— Безподобен подлец! — изпика Перпиняно с отвращение. — Значи, той и срещу нас, братята му по оръжие, ще се сражава?
— Щом оздравее, ще го направят капитан в турската армия, — продължи арабинът. — Един паша му обещал този чин.
— Този човек действително смъртно ме мрази. А аз нищо не съм му направил. Само да не ме…
— Какво, господин капитан? — запита венецианецът, като забеляза, че той не се доизказа.
Вместо да отговори, той се обърна към арабина:
— Още нищо?
— Нищо, — отговори Ел-Кадур и направи едно отчаяно движение. — Не мога да разбера, защо държат в такава голяма тайна мястото, където са закарали господин Лю-Хюсиер.
— Нищо ли няма да науча за него? — тихо се запитваше младата херцогиня, сподавяйки сълзите си.
— Не се отчайвай! — каза арабинът. — Аз продължавам всяка нощ да се движа и разузнавам, докато най-после достигна целта и разбера къде е. [о ние вече много знаем за него, най-главното — той е жив!
— Нямаш доказателства за тава, мой верни Ел-Кадур.
Внезапно нощната тишина бе раздрана от страхотен тътнеж. От турския лагер долетя биене на барабани и свирене на тръби, после се разнесе един луд глъч и се зачуха изстрели.
Хиляди факли изведнъж, като по даден знак, се запалиха и задвижиха по равнината. Всички се отправяха към средата на лагера, където беше палатката на великия везир.
Капитан Темпеста, Перпиняно и Ел-Кадур веднага отидоха на крепостта, християнската стража затръби за тревога и венециянските войници, които спяха в казематите, взеха оръжието си и се изкачиха на крепостта.
— Готвят щурмуване! — каза подпоручикът.
— Не, господине, — каза спокойно арабинът. — Това е бунт, който още тази сутрин бе подготвен в лагера.
— Бунт срещу кого!
— Срещу великия везир Мустафа.
— Защо? — запита Перпиняно.
— Да го принудят да започне с всички сили наново щурмуване на крепостта. Осем деня вече войските лежат в бездействие и затова сега се бунтуват.
— Ние забелязахме, че нещо става там, — каза Перпиняно. — Да не е болен великият везир?
— Напротив, по-здрав не може и да бъде, но сърцето му е във вериги.
— Какво значи това, Ел-Кадур? — запита Темпеста.
— Това значи, че едно християнско момиче от Крит му е направило това. Великият везир е влюбен и може би, под влиянието на тази хубавица, не иска да ви напада.
— Могат ли очите на жена действително да упражнят такова влияние върху един така жесток военоначалник? — запита подпоручикът.
— Разправя се, че тя била неземно хубава. Но аз не бих искал да съм в кожата й, защото цялата войска иска смъртта й, смятайки, че тя е виновна за бездействието.
— И мислиш ли, че великият везир ще отстъпи пред волята на войниците си? — запита капитан Темпеста.
— Ще видите, че той не ще може да се противопостави на тяхното желание, — каза арабинът. — Султанът има шпиони в лагера, и ако той разбере какво настроение цари между войниците, веднага ще изпрати на главнокомандуващия си свилено въже. А вие знаете какво значи един такъв подарък: или сам се обеси, или ще го набият на кол.
— Бедното момиче! — извика трогнат капитан Темпеста. — И после?
— След като бедната критиянка бъде погребана, трябва да очаквате едно диво нападение.
— Ние ще бъдем готови да ги посрещнем както трябва, — каза Перпиняно.
Арабинът поклати глава и състрадателно погледна херцогинята. И изпускайки една дълбока въздишка, каза:
— Те са твърде много.
— Поне не ще им позволим да превземат неочаквано града.
— Навреме ще бъда аз пак тук и ще ви донеса новини. Да се върна ли в турския лагер?
Капитан Темпеста не отговори. Той се наведе под перилата, вслушваше се в лудите викове на неприятеля и следеше с очи движението на факлите, които все повече се трупаха около палатката на великия везир.
— Да вървя ли? — запита повторно арабинът.
— Да, върви, славни мой Ел-Кадур. — каза капитан Темпеста. — Използувай затишието на стрелбата. И ако ми желаеш щастието, продължавай да разпитваш.
Върху очите на сина на пустинята премина сянка на голяма скръб. И с глас на примирение той каза:
— Ще направя, каквото пожелаеш. Само да мога да видя красивите ти устни усмихнати и челото ти светло от радост.
Капитан Темпеста направи знак на подпоручика да остане назад. После той придружи арабина до валовете на крепостта.
— Ти ми каза, че капитан Лашчински е жив, — каза той.
— Да, господарке, и не мисли даже за умиране.
— Наблюдавай го добре!
— Какво се боиш от този предател, господарке?
— Той откри, че съм жена.
— Да не би да е влюбен в тебе? — попита Ел-Кадур и лицето му придоби страшен израз.
— Кой знае? — отговори херцогинята. — Може би ме мрази, защото аз, като жена, победих Дамаския лъв, а може би и тайно да ме е обичал. Тежко се разбира човешкото сърце.
— Виконт Льо Хюсиер, да — но този поляк, не! — промълви с треперещ глас и стиснати зъби арабинът.
— Не бой се, мой бедни Ел-Кадур! — каза херцогинята. — Или Льо Хюсиер, или никой друг! Аз твърде силно обичам този герой!
— Сбогом, господарке! Ще наблюдавам този човек. И аз виждам в него враг на щастието ти, но и ще го дебна, както лъвът жертвата си. Щом заповядаш, твоят беден роб ще го убие.
Без да дочака отговора на херцогинята, той прескочи вала и се загуби в тъмнината. Херцогинята се загледа в тъмнината.
Перпиняно видя, че е останала сама, и се доближи.
— Изглежда, че турците са се умирили, — каза той. — Дали не са убили вече християнката? Тия мошеници са способни на всичко като ги хване бяс, не жалят нито жена, нито дете.
— За жалост, да! — въздъхна херцогинята.
Действително, виждаше се, как факлите се събираха на групи и после на дълги редици, като светли панделки, чертаеха ивици по тъмното поле.
Нощта мина без тревога, както бе казал Ел-Кадур, и обсадените можаха спокойно да си отпочинат.
Едва утринната заря бе пропъдила и последните звезди, пред крепостта Свети Марко се показаха един тръбач и четири турски конника с високо вдигнати алебарди, на които се развяваха бели знамена. С висок глас те молеха за кратко примирие. Обръщайки се към офицерите на крепостта, те им извикаха отдолу, че ще им представят едно интересно зрелище, което ще е от значение за края на войната.
Офицерите помислиха, че пак ще бъдат зрители на двубой и заповядаха да спре стрелбата до пладне.
Десет минути по-късно събралите се на крепостта видяха нареждането на неприятелските пълчища, като за парад.
— Дали искат да ни вдъхнат страх с това зрелище? — запита Перпиняно капитан Темпеста, който наблюдаваше тоя парад.
— Не зная, — отговори младата графиня. — Но непременно се готви нещо особено.
