това няма кой знае колко голямо значение, господин Дьо Люсан. И тримата много пъти сме се занимавали с подобна деятелност — подхвърли Мендоса.
— Ние ви обещаваме — продължи Барейо, — че маркизът утре сутринта ще бъде в ръцете на граф Вентимилия.
— Ако крепостта не се предаде сама до залез слънце — рече Дьо Люсан, — вие ще имате двете бъчви с барут.
Той продължи пътя си, а тримата приятели отново се заеха с бутилката.
Привечер небето се покри с черни облаци. Появи се силен вятър. В далечината се чуха гръмотевици.
Тримата авантюристи, които все още не бяха напуснали рова, станаха. Равено Дьо Люсан бе удържал на думата си и им беше изпратил две бъчви, всяка от които съдържаше по тридесет фунта барут.
— Приятели — рече гасконецът, — няма по-удобен от този момент. Колко фитил имаш още, Мендоса?
— Половин дузина — отвърна баскът.
— Добре, да вървим. Започна да вали ситен дъжд.
— Трябва да пренесем бъчвите с барута на западната страна на форта — рече Барейо. — Тя ми се вижда най-слаба от всичките. Но внимавайте да не вдигате никакъв шум.
Тримата приятели незабелязано минаха през всички препятствия и стигнаха форта. Цареше непрогледен мрак. Те оставиха бъчвите на прикрито от дъжда място, после запалиха фитилите и затичаха, колкото сили имаха, назад. Но едва бяха изминали няколко ярда, когато чуха зад себе си вик:
— На оръжие!
Последваха десетки изстрели, но нито един не попадна на място. Бе много тъмно наистина.
Тримата корсари се втурнаха в първата уличка, която им попадна пред погледа и се скриха в някаква къща.
Огромна светкавица продра мрака. Част от крепостта се сгромоляса. В следващия момент, без да губят нито секунда, корсарите се втурнаха в направения пробив. Испанците се защитаваха храбро, но трябваше да отстъпят пред многочисления противник. Най-ожесточената схватка стана пред замъка, който се намираше в средата на форта. От двете страни бяха дадени много кървави жертви. Когато испанците бяха обградени от всички страни, прекратиха безполезната съпротива и хвърлиха оръжието. От редиците им излезе мъж, облеклото и лицето на който бяха плувнали в кръв. Той се изправи пред граф Вентимилия и каза:
— Аз съм във вашите ръце, графе. Какво искате от мен?
— Кой сте вие? — попита синът на Червения корсар.
— Маркиз Монтелимар. Графът ахна.
— Какво искате от мен? — повтори въпроса си раненият маркиз, като скръсти ръце на гърдите си. — научих от моите хора, че търсите именно мен.
— Не мога да отговоря на въпроса ви тук — рече графът. — Ще ме последвате ли?
— Готов съм.
Гроние се приближи до графа и каза с висок глас:
— Не вярвайте на тези хора, графе!
— Аз съм благородник! — извика маркизът.
— И въпреки това ще ви придружим — рече гасконецът, който стоеше с двамата си приятели до графа.
— Господин Гроние — каза графът, — погрижете се за пленниците!
След това последва маркиза, който вече влизаше в замъка.
Глава седма
ЗАВРЪЩАНЕТО
Маркиз Монтелимар покани графа да седне и каза:
— Слушам ви. Какво желаете от мен? Вие сте ме търсили в Пуебло Виейо, а може би и в Санто Доминго. Какво искате от мен?
— Бих искал да зная първо дали съвестта ви е чиста, когато разговаряте с мен — каза вместо отговор графът.
Маркизът затвори очи и ги държа така известно време.
— Вашият въпрос ме учудва — рече накрая той.
— Преди петнадесет години вие бяхте ли губернатор на остров Маракайбо? — попита графът.
— Да — каза маркизът.
— Значи вие сте издали заповед да обесят баща ми?
— Не бих могъл да отрека това.
— Знаехте ли, че той бе благородник?
— Да.
Знаехте ли също така защо баща ми и братята му бяха дошли в Америка?
— За да отмъстят на херцог Ван Гулд, или поне така казваха хората тук.
— Знаехте ли какво беше направил този херцог на рода ми?
— Не, не знаех това.
— франция и Пиемонт воюваха срещу Испания. Италианците бяха предвождани от един фламандец, херцог Ван Гулд. Графовете Вентимилия бяха обградени от два полка в своята крепост. Една нощ врагът нахлул в крепостта, пуснат от предател, който тайно отворил вратите. Най-старият от четиримата братя бил убит от коварен убиец, когато се опитвал да отбие врага. Този убиец е бил Ван Гулд, най-безочливо продал се на враговете си. По-късно той станал губернатор на една от най-големите испански колонии в Мексиканския залив.
— После тримата графове Вентимилия прекосиха океана, за да накажат предателя — допълни маркизът. — Те опожариха колониите ни и влязоха в съюз с корсарите Крамонт, Лаврент и Ван Хорн.
— След това испанците обесиха баща ми, нали така?
Маркизът пребледня.
— Не мога да излъжа, че не беше така.
— Ако вашият баща беше обесен и ако един ден в ръцете ви попаднеше човекът, който го е осъдил на смърт, какво бихте направили вие?
— Моят баща беше испански гранд, а не пират! — отвърна маркизът.
— Вие смятате ли, че баща ми беше разбойник?
— За нас вашият баща не бе нищо друго освен разбойник, който ограбваше нашите колонии. Ние напълно бяхме в правата си да го накажем.
— За това ще говорим по-късно — рече графът. — Бих искал да зная още нещо. Моят баща е бил женен за Хара, дъщерята на княза на Дариен. Родило им се е момиче. Какво е станало с него? Вие най-добре трябва да знаете това!
— Аз?
— Господин маркиз, не се опитвайте да ме мамите. Зная, че сте взели при себе си моята сестра. Вашият
