Емилио Салгари
Златото на Аляска
I
РАНЕНИЯТ
— Внимание!
— По дяволите!
— Ставай, Бени!
— Прерията ли гори?
— Не!
— Да не би стадото да се е разбягало?
Неочаквано в далечината се понесе оглушителен шум — смесица от резки викове, лай и мучене, — изведнъж наруши дълбоката тишина на безкрайната прерия, която се простираше от брега на Малкото Робско езеро чак до реката Атабаска и подножието на гигантската верига на Скалистите планини.
— Какво става, Бени?
Човекът, назован с това име, не отговори. Той се бе изправил рязко, отхвърляйки вълненото одеяло, с което се беше покрил, бе хванал карабината, която винаги стоеше до него, и бе изскочил от огромната каруца.
Непрогледна тъмнина цареше над прерията. Нямаше ни луна, ни звезди. Само тук-там блещукаха сякаш на вълни, на вълни светещи точки, които капризно ту се снишаваха, ту се издигаха, като оставяха след себе си фантастични сребърни и бледозеленикави линии. Огромна черна маса се бе надигнала около каруцата и с мучене и цвилене, като се блъскаше в стените и вдигаше ужасен шум, търсеше убежище.
— За бога! — промърмори човекът, който бе излязъл от каруцата, докато вдигаше пушката, сякаш се страхуваше да. не бъде неочаквано нападнат. — Какво става по бреговете на реката?
В тази посока отекна изстрел. Това бе рязък изстрел, твърде различен от този на карабина.
— Уинчестър, Бени — обади се глас зад него.
— Да, Бек.
Огнестрелно оръжие, употребявано от индианците.
— Наистина.
— Дали тези проклети червенокожи не са изровили томахавката на войната?
— Не зная, Бек, но ти казвам, че на брега на езерото става нещо сериозна.
— Дали тези негодници няма да се опитат да ни нападнат? Двеста говеда могат да ги съблазнят.
— Разбира се.
— Още повече, те сигурно знаят, че сме само двама.
— Така е, Бек.
— Чуваш ли?
От север, където смътно се забелязваше някаква тъмна линия, вероятно горичка, отново отекнаха виковете, които бяха утихнали за известно време, последвани от няколко изстрела, а после от непрекъсната стрелба. Чуваше се резкият звук от изстрелите на уинчестърите, по-приглушеният на винтовките и по-късият на револверите. Явно в тъмнината се водеше ожесточен бой вероятно между индианци и бела
— Карамба! — изкрещя Бек, който вече не издържаше да стои на едно място. — Там се колят! Бени, дали да не отидем да видим какво става?
— А стадото, което ни повери господин Харис? Ако не го намерим, като се върнем? Няма да избяга, Бени!
— Само сигурно няма да избяга, но може да бъде прогонено от индианците
— Ако са заети там, не могат да дойдат и тук.
— Те са хитри.
— Какво искаш да кажеш, Бени?
— Може би се преструват, че се бият, за да ни накарат да се отдалечим оттук.
— Хмм…
— Не вярваш ли?
— Не чуваш ли изстрелите на револверите? Индианците никога не са притежавали такова оръжие. Какво ще правим сега?
— Ти остани тук, а аз ще отида да видя.
— Ще те скалпират.
— Червеният облак ме познава.
— Да, довери се на този вожд!… — Хайде!
— Тихо, Бени.
В този момент виковете станаха толкова силни, че двамата мъже почти не можеха да се разберат. Изстрели от револвери се редуваха с откоси от карабина и непрекъсната стрелба от уинчестъри, като предизвикваха оглушителен шум. Невъзможно беше да се мамят. На бреговете на Атабаска, сред боровете, дъбовете и кленовете се водеше яростен бои. Може би бяха две индиански групи, принадлежащи към различни племена, които се сражаваха помежду си, за да се сдобият със скалпове, или беше нападната някоя колона емигранти, отправила се на изток… Второто предположение бе по-вероятно, тъй като през трите месеца, откакто Бек и Бени се намираха в тази част на голямата прерия, още не бяха виждали племена, враждебни на воините на Червения облак, — главатаря на Гарваните и Големите коремал. Ожесточената схватка трая само пет минути и предизвика суматоха сред конете и воловете, които се бяха скупчили около каруцата, а после изведнъж спря. От запад, в далечината се чуха още няколко откъслечни изстрела, след което всякакъв шум заглъхна и над прерията отново се възцари тишина.
— Карамба! — възкликна Бек, обзет от тревога. — Всичко свърша. — Не бих искал да съм на мястото на онези, които са претърпели поражение — каза Бени. — Клетите хора, сигурно всички са скалпирани от воините на Червения облак. Да си отваряме очите!
— Страхуваш ли се от нещо, Бени?
— Индианците, опиянени от победата си, биха могли да се захванат и с нас.
— Няма да се учудя, още повече че сме само двама.
— И сме далеч от всякакво селище. Хайде на конете, Бек! Ще сме по-сигурни на нашите мустанги, отколкото в каруцата. От седлата ще виждаме надалеч и ще можем да забележим неприятеля, преди да ни нападне. О, казвах си аз да не се доверяваме на тези негодници! Лулата на мира! Вятър! Едно време, когато изпушиш един калюмет с червенокожите, можеше да се смяташ техен приятел, а сега? Смелост, Бек, на седлото! Вече започвам да се чувствувам несигурен.. Имаш ли револвер?
— И дългият ми ловджийски нож е в мен.
— Прекрасно!
Бени и приятелят му изсвириха кратко и приглушена. Сред стадото, скупчило се около голямата каруца, цареше истинско объркване, явно предизвикано от няколко животни, които се опитваха да разкъсат гъстите редиш от волове и коне. Две сенки с мъка излязоха от това множество от огромни туловища и се устремяха през прерията, препускайки наперено и цвилейки приглушено. Това бяха два великолепни мустанга, два коня от прерията, животни от испански произход, почти напълно опитомени, енергични, с лека глава, с тънки и нервни крака, с широк и силен гръб и дълга опашка, която почти докосваше земята. Те потъркаха муцуните си в гърбовете на двамата мъже и изцвилиха продължителна.
— На седлото! — каза Бени.
И двамата с възхитително превъртане, без дори да докоснат стремената, скочиха на седлата, придържайки с една ръка поводете, и се ослушаха с проточени шии, като се мъчеха да отгатнат какво става на неясната линия на хоризонта.
— Нищо ли не виждаш, Бени? — попита Бек след няколко мига тишина — Абсолютно нищо Струва ми се, че прерията е спокойна.
— А ако се спуснем до брега на езерото?
— Хм… Наистина ли мислиш така?
— Любопитен съм да разбера какво се е случило там долу.
— Притеснявам се да не загубим стадото, Бек. Кой може да ми гарантира, че индианците не обикалят в този момент прерията с надежда да видят как се отдалечаваме?
— О, ако Големите кореми и Гарваните ни връхлетят, за да ни откраднат говедата, кой би могъл да ги
