— Че пушките ни са още долу и обсадата продължава!
— Ще се въоръжим с търпение и ще чакаме другарите ни да дойдат да ни освободят.
— Няма ли тези проклети мечки да решат да си ходят?…
— Инати са, приятелю.
— Знаете ли, че седим тук вече три часа?
— Да.
— И че бих изгризал едно сухарче?
— Значи опасността отваря апетита ви? — попита през смях Бени.
— Може би е от свежия нощен въздух.
— Както и да е, засега се задоволете да съзерцавате звездите.
— Предпочитам да гледам мечките.
— Ще ги наблюдаваме заедно и ще напрягаме слух да чуем очаквания изстрел, който ще извести скорошното ни освобождение.
Настаниха се колкото могат по-добре сред клоните на дървото, въоръжиха се с търпение и зачакаха разсъмването. Надяваха се, че със светлината ще дойдат Бек и Фалконе. След като се увериха, че не могат да достигнат плячката, мечките заеха отново местата си, но не откъсваха поглед от дъба. Изглежда, животните се досещаха, че двамата искаха да се доберат до оръжието, защото мечокът от време на време отиваше към храста и душеше ту едната, ту другата пушка. Двете мечета продължаваха играта си безгрижно, оставяйки на родителите си да ги пазят. На Армандо започваше да му втръсва тази обсада и не намираше положението за особено забавна Вече се зазоряваше, а не се бе случило нищо, дори изстрел не се чуваше от върха или от долината. Какво бе станало с Бек и механика?… Невъзможно бе да не са тръгнали да търсят другарите си. Бени се умисли.
— Дали не се е случило нещастие в лагера?… — попита се той. — Вече дванадесет часа сме тук и никой не ни е потърсил.
— Дали не са тръгнали да ни търсят в друга посока? — попита Армандо.
— Би трябвало снощи да са чули двата изстрела.
— Да не са се загубили?…
— Не вярвам, Бек може да се оправя с посоките.
— Тогава от какво ви е страх?
— Не знам, но ви казвам, че нещо се е случило в лагера.
— Да не би да са нападнати от индианците?
— Плоските глави не са врагове на бледоликите винаги са били техни приятели.
— Дали не ги е нападнало някое животно?
— Щеше да има стрелба, а аз не чух нищо…
— Неспокоен ли сте?…
— Много, Армандо, и бих искал да си тръгнем веднага.
— А тези твърдоглави мечки не си отиват.
— Да, Армандо, погледнете, майката и мечетата отиват в гората, сигурно за да потърсят нещо за ядене.
— Да бяха поканили и нас!…
— Ако после предложите краката си за отплата!
— Още държа на тях, Бени.
— Тогава, щом сте гладен, стегнете колана.
— Бени!…
— Армандо?
— Женската изчезна.
— Да върви по дяволите!
— Да опитаме ли отново?
— Не виждате ли, че мечокът е готов да се хвърли отгоре ви?
— А ако се втурнем в отчаяна битка?…
— С нашите ножове?… А женската?… Мислите ли, че се е отдалечила много?… При първия зов на мечока ще дотича отново.
— Ех!…
— По дя…
Неочаквано в гората на двеста-триста крачки от поляната на тетраоните проехтя изстрел. Мечокът, който стоеше до дъба скочи разгневен и изръмжа силно и прегракнала.
— Другарите ни!… — извика Армандо като се готвеше да скочи долу.
— Почакайте — каза Бени и го възпря.
В този миг проехтя втори изстрел, по-далечен, последван от рев, който се задържа за дълго сред дърветата.
— Мечката е простреляна!… — извика каубоят.
Като чу предсмъртния и рев, мечокът се изправи на задните си крака и без да мисли за обсадените се втурна през гората като ръмжеше свирепа.
— На земята!… — изкомандува Бени.
Двамата обсадени скочиха едновременна. Трябваше им един миг да стигнат пушките да ги напълнят и да се впуснат бързо напред. Прекосиха тичешком поляната на тетраоните бързо събраха оставените от мечките убити птици и като стигнаха до срещуположната страна се поспряха да видят дали Бек и Фал коне не се показват отнякъде. Каква бе изненадата им, когато вместо Бек видяха да се връща обезумялата мечка. Старият мечок, обхванат от яростен гняв от бягството на двамата мъже и от смъртта на женската, се готвеше да отмъсти. Той забеляза Бени и Армандо, спрели до една ела, и се отправи към тях с настръхнала козина и разтворена уста.
— Младежо — каза каубоят, — целете се точно или сме загубени!
— Ще стрелям пръв — извика Армандо и вдигна пушката.
— А аз след вас — отговори Бени.
Мечката бе само на двадесет крачки, изправена на задните си крака готова да се хвърли върху противниците си, за да ги смаже в силната си прегръдка Армандо излезе крачка напред, прицели се и стреля.
Улучен в гърдите, мечокът се завъртя и падна, но веднага се изправи и се хвърли яростно срещу Бени, който бе застанал пред Армандо.
— Още веднъж!… — извика каубоят, насочвайки бързо оръжието.
Изстрелът изтрещя и бе последван от жесток рев. Мечокът, уцелен отново в гърдите, падна на земята като риташе яростно с крака и напразно се мъчеше да се изправи.
— Да го оставим сам да се оправя — каза Бени. — Бързо, да намерим другарите си.
Заредиха отново пушките и се затичаха към гората като се насочиха към мястото, където бяха чули двата изстрела. Поляната продължаваше да ехти от все по-отслабващия рев на мечока. След като подминаха групичка борове, Бени и Армандо забелязаха следи от кръв, оставени вероятно от женската.
— Трябва да е паднала някъде наблизо — каза каубоят. — Не чувам нашите приятели.
— Сигурно са заети с плячката си.
— Да последваме ли кървавите следи?
— Да Армандо Ех!…
— Какво има?
— Вижте там, до онази група брези.
— Двете мечета?
— И майка им, полегнала.
— Мъртва?
— Така ми се струва.
— Гръм и мълния!
— Какво?
— Погледнете!… Не виждате ли как двете малки пият кръвта, която блика от раната й?
