— Да вървим да ги вземем.
— Последвайте ме.
Бени нареди на Бек да запали огън, да излъска добре металния тиган и се отдалечи заедно с Армандо. Известно време следваха брега на Юкон, като се движеха срещу течението, после ловецът тръгна сред върбите, брезите и боровете, които образуваха гъста гора. От време на време излизаха на малки полянки, покрити с изумруденозелен мъх. Снеговете отдавна се бяха стопили и по тези приятни полянки растяха многобройни северни цветя. Имаше малки лехички с жълти лютичета, бели макове с алабастрова чистота, златисти макове и пространства, почервенели от планински цветенца. Виждаха се и места покрити с твърд лишей, подобен на сухи гъби, или с висок, много черен мъх, толкова крехък, че се пречупваше при най- лекото стъпване с крака. След като изминаха почти една миля, ловците рязко свиха към брега откъдето се чуваха остри писъци, издаващи присъствието на лебеди.
— Да вървим леко. — каза канадецът. — Освен с омлет можем да се сдобием и с печено месо.
— Лебедите ще избягат, Бени.
— Невинаги бягат, Армандо. Те много упорито защитават гнездата си.
— Дори и срещу хора?
— Понякога да Те са смели птици, способни да излязат дори срещу белоглав орел и често побеждават.
— Въпреки че човките им не са годни да причиняват рани?
— Силата им е в крилете — мощно оръжие, с което нанасят удари. Веднъж видях лебед да се хвърля срещу вълк, който се опитваше да се добере до гнездото, за да го обере Бе убит само с един удар на крилете Ей, младежо, стигнахме!
Бяха в края на гората Като напредваха предпазливо и се криеха зад последните дървета, те доближиха брега, където десетина прекрасни лебеда оправяха своя тоалет. Пляскаха с криле поглаждаха перата си, почистваха се от насекоми, потапяха се във водата излизаха от нея и отново заглаждаха белоснежната си перушина. Наблизо няколко женски се бяха сгушили над дупки, оградени с трева и сух мъх. Навярно бяха заети с мътенето на яйцата Бени посочи на Армандо мъжките и двамата стреляха едновременно. Два лебеда паднаха, а другите уплашени от гърмежите полетяха над реката като се издигнаха на голяма височина. Женските скочиха и вместо да бягат, отидоха натам, където още се виеше пушекът от изстрелите. Пляскаха силно с криле и издаваха пронизителни крясъци. Бени и Армандо излязоха от скривалището си, хванаха пушките за цевите решени да прибавят нова плячка към вече убитите птици. Горките женски, като видяха двамата мъже, се спряха за миг нерешителна Нямаха никакво желание да изоставят гнездата си, но като разбраха, че защитата им би била безполезна, изправиха се и избягаха към реката. Бени, който искаше да увеличи хранителните запаси, бързо зареди пушката и стреля, но птиците вече бяха далеч.
— Няма значение — каза той. — Ще имаме омлет и печено месо.
Приближиха се до дупките, които служеха за гнезда на бедните пернати, и видяха, че във всяка от тях имаше по шест яйца, доста по-големи от яйцата на пуйките със зеленикавобели черупки. В последното гнездо намериха осем.
— Да не са много стари? — попита Армандо, който бързаше да напълни джобовете си.
— Напротив, съвсем пресни са — отговори канадецът. — На не повече от три-четири дена.
Двамата събраха яйцата, взеха и двата лебеда и се отправиха към лагера, нетърпеливи да приготвят вкусния омлет. Когато бяха вече на петстотин-шестстотин крачки от лагера, чуха някакъв особен шум, глухо барабанене като че ли от тамбури. Спряха изненадани и обезпокоени се спогледаха.
— Какво означава това? — запита Бени.
— Да не би Бек да е направил някоя тамбура?
— Бек ли!? Не съм чувал, че обича музиката И защо му е? Страхувам се, че са дошли индианци.
— Да отидем да видим какво искат, Бени.
Ускориха крачка и стигнаха точно в момента, когато в лагера влизаха двама червенокожи, които по дрехите и по шарките, с които бяха нарисували лицата си, приличаха на хора от племената танана. Фалконе и Бек ги пресрещнаха и започнаха да водят с тях оживен разговор, но, изглежда не можеха да се разберат. Бени пристъпи и попита механика какво желаят индианците.
— Не мога да ги разбера — отговори той. — Изглежда знаят само някоя и друга английска дума.
— Може би ще имам по-голям късмет. — каза Бени.
Обърна се към двамата и на някакъв странен език — смесица от френски и английски, ги попита какво искат. Старият ловец отлично познаваше езика, използуван и разбиран от всички племена в Аляска и в английските територии на северозапад, съставен от индиански, френски и дори руски думи и използуван при размяна на кожи. Един от индианците щом чу въпроса отговори на същото наречие:
— Щом забелязахме лагера на белите хора, дойдохме тук, за да искаме да ни помогнат за излекуването на вожда на нашето племе.
— Твоето племе няма ли жрец? — попита Бени.
— Двама, но по-добрият отиде надалеч, а по-младият не може да го излекува.
— Може би е ранен?
— Не.
— Какво му е?
— Обладан е от злия дух.
— Ние нямаме отношения със злия дух, значи нашата помощ няма да допринесе за оздравяването му. Върни се в твоя лагер и изпрати да потърсят другия жрец.
Вместо да си тръгне индианецът кръстоса ръце на гърдите си и каза:
— Получих нареждане да заведа белите хора в нашия лагер и ще си отида само ако дойдат и те.
— Казвам ти, че не познаваме злия дух.
— Белите са способни да правят чудеса.
— Повтарям ти да вървиш по дяволите и да ни оставиш на мира.
— Познаваш ли тананците? — заплашително попита индианецът. — Моето племе е мощно и може да накара белите хора да платят скъпо за отказа.
Бени твърде добре ги познаваше тъй като на младини бе ловец за кожи в северозападната компания и знаеше колко са смели и решителни. Той разбра веднага че няма да успее да убеди тези двама твърдоглавци в абсолютната безполезност на техните методи за прогонването на злия дух. След кратко съвещание с господин Фалконе решиха да ги последват. С хитрост се надяваше да се отърват и да се върнат веднага на брега на Юкон, но тъй като не желаеше да се откаже от омлета помоли неканените гости да почакат няколко часа дори ги покани на закуска. Нахраниха се натовариха сандъците и палатката на конете метнаха се на седлата и последваха червенокожите, които се отправиха към гората, удряйки нещо като тамбура направена от върбово дърво и покрита с еленова кожа. След около час групата стигна до бреговете на един широк приток на Юкон, където се виждаха много канута. Имаше и няколко сала т.е. лодки, направени от опъната върху скеле от кедрово дърво лосова или еленова кожа леко извити от двете страни. Те можеха да побират четирима души. Наблизо, на брега на малко заливче се издигаше индианското селище състоящо се от около петдесет вигвама от кожи е конусовидна форма, целите изрисувани, и от няколко летни колиби, покрити със зелени клони, кора от бреза, парчета кожа, зашити лошо на ръка Като видя белите цялото племе тръгна да ги посрещне с танци, викове и невероятен кучешки лай. Дойдоха много жени, покрити с оцветени кожи, украсени с гердани от черупки и перли. Някои от тях носеха деца в нещо подобно на столче направено от брезова кора. То би било много удобно, ако не бе пръчката отпред, която стигаше до коремчето на детето, за да предпази крачетата от изкривяване. Тези носилки, подплатени с мъх, са меки и много леки, а майките ги качват на гърбовете си, когато ходят. Начело на тълпата пристъпваше жрецът, висок като гренадир, нещо необикновено за тананец, тъй като хората от това племе са по-скоро ниски. Тази важна личност носеше забодени в хрущяла на носа си две кости, които му придаваха смешен вид лицето му бе боядисано в червено, ушите — в черно, а косата му бе жълта. Носеше кожа от бяла мечка отрупана с всякакви украшения — без съмнение ценни амулети, които трябваше да предпазват от сто хиляди болести, да продължават живота да прогонват злия дух и кръвожадните животни, да поразяват неприятеля. Магьосникът приближи четиримата бели мъже и от името на цялото племе ги поздрави с традиционното добре дошли. Отведоха ги в просторна и много здрава колиба от борови стволове вероятно склада на ловците, защото наоколо се виждаха разпръснати и окачени по стените кожи от бели и сиви мечки, лосове
