— Бягайте! — изкрещя Бени.
Дон Пабло не дочака съвета му. С два скока се хвърли зад дънера на един огромен бор. Започна да тича около него и се мъчеше да зареди отново пушката си. Мечката, освирепяла от раната и от стичащата се по муцуната й кръв, го последва с надеждата, че ще го настигне. Обикаляше бързо наоколо, с лапите си откъртваше парчета кора и ревеше страхотно. Дон Пабло, пъргав като катеричка избягваше тези атаки, тичайки все по-бързо. В това време Бени, Армандо и другарите му смениха патроните в пушките си.
— Пазете се Пабло! — извика канадецът.
Бяха се прицелили, но не смееха да стрелят. Мечката и мексиканецът се въртяха толкова бързо около дървото, че щом единият изчезнеше се появяваше другият. Само миг закъснение и вместо животното можеше да прострелят човека.
— Пабло, отдръпнете се! — отново извика Бени.
— Не! — отговори мексиканецът.
— Не можем да стреляме!
— Аз ще опитам.
— Заредихте ли?
— Да.
— Хайде!
В този момент дон Пабло се извърна. Мечката не бе на повече от три крачки от него и се готвеше да го сграбчи. Той заби пушката в гърдите й, после бързо стреля, отскочи назад и заобиколи дървото. Огромното животно, улучено смъртоносно, спря за миг. В същия момент се чуха още четири изстрела. Гризли се олюля, опита се да запази равновесие, вкопчвайки се с огромните си нокти в дървото, но се стовари на земята със страшен рев.
— Ето закуската ни, която е повече от заслужена — каза Бени. — Господа, каня ви на мечешко, което по нищо не отстъпва дори от най-тлъстото свинско.
XXXV
ЗЛАТНАТА ТРЕСКА
За три дни групата премина нови, още по-гъсти гори, блата и трудни за преодоляване пропасти и стигна до извора на Барем. Той се намираше в един дълбок каньон, от двете страни на който се спускаха два водопада край труднодостъпната верига на Дом. Дори и индианци не бяха посещавали това диво, но красиво място, защото те предпочитаха бреговете на реките и риболова. Величествени борове покриваха двата бряга на долината, а върховете им се издигаха на шестдесет метра височина и хвърляха своята гъста и мрачна сянка върху склоновете на планината. По хълмовете й се простираха кедрови и смърчови гори. Петимата мъже се спряха със смесено чувство на възхищение и страх пред тази гледка.
— Тук златото под краката ни ли е? — попита накрая Бени, а очите му непрекъснато шареха по скалите, сякаш можеше да открие скъпоценния метал, съхранен в недрата им.
— Да — отговори дон Пабло. — Планината насреща двата водопада и Барем по средата: златотърсачът не е излъгал.
— Хващайте мотиките! — извика канадецът. — Искам да видя златото!
— Успокойте се, Бени — каза Фалконе, като се смееше. — Никой няма да ни го отнеме.
— Чувствувам, че под краката ми гори, господин Фалконе.
— Вярвам ви, но не бива да сме толкова нетърпеливи. Преди всичко още не знаем къде е златоносната жила.
— Така е — каза Пабло. — Първо ще трябва да направим няколко проби.
— И да монтираме шлюза — добави Армандо.
— И да сложим тенджерите на огъня — обади се Бек. — Още не сме закусили.
— По дяволите закуската! — възкликна Бени. — Кой мисли за ядене, когато под краката ни има милиони за събиране?
Останалите избухнаха в смях.
— Смейте се! — извика Бени. — О! Флегматици!… Не усещате ли златната треска?
— Може би по-късно ще я усетим и ние — каза Фалконе — Хайде, нека първо да направим лагера и да приготвим закуската.
Тъй като трябваше да останат тук до края на сезона, т.е. няколко месеца, потърсиха удобно място, за да бъдат защитени от извънредно студените арктически ветрове и от нападението на индианците или бандитите. Откриха една вдлъбната скала с многобройни цепнатини, направени сякаш нарочно, за да им послужат за скривалище. Намираше се близо до левия бряг на Барем, а оттам щяха да наблюдават и шлюза.
Издигнаха палатката пред пещерата, която щеше да служи за убежище на конете. През този ден не направиха нито една проба. Времето им отиде в приготвяне на жилището, събиране на големи количества мъх за леглата, набавяне на дърва за кухнята и разтоварване на сандъците. На другия ден монтираха шлюза — този скъпоценен инструмент, който с толкова усилия бяха домъкнали чак от прериите на Съединените щати. Той представлява нещо като сандък, обикновено кръгъл, монтира се върху два здрави кола посредством яки железни панти. Вътрешността му е разделена на клетки — осем, десет, дори дванадесет части. В най-голямата от тях се слага пръстта, примесена с парчета скала, извадена от участъка. Инструментът се поставя в река, а водата, като преминава през не го, бързо измива тинята и течението отнася скалните отломъци. Пясъкът и златото преминават през решето и попадат в долното отделение. Друго по-ситно решето позволява преминаването на златото и по-дребните съставки. В тази клетка се поставя известно количество живак, което веднага отделя скъпоценния метал и пречи на водата да го отнесе. Така промиването продължава дотогава, докато почти изчистено златото достигне до най-долното отделение, където се намират много улейчета, дълбоки осем милиметра, пълни с живак. С този инструмент не се губи дори и прашинка от редкия метал, докато при стария метод, при който се използува дървената тава, водата отнася голяма част от скъпоценните люспи. Чак на третия ден мъжете извършиха проби, за да установят какво бе наличието на златоносните жили. Това е най-трудната и най-уморителната част от работата. За да се добие представа за посоката им, наслуки трябва да се пробиват безброй дупки на дълбочина докато се достигне до самия слой. Той се разпознава по наличието на сивкав или червеникав пясък. Златотърсачите нямаха търпение да разберат какви са находищата в подпочвените слоеве. Те смело се захванаха на работа и изкопаха първата дупка близо до реката. Не след дълго се показа пясък. На два метра дълбочина Бени и младият мексиканец откриха сивкав пясък, примесен с люспици злато. Едно спонтанно „Да живее!“ извести на Фалконе Армандо и Бек, че така търсеният пласт е открит. Веднага извадиха шест кофи пръст и я изсипаха в шлюза. Всички се скупчиха наоколо, нетърпеливи да узнаят какво бе златното съдържание. Водата отдели пясъка и отнесе скалните парченца а останалото започна да преминава през решето, докато стигна до най-долното отделение на шлюза където бяха улейчетата с живака.
— Внимание! — извика Бени. — След няколко мига ще установим какво е съдържанието в открития пласт.
— Не знам дали ме обхваща златната треска, но чувствувам как сърцето ми започва да бие силно — каза Армандо.
— Това е като усещането, което изпитва играчът, направил голям залог. — обади се Пабло.
Бени и Фалконе спряха притока на водата извадиха ламаринените сита и внимателно изчистиха с четка зрънцата живак, така че те да паднат в най-долната клетка, защото в тях се съдържаше златото. Извадиха шлюза видяха живака примесен със скъпоценния метал и няколко малки парченца чакъл, които бяха останали на повърхността. Бени и дон Пабло, най-опитните в занаята, изсипаха сместа в дървена тава разпръснаха я по цялата повърхност с разтръскване, след което я поставиха в една торбичка от груб плат.
— Защо я слагате там? — попита Армандо, който внимателно следеше всички тези операции.
— За да отделим златото от живака — обясни Бени.
— И сега ли ще го видим?
— Още не. Бек, готова ли е тавата?
— Да — отговори мексиканецът.
