— Млади момко — каза Бени, — ето, че сме обсадени.
— Виждам — отговори Армандо.
— Ще прекараме една лоша нощ.
— А утре?…
— Вероятно ще се намираме в същото положение.
— Наистина ли мислите, че няма да си отидат на разсъмване?
— Почти не вярвам.
— Предполагам, господин Бени, че няма да останат тук цяла седмица. Гладът рано или късно ще ги принуди да си отидат.
— Ще се сменят, а те са животни, които се задоволяват с горски плодове и борови семена, а тази гора е пълна с тях.
— Лоша перспектива, нямаме дори един сухар. Поне да бяхме взели със себе си някой петел… Наистина ли ще трябва дълго да гладуваме?
— Без съмнение, ако никой не ни се притече на помощ;
— Бек и чичо ми ще тръгнат да ни търсят.
— Надявам се, Армандо Като видят, че не се връщаме, ще си помислят, че ни се е случило нещастие;
— Далеч ли сме от лагера?
— Най-малко на четири мили.
— Както виждате разстоянието е малко;
— Но първо ще трябва да се срещнат с мечките. Ах!… Да можех да се добера до пушките!…
— Нямате ли въже?…
— Имам, Армандо, кожения ми колан.
— Да го нарежем и да се опитаме да вземем едната пушка!
— Идеята не е лоша: да опитаме.
XIII
ОБСАДЕНИ ОТ МЕЧЕШКОТО СЕМЕЙСТВО
Тази дълга обсада започваше да омръзва вече на каубоя. Притесняваше се, че Бек и Фалконе ще се разтревожат от отсъствието им Той се захвана за работа, въпреки че не вярваше в добрия изход. Храстите и високата трева щяха да попречат на хвърлянето на ласото. Свали широкия си колан от овнешка кожа, който обхващаше бедрата му, разряза го на тънки ленти с ловджийския си нож и ги свърза здраво, за да стане по-издръжливо въжета Направи възел и възседна един клон, който бе издаден доста напред. Разгледа внимателно двете пушки, отстоящи на около четири крачки една от друга. Намираха се сред високи храсти, които почти изцяло ги покриваха.
— Хм!… промърмори Бени. — Мисля, че само си изгубихме времето. Не би успял дори Бек, който е изключителен ласохвъргач.
Завъртя два-три пъти ремъка и го хвърли, но безрезултатно. Повтори опита седем-осем пъти отново без късмет: храстите възпираха ласото и му пречеха да закачи пушките.
— Хайде — каза Бени ядосан. — Нищо няма да излезе.
— Не се знае — отговори Армандо.
— Имате ли някаква надежда?
— Защо не?… Кажете ми, Бени, здраво ли е въжето ви?
— Кожено е и то от най-добър материал.
— Мислите ли, че може да издържи тежестта на човек?
— Не се съмнявам.
— Тогава можем да опитаме.
— Какво предлагате Армандо?
— Вие да държите въжето, а аз да сляза и да се опитам да взема поне едната пушка.
— Вие сте луд!… А мечките?…
— Ако се раздвижат, ще побързате да ме издърпате, а и аз, от своя страна, ще се помъча да си помогна както мога Вие сте силен, а аз не тежа много.
— Възхищавам се на смелостта ви, но се подлагате на голяма опасност, а няма да стигнете до пушките.
— Да опитаме — каза Армандо. — Да не искате да останем тук цяла нощ?… Възвишението е гористо, лагерът — далеч, и кой знае кога чичо и Бек ще успеят да ни намерят.
— Така е, но мечките може да захапят краката ви. Погледнете мечокът не ни изпуска от поглед нито за миг, а и женската ни наблюдава.
— Аз съм подвижен, Бени, пък и не липсват клони, за които да се хвана. Нека опитам.
— Така да бъде — каза прерийният скитник след кратко колебание — А ако видя, че сте в опасност, ще хвърля въжето и ще скоча на земята при вас с нож в ръка.
— Ще направите каквото смятате за нужно Ето, погледнете мъжкарят затвори очи. Вероятно ще подремне.
— Хм!… И се доверявате на този хитрец!… Не забравяйте ножа.
— В пояса ми е.
— Наистина ли не се страхувате?
— Не — отговори Армандо твърдо.
— Добро момче!.
Бени привърза въжето около клона и пусна свободния му край надолу. Армандо огледа първо мечото семейство. Мечокът се бе сгушил до един клен на десетина крачки от дървото и, изглежда, спеше; мечката бе полегнала до един храст и облизваше ранената си лапа, а мечетата продължаваха да играят. Младежът прецени разстоянието, което го отделяше от пушките, и започна решително да се спуска.
Оставаха два метра до земята и Армандо се готвеше да скочи, когато Бени изкрещя:
— Качете се!… Качвайте се! — Мъчеше се да издърпа нагоре младежа, въпреки че се намираше в много неудобно положение върху клона и се излагаше на опасността да падне долу.
Мечокът, който се правеше на заспал, за да заблуди обсадените като видя младежът да слиза, изведнъж стана и се втурна към дървото. Мечката се затича след него.
— Хванете се за клона!… — изкрещя Бени, който разбра, че не може да издържи тежестта.
Армандо не се уплаши. Видя двете мечки да се хвърлят към него, изправени на задните си крака, и се помъчи да се изкачи отново нагоре. Разбра, че времето няма да му стигне с един отскок се хвана за първия попаднал му клон и веднага прибра краката си. Но мечката го достигна, протегна се и го сграбчи за единия крак.
— Бени — изкрещя нещастникът, като усети, че го теглят надолу.
Каубоят не губеше време За миг отчупи с херкулесова сила един сух клон и се спусна по стъблото. Удари с него муцуната на животното един, два, три пъти с удвоена сила и го принуди да пусне плячката си. Щом почувствува, че е свободен, Армандо се повдигна и достигна Бени, който викаше с цяло гърло и заплашваше мечките, като се протягаше колкото можеше за да ги удря.
— Ранен ли сте приятелю? — попита каубоят.
— Не — отговори Армандо доста пребледнял. — За щастие дебелата кожа на гетите ми издържа на ноктите.
— По дяволите!… Само миг закъснение и мечката щеше да ви смъкне от дървото!… Никога не съм изпитвал страх, но този път, повярвайте ми, кръвта ми се смрази във вените.
— Благодаря ви за помощта, Бени!
— Гръм и мълнии! Излагате живота си, за да ми върнете пушката, и ми благодарите!… Много сте смел, момчето ми, това ви го казва старият прериен скитник! А! Тези италианци!… Колко такива опознах, добри и честни, на участъците в Колорадо!
— Горд съм да чуя такива думи за съотечествениците си, но аз въпреки всичко не успях да направя нищо.
— Какво искате да кажете?
