— Да се опитаме да се отървем от тях с пушките.
— Това и ще направим, момко. Да вървим. Струва ми се, че засега опасността отмина.
Те изоставиха дървото закрилник и се отправиха на път, като държаха пушките готови за стрелба и се оглеждаха на всички страни, за да не бъдат изненадани. Когато излизаха от гората съзряха петте вълка да се появяват отново на петдесет-шестдесет метра зад тях. Противните животни бяха вървели по петите им, скрити зад храстите и стволовете на дърветата и като ги видяха да излизат от гората се показаха отново. Бени и другарите му мислеха, че те се готвят да ги нападнат. Но вълците разтвориха паст и започнаха да вият зловещо, а гласовете им отекваха в гората отляво.
— Ах!… Няма ли да престанете? — извика ядосано канадецът. — Добре, ето ви тогава!
Насочи пушката към най-едрия, в това време Армандо се прицели в най-мършавия. Изстрелите проехтяха едновременно. Двата вълка паднаха заедно — единият надясно, другият наляво, а останалите побягнаха като виеха с пълна сила.
— Дяволите да ви вземат! — извика Бени. — Ако се върнете, и с вас ще си разчистим сметките!
Сигурни, че повече няма да бъдат обезпокоени, мъжете ускориха крачка и за по-малко от половин час стигнаха до лагера. Бек ги очакваше доста притеснен. Никой не се бе появявал по тези места но и мексиканецът бе отблъснал нападение на вълци, които едва не бяха разкъсали един кон.
— Ще преместим лагера — каза Бени. — Тази долина гъмжи от вълци и е неразумно да стоим повече тук.
През деня бъдещите златотърсачи бяха заети с опушването на лебедовото месо и рибата Искаха да тръгнат на другия ден, затова запалиха големи огньове около лагера и работиха до късно. Страхуваха се, че през нощта вълците могат да преминат през огъня и да отвлекат провизиите им, окачени на няколко въжета и затова решиха да пазят по двама. Бек и Армандо поеха първи това задължение, а Бени и Фалконе по- късно щяха да ги сменят. След като вечеряха и изпиха по чаша чай, младежът и мексиканецът завързаха конете за кол, забит до едната палатка вътре в двойния кръг на огньовете, и се излегнаха върху пласт мек мъх, с пушки в ръка. Пазеха вече около два часа, като от време на време ставаха да подклаждат огньовете и да обръщат парчетата месо и риба, когато откъм големите храсти в края на долината чуха продължителен, тъжен и страшен вой.
— Изгладнял вълк, който зове другарите си — каза Бек на Армандо. — След малко ще чуем такъв концерт, че тръпки ще ни полазят.
От зловещия вой конете започнаха да треперят, притискаха се един о друг и цвилеха приглушено. След първия вой настъпи тишина, после от противоположната страна на долината, откъм горичката, която Бени и другарите му бяха прекосили сутринта, се чу втори.
— Викат се — каза Армандо. — Мислите ли, че ще ни нападнат, Бек?
— Възможно е, особено ако са бесни.
— Казвали са ми, че ги е страх от огъня.
— Вярно е.
— Тогава можем спокойно да си лежим, приятелю.
— Ех!… Карамба!… Чувате ли?
В това време в далечината, откъм южната страна на долината, се чу воят на вълците, които бързо се приближаваха. Изглежда, че многобройната глутница слизаше стремглаво през горите, за да се спусне по склоновете и да се нахвърли върху лагера.
— По дяволите!… — промърмори Армандо и стана — Ще речеш, че са поне стотина.
— А може и повече — каза Бек.
— Какво да правим?
— Засега ще засилим огньовете Ако стане по-опасно, ще събудим и другите.
Бяха се запасили с голямо количество сухи дърва, от които хвърлиха в огньовете няколко наръча, а с останалите направиха нещо като барикада около палатката. За всеки случай решиха да свалят провизиите от въжетата и да ги приберат вътре в обръча. В това време воят се усили. Духаше южен вятър и до слуха на Армандо и мексиканеца достигаха ту по-остри, ту по-слаби шумове Може би страшните животни не се движеха в права линия, а следваха дългите завои по склоновете на долината. Изведнъж воят стана оглушителен. Колоната бе слязла в равнината и тичешком се спускаше към лагера. Слабата лунна светлина се процеждаше през пласт мъгла и Армандо и Бек забелязаха черните точки, които се местеха с главозамайваща скорост в края на долината.
— Ето ги. — извика мексиканецът и гласът му потрепера — Много са и са убедени, че ще ни надвият.
В този момент Бени повдигна края на платнището на палатката и се показа с пушка в ръка След него се появи и господин Фалконе.
— Вълците ли? — попита канадецът.
— Да и то много. — отговори Армандо.
— Откъде идват?
— От юг.
— От платата на Сент Елиа?
— Така мисля.
— Ще ни накарат да прекараме една лоша нощ На сигурно място ли са конете?
— Вързани са — отговори Бек. Трябва да съберем рибите.
— Всички провизии са прибрани.
— Отлично. Ще накараме пушките да запеят, а на воя на тези гладници ще отговорим с олово. Който има патрони, да не ги пести.
Първите вълци вече бяха дошли. Движещи се по инерция, много от тях се изтърколиха в огньовете като изгориха лапите и муцуните си. Други се спираха на няколко крачки и показваха озъбените си челюсти, а от очите им излизаха фосфоресциращи пламъци. Забелязаха четиримата въоръжени мъже и побързаха да отстъпят с вой към останалите Кръвожадните прерийни хищници бяха поне осем дузини. Повечето бяха сиви вълци, но имаше и черни — яки и кръвожадни и не по-малко опасни. Огънят ги възпря, но не ги победи. Като видяха, че не могат да преминат тази огнена линия, образуваха широк кръг около лагера, седнаха на задните си лапи да изчакат угасването на пламъците, за да се хвърлят отново неудържимо върху хората и конете.
Видът на тези деветдесет-сто хищника очакващи подходящ момент, за да започнат нападението, беше такъв, че и най-смелият мъж от двете Америки можеше да усети тръпки по гърба си. Това бе обръч от зъби и отпуснати долни челюсти, готови да се захванат за работа. Очи, които нито за секунда не изпускаха от погледа си хората и следяха и най-малките им движения. Бени въпреки доказаната си смелост изглеждаше притеснен и се колебаеше дали да открие стрелба. Страхуваше се, че животните тласнати от ярост, ще прескочат огньовете и ще нападнат.
— По дяволите! — възкликна той. — Работата е по-сериозна, отколкото си мислех.
— Да започваме ли? — попита Армандо, нетърпелив да открие огън.
— Не, по дяволите! — отговори канадецът. — Ще гледаме да не ги ядосаме.
— Ако дървата не свършат, може би ще решат да си отидат — каза господин Фалконе — Обикновено на разсъмване се оттеглят.
— Да, когато не са много гладни — каза Бени.
— Страхуват се от огъня, нали?
— Съвсем вярно, господин Фалконе.
— Да се опитаме да ги изплашим.
— И как?
— Като хвърлим сред тях горящи главни.
— Съветът ви ми изглежда добър. Страхувам се обаче, че само ще ги накараме да се отдръпнат.
— Ще опитаме ли?
— Да — отговори канадецът.
Оставиха пушките близо до себе си, взеха разпалени главни и започнаха да хвърлят във всички посоки. Вълците усетили върху себе си този огнен дъжд, се отдръпнаха бързо назад Те виеха и ръмжаха ужасно, но кръгът не бе развален, а само разширен дотолкова, че главните да не могат да ги достигнат, и нищо
