повече.
— Те са по-хитри, отколкото си мислех — каза Фалконе — Не ни остава нищо друго, освен да стреляме.
— Започваме — каза Бени. — Ще се редуваме двама по двама, за да не хабим много патрони. Готов ли сте Армандо?
— Вече си избрах вълка — отговори младежът.
Когато хищниците отново започнаха да приближават и да стесняват обръча двамата стрелци откриха огън. Пет-шест улучени животни паднаха на земята като се мятаха отчаяно и виеха от болка и ярост. Останалите се нахвърлиха върху тях, заръфаха ги и започнаха безмилостно да ги разкъсват, макар и все още живи. Виждаше се само кълбо от гърбове глави и опашки, които се мятаха неудържимо. Кръвожадните прерийни хищници настървено си оспорваха частите от своите събратя, ръмжаха и виеха като по този начин опровергаваха древната поговорка, че вълкът вълк не яде. Бени и Армандо веднага бяха заредили оръжието и първият извика:
— Огън в центъра!…
Проехтяха четири изстрела и куршумите повалиха няколко хищника. Гърмежите бяха съпроводени от ужасен вой. Паднаха и други вълци, а останалите се нахвърлиха върху тях, за да ги разкъсат жестоко. Като видяха, че групата не се разпръсва четиримата продължиха още по-ожесточено да стрелят и удвоиха огъня. Бяха стреляли вече по четири пъти. След петия вълците най-после усетиха, че има опасност да загинат всички и се разпръснаха. Няколко от най-смелите прескочиха огньовете и се нахвърлиха яростно върху лагера.
— Пазете се! — изкрещя Бени. — Армандо, господин Фалконе, поддържайте огъня!… Бек, при мене!…
Четири вълка се устремиха към палатката, за да нападнат конете. Мексиканецът, който се намираше най-близо, смело посрещна нападателите, хванал пушката за цевта.
С два добре премерени удара той отблъсна два вълка. Третият се хвърли върху него, като се мъчеше да го захапе за гърлото. Четвъртият нападна конете. Мексиканецът не загуби самообладание, хвърли пушката сграбчи нападателя за врата и с все сила го хвърли сред горящия наблизо огън. Конете бясно заритаха и четвъртият вълк, с разбит череп, падна на разкаляната и окървавена земя. Още три вълка, и то най-едрите, прекосиха горящата линия и се хвърлиха върху канадеца. Той бързо извади револвера от колана си и започна да стреля. Два вълка паднаха веднага. Третият бе ударен от Бек с горяща главня в муцуната, което го накара да избяга. Останалите, подложени на унищожителните откоси на Армандо и чичо му, решиха да не следват примера на тези преди тях, които бяха така страшно посрещнати. Отначало започнаха да разширяват обръча, а после, като видяха, че огънят не престава, а редиците им продължаваха да оредяват, се оттеглиха с подвити опашки.
— Ще помнят този урок — каза Бени — По дяволите всички вълци в Америка.
— Стана истинска касапница — каза Армандо.
— На земята останаха около тридесетина.
— Искаш да кажеш бяха останали, защото сега не виждам повече от седем-осем оттатък огъня.
— Така е. — отговори Бени, като се смееше — Защото другите бяха изядени. Отивайте да почивате ще пазим ние с чичо ти.
— Няма ли да се върнат?
— О!… Не чувате ли?… Гласовете им стават все по-слаби.
— Продължават да бягат. Леко дежурство, Бени.
— Не се страхувайте младежа.
Армандо и Бек се вмъкнаха в палатката и се излегнаха, а Бени и Фалконе започнаха да дерат кожите на вълците с намерение да си направят топли завивки за през нощта. Други шумове не смутиха тишината в долината и хора и коне можаха да си починат спокойно до шест часа сутринта След обилна закуска малкият отряд отново се отправи на север.
Намерението им бе да слязат надолу по реката до Доусън с някоя лодка от форта Шелкърк или с канутата на племето танана, за да избягнат дългото пътуване през почти непознатите земи, пресичани от островърхи планини. Юкон може би бе открит за плаване, защото този път зимата не бе толкова студена и ако се съди по снега, който бе останал, нямаше да срещнат много трудности. От този огромен воден поток ги отделяше все още голямо разстояние, но те бяха решени дори да уморят конете, но да стигнат по-бързо. Още повече че не можеха да ги натоварят на лодките, а щеше да се наложи въпреки желанието си да се разделят с тях. Правеха съвсем кратки преходи и почти непрекъснато се движеха в галоп. За четири дни пресякоха няколко планински вериги, покрити все още с доста сняг, минаха край бреговете на много езера и диви горички и накрая стигнаха до бреговете на огромната река, чиито мощни води течаха между два високи бряга Тъй като не знаеха точно къде се намират, господин Фалконе изчака да стане обяд и нареди да си отдъхнат малко. После съобщи на другарите си радостната новина, че са само на осемдесет мили от форта Шелкърк.
— Ако успеем да намерим лодка — каза той, — след три седмици ще можем да стигнем Доусън, а след четири — до бреговете на Клондайк.
— За да събираме злато с лопати — прибави Бени с ентусиазъм. — Ако имаме късмет, най-после можем да станем богати и да купим всичките стада на моя бивш господар. Какво ще кажеш, Бек?
Мексиканецът пусна три кръгчета дим във въздуха извади цигарата от устата си и каза:
— Мисля, че ако стана богат, ще пратя по дяволите прерията червенокожите и всички каубои на света
— Сигурен ли си?
— Да, Бени.
— А аз пък не, скъпи мой. Човек, опитал свободния прериен живот, не се отказва толкова лесно. Но ще поживеем, ще видим.
XXVI
ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ПЛЕМЕТО ТАНАНА
Юкон е най-голямата река в Аляска — безкрайна артерия, която прекосява областта по цялата й дължина, тя би била много полезна, ако студовете не спираха плаването по нея за седем дълги месеца през годината. Богата е на риба, с прекрасни горички и многобройни медни рудници по бреговете Може да се каже че почти всички жители на Аляска живеят близо до ре ката или край притоците й. Мястото, на което пристигнаха нашите приятели, беше много живописно, но пусто. Тук реката образуваше нещо като обширен залив. Растяха върби,ниски брези, бял и черен бор, ели, брези, шипкови храсти и полски макове които пъстрееха сред мъха. Нямаше много птици — тук-там се виждаше някой нирвец, гарван, прекрасна двойка планински петли. Нямаше и следа от дивеч. Бени бе слязъл от коня и внимателно наблюдаваше отсрещния бряг, отстоящ на около шестстотин метра, за да открие индианско селище или кану.
— Днес — каза той на непрекъснато разпитващия го Армандо — ще останем тук, а утре ще поемем отново на път, за да отидем във форт Шелкърк.
— Но вече нямаме почти никакви запаси, Бени. — каза младежът. — Дългите преходи и студът в този район ще ни накарат бързо да изядем провизиите си.
— Ще пообиколим околностите.
— Надявате ли се да убием някое животно?
— Ако не мечка или лос, то поне някой лебед. Погледнете ей там ги виждам как са се насочили към брега.
— Отиваме ли на лов?
Канадецът не отговори. Погледът му зорко следеше полета на птиците.
— Армандо — каза той изведнъж, — бихте ли приели един омлет? Имаме още малко сланина, която ще използуваме вместо масла.
— Омлет? И още питате!
— След малко ще имам удоволствието да ви го предложа.
— Да не сте открили кокошарник, приятелю Бени?
— Не, не. Но гнезда пълни с яйца и то много по-големи, отколкото кокошите.
