проследени от някой златотърсач или от калифорниеца, който може би още не бе изгубил следите им. Когато слънцето изгря, те се намираха на тридесет и две мили от Бонанса сред огромни кедрови и борови гори. Направиха само кратък престой, за да си приготвят закуска и да оставят конете да си починат. След два часа тръгнаха отново, решени да не спират, преди да стигнат до бреговете на Барем. Това бе може би най-трудният преход, който правеха, откакто бяха потеглили от Малкото Робско езеро. Трябваше да преминават през блатисти местности и много гъсти гори, да се изкачват по почти отвесни върхове. Когато най-после спряха, хора и животни бяха изтощени докрай.
— Още един час и щях да пратя по дяволите всичките богатства на Аляска — каза Бени — Това бе пътуване за каторжници.
— Но бе необходимо — отвърна дон Пабло. — Ако не се бяхме движили толкова бързо, сигурно щеше да ни настигне някоя група златотърсачи.
— А може би и калифорниецът — добави Армандо.
— Дали още ни преследва? — попита Бени.
— Възможно е — отговори младият мексиканец.
— По дяволите! Този човек е като пиявица!
— Още по-лошо.
— Иска да ви отмъсти или да вземе участие в добиването на златото.
— И едното, и другото. Дори ви съветвам да внимавате още повече сега, когато се е събрал с този бандит.
— Ще успее ли да ни открие?
— Така добре ни проследи от Доусън до Бонанса въпреки всичките ни предпазни мерки. Страхувам се че отново ще ни намери.
— Бих искал да е така, за да го обеся, дон Пабло.
— Ако не ни изиграе някой лош номер. Този негодник е способен на всичко.
— Ще си отваряме очите.
— И ще спим само с едно око — добави Армандо.
— На пост, приятели, дори през нощта.
— Ще се редуваме отново да пазим — каза Бени. — На какво разстояние сме от изворите на Барем?
— След три дни ще сме там.
— И ще събираме злато с лопати?
— Ако не с лопати, сигурно с шепи — каза дон Пабло.
— Спомняте ли си точно мястото?
— Приятелят ми го описа така подробно, че не мога да се излъжа: три планини, през които преминава Дом, и два водопада, спускащи се от двете страни на долината.
— Тогава утре ще преминем Барем и ще продължим да вървим, докато ни държат краката — каза Фалконе — Хубавият сезон е много кратък и затова ще бъде добре да побързаме.
В това време конете обезпокоени зацвилиха и заопъваха ремъците.
— Какво има? — попита Бени.
— Дали не усещат някакъв неприятел? — обади се и Армандо. — Нашите мустанги не биха се разтревожили без причина.
Дон Пабло се изправи с пушка в ръка направи няколко крачки напред и внимателно започна да оглежда дряновете и боровете.
— Има ли нещо? — попитаха Бени и Армандо, които го доближиха.
— Струва ми се, че гората е безлюдна — отговори той.
— Опасността не е в гората — извика Бек. — Конете напрягат уши към реката.
— Да идем да видим — предложи Бени. — А вие внимавайте.
Докато Бек и Фалконе обикаляха около палатката и се взираха в близките храсти, останалите се спуснаха към Барем, като внимателно наблюдаваха огромните дървета. До слуха им не достигаше никакъв подозрителен шум. Чуваше се само грохотът на водата, която се разбиваше между високите брегове, а горе стенеха върховете на боровете, разклащани от ледения северен вятър. Като стигнаха до отвесния бряг, тримата се наведоха и се загледаха във водите но тъмнината бе непрогледна поради черните сенки, хвърляни от гигантските дървета, и те не видяха нищо.
— Дали конете ни не са се излъгали? — попита дон Пабло.
— Може би вашите, но не и нашите мустанги, които водим от южните прерии — отговори канадецът. — Те са свикнали да надушват опасността и да ни сигнализират.
— Но тук не се вижда нищо подозрителна.
— Мълчете! — помоли Армандо.
Замълчаха и наостриха уши. На четиридесет-петдесет метра нагоре по течението чуха глух звук, предизвикан като че ли от падането на много тежко тяло.
— Някой се хвърли във водата — каза Бени.
Спуснаха се в тази посока с готови за стрелба пушки. Приближиха мястото, откъдето бяха чули звука, и слязоха на брега.
— Нищо — огледа се Армандо.
— Въпреки това някой се хвърли — повтори Бени.
— Да не е било животно? — попита дон Пабло.
— Възможно е.
— А защо не и човек? — отново попита младият мексиканец.
— Индианец?
— Не, Бени, нашият враг.
— Калифорниецът!… По дяволите!… Да не искате да кажете, че е стигнал чак дотук? Невъзможно е да е открил следите ни.
— Ще ми се да вярвам, но се съмнявам. Този човек е способен да ни проследи.
— Тогава нека се удави.
— Какво ще правим? — запита Армандо.
— Ще се върнем в лагера и ще пазим много внимателно — отговори мексиканецът. — Може би е някакво животно.
— За предпочитане е — каза Бени.
Огледаха брега на още триста-четиристотин метра, но все така безрезултатно, и се върнаха към палатката. Като не знаеха с кого си имат работа запалиха още два огъня, за да осветят лагера от всички страни. Възложиха първата смяна от дежурството на Армандо и Бек. Младежът и каубоят запалиха лулите си, загърнаха се в одеялата си, тъй като нощта бе много студена и седнаха. Конете се бяха успокоили след огледа направен от техните господари, и бяха легнали до палатката Конят на Бени, като истински прериен мустанг, бе останал прав. В гората не се чуваше никакъв подозрителен шум. Дори вятърът бе утихнал и високите върхове на дърветата бяха застинали не подвижно. Бяха изминали повече от два часа без да се случи нещо, когато Бек видя, че конят на Бени изведнъж повдигна глава и започна да върти ушите си на всички страни като че ли се мъчеше да долови някакъв шум.
— Има нещо — промърмори мексиканецът и отхвърли завивката. — Кой ли се навърта из гората в този студ?
В това време мустангът леко изцвили и заопъва въжето, с което бе привързан към палатката. Армандо бе станал.
— Бек — каза той. — Конят е неспокоен.
— И другите също — отговори мексиканецът.
— Дали не се приближава някой?
— Сигурно.
— Кой ли е този нахалник, който скришом доближава насам?
— Ще ни бъде малко трудно да разберем.
— Защо, Бек?
— Защото мъглата покри гората.
