богато украсени пищови, камшици и ятагани от най-фина стомана, остри като бръсначи.
— Ех, дявол да го вземе! — извика непоправимият морски вълк, който си бе избрал един костюм на египетски мамелюк. — Чудесно ми отива и веднага ще мина за бедуински шейх. Жалко, че нямам някое арабско племе, да го командувам с хилядите му камили…
— Хич не сте скромен, татко, — го прекъсна Перпиняно, който пък бе облякъл един чудесен албански костюм.
— Какво искате от мене, господине? — отговори кормчията. — През целия си живот съм мъкнал на гърба си моряшки пелерини, та не ми ли е позволено сега да се надувам като пуяк в тази обшита със злато и сърма дреха?
— Готови ли сте, милостива госпожо? — запита Мулай-ел-Кадел.
— Да, Мулай-ел-Кадел, — отговори херцогинята.
Всички поставиха оръжието си в поясите и напуснаха скривалището. Най-напред вървяха робите. Ел- Кадур и Перпиняно подкрепяха херцогинята, която бе още доста слаба. В подножието на кулата ги чакаха няколко роби, които държеха десет чудно хубави бели арабски жребци, оседлани по турски.
Мулай-ел-Кадел отиде при най-хубавия кон, помогна на херцогинята да го възседне и каза: — Той е бърз като вятъра, и никой не ще може да ви догони, благородна госпожо — гарантирам ви това. В кобурите ще намерите добри пищови и малко цехини.
— И как ще мога да ви върна дълга?
— Това да не ви смущава. Баща ми е най-богатият паша в Сирия, и той ще бъде щастлив, като чуе, че съм се отнесъл достойно към тази, на която дължа живота си. Моята смърт щеше да бъде и негова смърт, и никакви богатства в света не биха могли да го утешат. Но сега възсядайте! Нямаме време за губене.
Всички побързаха да изпълнят заповедта му.
— Напред! — изкомандува Мулай-ел-Кадел. Коневодите негри отскочиха настрана и групата загалопира напред. Перпиняно и Дамаският лъв яздеха от двете страни на херцогинята, за да могат да й помогнат в случай на нужда. За няколко минути те преминаха южната част на града и стигнаха до висящия мост на крепостта Ерицо, където беше на пост едно отделение еничари. Един капитан извика:
— Стой! Ще стрелям!
Перпиняно и херцогинята се стреснаха, като чуха гласа, а Ел-Кадур като мълния изкара ятагана от ножницата.
— Лашчински! — извикаха тримата едновременно.
Мулай-ел-Кадел направи знак на останалите да спрат, а сам така пришпори коня си, че с един скок се намери до поляка, който стоеше на средата на моста, облегнат на сабята си. На три крачки от него стояха дванадесет еничари със заредени арке-бузи и запалени фитили.
— Кой си ти, който се осмеляваш да се изпреч-ваш на пътя ми? — извика Мулай-ел-Кадел, вдигайки сабята си.
— Тази вечер съм комендант на крепостта, — отговори полякът, смеейки се подигравателно.
— Знаеш ли кой съм аз?
— По дяволите! — извика авантюристът на развален турски език. — Още чувствувам резката от раната на врата ми. Познах ви, без да ви видя. Забравихте ли мечката от горите на Полша, която насмалко щеше да ви изпотроши всичките кости?
— Ах, вероотстъпникът! — каза Дамаският лъв с надменно пренебрежение. — Какво искаш сега, когато вече знаеш кой съм?
— Смърт и проклятие! Дяволите да ви вземат! Ще ви заприщя пътя до утре сутринта. Имам заповед никого да не пущам от Фамагуста, и за хубавите ви черни очи няма да искам да пострадам, та да ме набучат на кол.
— Отвори път на Дамаския лъв! — изкрещя заканително Мулай-ел-Кадел.
— Самият Мохамед да сте, казвам ви, без бележка от Мустафа не ви пущам.
После той се обърна към еничарите и с гръмовен глас изкомандува: „Мирно! За стрелба!“
— Искате да стреляте по Дамаския лъв? — извика Мулай-ел-Кадел със светнали очи на еничарите. После се обърна и изкомандува:
— Извадете мечовете! Аз ще се справя за всички.
Той така пришпори коня си, че се метна настрана и повали поляка на земята.
— Страхливец! — викаше той побеснял от яд. — Яничари, стреляйте!
— Напред! — извика Мулай-ел-Кадел.
Десетте конници се втурнаха с извадени саби по моста, но не им се удаде случай да ги употребят. Яничарите бяха взели пушките си за почест и викнаха в един глас:
— Да живее Дамаският лъв!
Групата конници като фурия премина външната врата на крепостта и се намери на открито поле.
Мулай-ел-Кадел яздеше напред и показваше пътя. В далечината се виждаха огньовете на турския лагер, разпръснат по цялото поле. Пътят на бегълците, обаче, бе в пълна тъмнина. Само на изток, далече на хоризонта, се виждаше една слаба светлина, която приличаше на звезда.
— Това е фара на Суда! — каза Мулай-ел-Кадел.
— Кога ще стигнем до брега? — запита Перпиняно.
— С нашите коне — най-много час и половина. Вие ще трябва да се качите на кораба преди изгрев слънце, за да се избегнат неприятностите и разта-канията с турските власти.
— Веднага ли ще намерим кораба? — запита херцогинята.
— Уредено е и това, благородна госпожо, — отговори Мулай-ел-Кадел. — Вчера сутринта изпратих двама мои хора в Суда, за да наемат за вас един кораб. Когато стигнем, всичко ще бъде готово, и корабът веднага ще вдигне котва.
— Колко много се грижите за нас!
— Аз само се отплащам, благородна госпожо, и няма по-голямо щастие за мене, да мога да спася най- хубавата и най-храбрата жена, която съм срещал в живота си.
Той замлъкна една минута, после погледна херцогинята, която яздеше редом с него, и натъжено каза:
— Щастлив ще съм, ако мога все да ви придружавам и помагам, но между нас стои Пророкът. Аз съм роден турчин, а вие сте християнка.
— Вие много направихте за мене, Мулай-ел-Ка-дел. Никога няма да забравя благородната постъпка на Дамаския лъв.
— И аз никога вашата, — тихо отговори турчинът.
Той пришпори коня и усили марша. Християните и робите направиха същото и групата продължи в широк тръс.
Към един часа след полунощ, те стигнаха, без да почиват никъде, едно бедно поселище, от три-четири дузини барачки, разположено на брега на самото заливче, в което се плискаха вълните на Средиземно море.
На една височина отстрани бе фарът, който непрекъснато пръскаше светлина в тъмното море.
Двамата негри, които навярно чакаха накрая на селцето, изскочиха от една запустяла барака и извикаха:
— Стой!
— Аз съм! — извика Мулай-ел-Кадел и спря коня. — Корабът готов ли е?
— Да, господарю, — отговори единият от робите.
— Екипажът?
— Дванадесет гърци-ренегати.
— Знаят ли, че християни ще се качат на борда?
— Аз им казах вече.
— Води ни към кораба.
— На брега чакаше една ладия с шест гребци.
— Закарайте ни на борда! — каза Мулай-ел-Кадел.
