На борда на кораба
Татко Щаке, едва що стъпи на борда, и веднага хвърли изпитателен поглед върху моряците и платната. Той тутакси поиска да сподели впечатлението си:
— Корабчето ще издържи няколко оръдейни изстрела, без да му стане нещо, платната са чудесни, матросите — от Архипелага; разположението на частите е превъзходно; мисля, че трябва да сме доволни. Какво мислиш, Симоне?
— Хубав платноход, — отговори младият моряк.
Мулай-ел-Кадел се отправи към екипажа, който се бе наредил до голямата мачта.
— Кой е капитанът?
— Аз, господине, — отговори един моряк с дълга черна брада, който правеше впечатление на твърде енергичен.
— Командата ще предадеш ей на този човек тук! — заповяда турчинът и показа татко Щаке. — Ще получиш за това петдесет цехини. Разбрано, нали?
Гъркът дълбоко се поклони.
— Тези хора са християни, — продължи турчинът. — Ти ще им се подчиняваш, като че техните заповеди излизат от моята уста. Отговорностите поемам аз. Отговарям с главата си за сигурността на тези хора. Как се казваш?
— Никола Страдиото.
— Ще запомня това име, — каза Мулай-ел-К-дел.
Мулай-ел-Кадел заведе херцогинята на предния док и с тъжна усмивка каза:
— Задачата е свършена, благородна госпожо. Сега аз пак си оставам неприятел на християните, и вие неприятелка на турците.
— Не говорете така, Мулай-ел-Кадел! — го прекъсна младата жена. — И двама взаимно дължим живота си един на друг. А това никога не се забравя!
— Всеки друг на мое място би направил същото.
— Не. Мустафа, например, би смятал, че преди всичко е мохамеданин.
— Везирът е тигър, а аз съм Дамаски лъв, — отговори гордо той. — Не зная, благородна госпожо, как ще свърши вашето приключение, и не зная, доколко вие, като жена, колкото и да сте храбра и горда, ще можете да се справите и да освободите господин Льо-Хюсиер. Страхувам се, че вие се излагате на големи опасности. Давам ви моя роб Бен-Таел, който не е по-малко храбър и по-малко верен от вашия Ел-Кадур. И, когато изпаднете в опасност, изпратете го при мене, и аз ще направя всичко, което мога, да ви спася.
Той се замисли една минута, после подаде ръка на херцогинята и каза:
— Бъдете здрава, благородна госпожо. Надявам се, че някой ден пак ще ви видя, преди да напуснете острова и заминете за родината си.
Той наведе главата си. Целуна горещо ръката на херцогинята и въздъхна:
— Такава е волята на Аллаха!
Без да се обърне, той бързо заслиза по въжената стълба и скочи в ладията.
Херцогинята остана неподвижна, загледана в отдалечаващата се лодка, докато тя стигна до брега. После отиде на задния док, където татко Щаке и Никола Страдиото очакваха заповедите й.
— Вдигнете котва и разпънете платната, — каза тя. — По-добре е да напуснем пристанището преди зората да ни свари.
Матросите заразгъваха грамадните платна и после вдигнаха котва. Корабът мина под самия фар, който бе на една скала, и когато херцогинята вдигна очи към брега, високо над себе си видя един конник, неподвижен като статуя. Светлината от фара се отразяваше в бронята, която бе на гърдите му.
— Мулай-ел-Кадел, — прошепна тя и се замисли.
Като че ли Дамаският лъв бе предчувствувал, че тя го гледа, поздрави с десницата си.
В същата секунда се чу викът на татко Щаке:
— Хей ти, арабино, какво правиш?
— Ще застрелям турчина, — отговори един глас, който херцогинята веднага позна. В миг тя се обърна.
— Ел-Кадур, — извика тя. — Полудял ли си?
— Ще застрелям турчина, за да не му дължиш вече благодарност.
Арабинът държеше един дълъг пищов и се прицелваше в Дамаския лъв, който гордо възседнал на коня си, беше на самия край на скалата. Под него се спускаше отвесна пропаст и никой не би го спасил, ако го улучеше някой куршум.
— Изгаси фитила! — извика херцогинята.
Арабинът се двоумеше. Дива омраза бе изписана на лицето му.
— Остави ме да го убия, господарко, — каза той. — Неприятел е на кръста.
— Махни оръжието! Подчинявай се! Ел-Кадур наведе глава и после, с едно бързо движение, хвърли оръжието в морето и каза:
— Подчинявам се, господарко!
— Дивакът е полудял, господарко, — каза татко Щаке. — Да убиеш такъв славен човек! Колко са неблагодарни тия арабски разбойници!
Херцогинята отново отправи поглед към фара, който бе вече на триста-четиристотин крачки отминат. В светлината му още се виждаше неподвижната фигура на Дамаския лъв.
— Жалко, че е турчин… и че се яви след Льо-Хюсиер…
Корабът се оказа чудесен платноход и леко се плъзгаше по вълните. Когато бе се отдалечил доста много от брега, той взе курс на север, за да избегне опасността от многото подводни скали.
— През деня или през нощта искате да спрем при Сарая? — запита капитанът.
— Кога можете да стигнете там? — каза херцогинята.
— Вятърът е добър и след десет часа можем да хвърлим котва в залива на Хюсиф.
— Знаете ли, дали в този палат има пленници християни?
— Казват, че има.
— Дали между тях няма един французин благородник?
— Възможно е, господарю.
— Спокойно можете да ме наричате госпожо; аз съм жена.
Гъркът никак не се зачуди. Навярно той бе узнал вече това от бъбрицата татко Щаке или от някой роб на Мулай-ел-Кадел.
— Както заповядате госпожо, — каза той.
— Познавате ли този замък?
— Преди три седмици бях затворен в него.
— Кой е комендантът на Хюсиф?
— Внучката на великия адмирал Али паша.
— Каква жена е тя?
— Тя е извънредно красива и много енергична. Говорят, че била много сурова към пленниците християни. Тя ме остави шест дена гладен, защото й отговорих малко сопнато. И след това заповяда така да ме набият, че още има белези по тялото ми, макар че от тогава са изминали шест месеца.
— Бедният Льо-Хюсиер! — тихо прошепна херцогинята.
Тя помисли малко и продължи:
— Можем ли да влезем в замъка, ако се представим за мохамедани, изпратени от Мулай-ел-Кадел?
— Това би било опасно, — отговори гъркът и заклати глава. — Но, от друга страна, мисля, че много мъчно ще се намери друг предлог, щом непременно искате да влезете в замъка. По всяка вероятност, в заливчето ще кръстосва някой военен кораб на пашата, и комендантът му ще ни спре.
— Замъкът далеко ли е от залива?
— Не много, господарке.
— Ако има неприятелски кораб, ще го нападнем — каза решително херцогинята.
— Може да разчитате на мен — отговори гъркът. — Положението на вероотстъпника е по-лошо от това на роба. Турчинът го гледа с презрение, а християнинът с насмешка. По-добре е да умра, отколкото да влача този кучешки живот. Откакто се отрекох от кръста, за да се спася от набучване на кол и от мъченията, никой
