— Ето това е най-силният човек от нашата компания — рече Барейо, като забеляза тежкия товар на фламандеца. — тъй като той досега не е проявил особено желание да ни съобщи името си, ще го наричаме Херкулес.
Тримата хванаха гредата, засилиха се и разбиха вратата. Операцията бе съпроводена от неимоверен шум. Тримата авантюристи извадиха шпаги и влязоха. Страхуваха се от засада.
— Знаеш ли къде е входът на винарската изба? — обърна се Мендоса към фламандеца.
— Зад тезгяха — компетентно отвърна набеденият Херкулес.
На една от касите в пивницата стоеше фенер. Мендоса запали фенера и със силен ритник отвори вратата, която водеше към избата.
— Тук са — извика той. — Чух вик.
Те предпазливо заслизаха по стъпалата и се озоваха в широк тунел, край чиито стени бяха наредени безброй бъчви.
— Къде ли се е скрил старият пръч? — чу се сърдит глас.
— По дяволите! Пивничарят!
— Чакай, негоднико! — извика кръчмарят. — Днес няма да ми избягаш.
Пивничарят се показа от скривалището си с дебел шиш в ръката, въоръжени по същия начин, зад него се появиха четирима слуги.
— Пак ли си тук, негоднико? — извика той.
— Винаги с удоволствие се връщам там, където има хубаво вино! — великодушно съобщи баскът.
— Какво, искаш да те заколим ли? — попита гасконецът. — Ще ти дам един другарски съвет — продължи той. — Седни с твоите хора ей на онази греда там и хвърлете тези пръчки по-далече от себе си. Ако не спреш да досаждаш, ще има бум-бум!
— Вие ще ме разорите! — срамежливо каза собственикът.
Баскът го успокои:
— Ние разорихме вече целия град. Утеши се! Изхвърли шиша! Марш в ъгъла!
Собственикът бе забелязал отдавна, че всякаква съпротива е безполезна. Той хвърли на пода оръжието си. Последваха го и слугите, петимата седнаха на гредата, която гасконецът им посочи.
Мендоса постави фенера на пода. Докато чакаше Барейо и фламандеца да издирят три чаши, той с любопитство наблюдаваше пълните бъчви.
— Първо да опитаме ксереса — рече баскът.
— Само не се напивайте — рече гасконецът. Не забравяйте, че тук не сме сами.
Собственикът започна да скубе косите си. Беше напълно отчаян. Неканените гости пиеха виното, сякаш беше вода.
По някое време гасконецът с удивление откри, че краката му не го слушат. Той хвърли чашата и извика геройски:
— Стига, приятели! Време е да дадем урок на безсрамника!
— Какво искате още от мен? — изписка собственикът. — Искате да ме погубите ли?
— Нямаме такова намерение. За твоите прегрешения ще заплатят твоите бъчви! Мендоса, кои бъчви смяташ за най-добри? Ти ги опита всичките…
— Всичките! — вдъхновено отвърна баскът.
— А ти, приятелю Херкулес?
— Аз мисля по същия начин! — тъпо продума фламандецът.
Все пак кои са най-добри от най-най-добрите? — повтори въпроса си въодушевеният гасконец.
Двамата авантюристи дълго обмисляха и накрая посочиха две огромни бъчви.
В едната имаше ксерес, другата бе пълна с малага.
Гасконецът извади двата си пистолета от пояса и тържествено заяви:
— В качеството си на председател на военнополевия съд, след най-внимателно проучване на всички факти около вината, осъждам тези две бъчви на смърт!
Като каза това, той изпразни пистолетите и проби бъчвите. Потекоха две тънички струйки и скоро благородното вино обля пода на избата. Собственикът нададе сякаш предсмъртни викове и скочи от гредата, но гасконецът изви шпагата си и извика строго:
— Назад!
— Вагабонти! — ревна с цял глас собственикът. — Оставяте най-хубавото вино да тече като вода на земята.
— Земята също е жадна! — отбеляза с философски отсенки в гласа Барейо.
Мендоса и фламандецът се заливаха от смях. Барейо остави бъчвите да потекат още няколко минути, след което каза на приятелите си:
— Да вървим. Ако останем още четвърт час тук, гарантирам ви, че ще се опием от парите.
Докато собственикът се вайкаше и крещеше, сякаш го деряха жив, тримата корсари взеха фенера и напуснаха избата. Никой от тях не отвърна на проклятията на гневния домакин.
— Да видим какво става при храма сега — рече гасконецът.
Намираха се вече на улицата.
Пристигнаха твърде късно. Обкръжените жители се бяха предали и корсарите се бяха разпръснали из града да плячкосват.
— Да тръгваме ли, господин графе? — попита Мендоса, когато откриха сина на Червения корсар.
— Ще се присъединим към корсарите от остров Сан Джовани — отвърна граф Вентимилия. — Без Гро- ние и Тъсли не можем да превземем един така добре укрепен град, какъвто е Нова Гренада. Този път няма да допусна маркизът да ми избяга!
Глава пета
ПРИ КОРСАРИТЕ В САН ДЖОВАНИ
Мирът, който бе сключен в края на XVII век между морските сили и особено между Испания, Франция, Англия и Холандия, бе докарал корсарите от малкия остров Тортуга до просяшка тояга. Те бяха оставени на произвола на съдбата, законът вече не ги закриляше от враговете на Испания и никой не ги зачиташе за воюващи.
Особено поради последната причина, мнозина от тях бяха решили да пренесат опита, уменията и своята дейност в Тихия океан. Ето защо в началото на 1864 година корсарите на Тортуга започнаха да напускат Мексиканския залив. В по-голямата си част те бяха англичани, датчани, французи и венецианци.
На остров Сан Джовани се установиха сто и тридесет французи. За съвсем къс срок от време числеността им нарасна на повече от двеста. Бяха предвождани от Гроние.
Те изпратиха от острова корабите си във всички посоки на света и скоро започнаха да нападат не само испанските платноходи, но и сушата. Превзеха малкия град Леон, опожариха Ралейо и всяваха страх и ужас навсякъде, където минеха. Испанците изпратиха послание до Гроние. В него те му напомняха, че родината им е в мир с Франция и Англия. Обещаха му, че вицекралят на Панама ще му даде на разположение кораби, за да се върне в Европа. Корсарите не бяха чак дотам глупави, че да приемат това предложение. На посланието отвърнаха като нападнаха град Никоя и го опожариха до основи.
Една сутрин корсарите ремонтираха няколко стари кораба, с които възнамеряваха да предприемат нов поход.
Въпреки че бяха твърде улисани в работа, няколко души от тях забелязаха да се приближават към острова седем лодки.
Бяха хората на граф Вентимилия и Равено дьо Люсан, които след превземането на Пуебло Виейо идваха при тях с огромна молба. Те обаче не бяха избрали най-удобен момент, за да пристигнат на острова. Преди няколко дни флотилия от петнадесет испански кораба се бе появила във водите край острова и Гроние беше принуден да изгори бързо фрегатата си и по-малките кораби, за да не попаднат в ръцете на неприятеля.
Когато на острова се разчу новината, че синът на Червения корсар е пристигнал, сред корсарите се възцари радост. Гроние, който не бе благородник, но който си бе спечелил славата на един от най-храбрите корсари на Тихия океан, се отправи към брега, за да поздрави новодошлите.
— Господин графе — каза той, — очаквахме ви. Хората ми са готови да ви следват навсякъде.
