— Какво ще стане сега? — попита господин Фалконе.
— Ще погребат мъртвия и ще изберат нов вожд — отговори канадецът.
— А ние?
— Ще ни пазят повече от всякога.
— Какво сме виновни ние?
— Кой може да изтрие от мозъците им съмнението, че ние сме уморили техния вожд? Способни са да ни обвинят дори и в това, за да ни принесат в жертва.
— Нима убиват хора на гроба на вождовете си? — попита Армандо.
— Понякога. Индианците от островите, и по-специално от Кучену, имат обичай да убиват някои от пленниците или стари жени, които да правят компания на вождовете в техния дълъг път към онзи свят.
— Точно на нас ли трябваше да се случи такова нещо?
— Не се страхувайте, Армандо — каза Бени със загадъчна усмивчица — Тази вечер за погребението ще им приготвим хубава изненада. Има обаче нещо, което ме безпокои.
— Какво е то?
— Знаете ли къде са оставили конете ни?
— Да — каза Бек. — Затворени са в едно заградено място на края на селището.
— Много добре. Да си приготвим вечеря и засега да не се занимаваме с тях.
Тъй като нямаха дърва, Бени и Бек взеха от рибите-свещи, поставиха ги по средата на колибата, направиха нещо като скара от няколко железни пръчки, намерени в ъгъла, и се заеха е изпичането на едно хубаво парче лебедово месо. Предпочитаха да го сготвят в тенджера, но нямаха вода и трябваше да се откажат от супата. Докато Бени и Бек се занимаваха с храната, Фалконе и Армандо бдяха край двата отвора. Индианците много бързо бяха започнали да приготвят мъртвия за скромното погребение. Пред палатката му побиха висок стълб украсиха го с различни дрънкулки, ножове томахавки и дрехи, които после трябваше да се разпределят сред роднините на вожда и между най-видните личности на племето. Поставиха ковчега сред площада, подобен на кану от брезова кора което можеше да побере мъртвия и оръжията му, а после щяха да го пренесат в близката гора и да го окачат на два метра височина между четири кола. Тананците бяха запалили много огньове печаха цели бутове от мечки и много едри риби, които трябваше да поднесат на поканените. Тези хора се наяждаха до пръсване преди да изпратят мъртвите си до последното им жилище. Мракът се спускаше вече и индианците с крясъци и подскачания започнаха да се събират. Тогава Бени повика другарите си и им каза:
— Ако искаме да избягаме трябва да се възползуваме от момента.
— Какво мислите да правим? — попита механикът.
— Ще направим един маскарад, от който косите на тананците ще настръхнат.
Армандо и чичо му го погледнаха учудено, но Бек, които сигурно вече бе разбрал за какво става дума започна да се смее.
— Не ви разбирам, Бени — каза Фалконе.
— Последвайте ме — отговори канадецът.
Той се отправи към огромния куп кожи в единия ъгъл на колибата и след като хубаво го разбърка взе четири от сива мечка — възможно най-големите и най-добре запазените. Повдигна едната, постави я на главата си, нагласи добре върху лицето си мечешката муцуна загърна се с нея, хвърли се на земята на четири крака и започна да тича.
— Кажете господин Фалконе не ви ли приличам на мечка!
— Да, Бени. Малко ниска, ако трябва да кажа истината, но може да мине за гризли.
— Още повече нощем — добави Бек.
— Е добре господа уверявам ви, че маскарадът ще предизвика страхотен ефект.
— Искате да изплашите тананците?
— Да ги изплаша! Ще ги накарам да избягат, господине Кой може да се съпротивлява на неочакваното нападение на четири сиви мечки?
— При това придружени от изстрели — добави Бек. Господин Фалконе и Армандо не можаха да сдържат смеха си.
— Хайде бързо, да не губим време — продължи канадецът. — В момента индианците не се интересуват от нас, а ние имаме още работа. Преди всичко трябва да направим изход откъм задната част на колибата, защото е непредпазливо да излезем през вратата.
— На вашите заповеди — каза Фалконе.
Преди да започнат работа, Бени отиде да види какво правеха индианците. Изглежда те бяха забравили затворниците, защото всички се бяха събрали около ковчега на вожда — мъже жени, деца и крещяха и танцуваха. По-подходящ момент не можеше да се намери. Канадецът, подпомогнат от Армандо и Бек, успя да извади един кол с ловджийския си нож, после втори, трети… По този начин направи достатъчно широк отвор. Преметнаха през рамо заредените пушки, за да бъдат сигурни, загърнаха се в мечите кожи колкото може по-добре за да бъде пълна заблудата и излязоха. В този момент тананците виеха като бесни, танцуваха до замайване около ковчега докато на огньовете се печаха късовете месо. Четирите мечки заобиколиха колибата, но като стигнаха до храстите френско грозде, които растяха наблизо, се изправиха на крака и започнаха да имитират дрезгавия рев на тези ужасни зверове.
XXVIII
ПРЕСЛЕДВАНИ ОТ ТАНАНЦИТЕ
Отначало индианците заети с танците и виковете не забелязаха присъствието на четирите животни, но когато те се появиха на осветените от огньовете места, се разнесе вик на ужас. Мъже жени и деца обхванати от неописуем страх, побягнаха през глава към палатките, разпръснаха се на всички страни. Блъскаха се удряха се падаха на земята без да се интересуват нито от мъртвия, нито от изгарящото в огньовете месо. Страхът им бе толкова силен, че никой не се сети да се хване за оръжие, а Бени и другарите му, станали единствени господари на терена, се отправиха към мястото, където бяха конете им. Да се освободят от кожите, да натоварят сандъците и да се метнат на седлата, бе въпрос на минути. Готвеха се да тръгнат, когато видяха, че тананците се връщат тичешком, бълвайки проклятия. Бяха разбрали измамата и сега, въоръжили се, се готвеха да нападнат бегълците, за да им отмъстят, задето така хитро ги бяха изиграли.
Трима-четирима от най-смелите се спуснаха към канадеца с насочени копия, а друг хвана юздите на коня му. Бени не се поколеба. Той разбра, че дори секунда закъснение може да струва неговия живот и този на другарите му, извади револвера и докато пришпорваше коня, го изпразни в нападателите. Двама индианци паднаха — ранени или убити, другите бързо побягнаха към тълпата.
— В галоп! — изкрещя канадецът, като изстреля последните си патрони.
Конете подбутвани с ножовете препуснаха с неспокойно цвилене. Но тананците не се отказаха от преследването. Те бяха много бързи бегачи и смело се хвърлиха след тях, като усилиха виковете и заканите си. Бени и другарите му бяха сигурни в бързината на конете си и не се притесняваха. Искаха само да сплашат твърдоглавите преследвачи и затова от време на вре ме се обръщаха и стреляха с пушките. Продължаваха да препускат, въпреки че стана съвсем тъмно. Непрекъснато пришпорваните мустанги стигнаха бързо до гората и навлязоха в нея. За щастие огромните дървета бяха разположени нарядко и те летяха като стрели сред гигантските стволове на боровете и елите. Постепенно крясъците на тананците отслабнаха. Колкото и силни и бързи да бяха краката им, не можеха да се състезават с прерийните мустанги. След половинчасовото галопиране виковете вече не се чуваха.
— Сигурно са се върнали — каза канадецът, като задържа коня си, за да му даде възможност да си поеме малко дъх. — Дяволите да ги отнесат всичките в Юкон, заедно с душата на оная развалина Негодяи! Мислеха, че имат работа с наивници или с кокошки!
— Накъде ще се отправим, Бени?— попита господин Фалконе.
— Засега все на север. Като стигнем до брега на Юкон, ще свием на запад, за да отидем във форта.
— Няма ли да ни безпокоят повече?
— Не вярвам. Сигурно тананците ще се върнат да погребат вожда и ще устроят погребален банкет.
— Ще спрем ли тази нощ?
