факлата в една пукнатина на пода, приготви едно легло и постави на него херцогинята.
— Невъзможно е да е мъртва! — хълцаше той. — Една толкова хубава и храбра жена не може да умре!
Той свали пелерината на херцогинята и започна да разглежда бронята. Парчето граната или камък така силно бе ударило бронята, че бе я пробило. Крайно внимателно арабинът свали бронята и видя, че една дълбока, кървава рана се намира под самата плешка.
— Дано да няма парчета от граната вътре! Това би било смърт за господарката ми, — шепнеше арабинът.
Той разкъса пелерината на херцогинята и от тънката вълнена материя направи бинтове, после вдигна похлупака на една делва, пълна със зехтин, потопи един бинт в нея и превърза старателно раната, за да спре кръвта. След като свърши това, наведе се над лицето на капитан Темпеста и няколко пъти духна силно в него.
— Ти ли си, мой верни Ел-Кадур? — запита със слаб глас херцогинята, след като отвори очите си и видя арабина.
— Тя е жива! Господарката ми жива! — радостно извика той. — Ах, господарке, помислил бях, че си мъртва.
Гласът й бе слаб, а лицето, бледо като платно.
— Какво стана, Ел-Кадур? Нищо не си спомням… Къде сме?… Кой стреля наблизо? Не чуваш ли трясъка, който бучи в главата ми?
— Ние сме в една каземата, господарке, и запазени от турските гранати.
— Турците? — извика Темпеста и се опита да стане. Очите й изпускаха искри. — Турците! Падна ли Фамагуста?
— Още не е, господарке.
— Иди, Ел-Кадур, и виж какво става.
— А ти, господарке? Как мога сама да те оставя?
— Ти там на крепостта ще си по-полезен от тук.
— Не смея да те напусна, господарке!
— Иди! — каза херцогинята със заповеднически глас. — Иди, или инак ще стана и ще напусна това скривалище, пък да умра и на сред път. Всички воини на кръста се бият, и ти, отказвайки се от пророка, си християнин като мене. Върви, Ел-Кадур, аз искам това, и убивай безверниците, неприятелите на вярата ни.
Арабинът наведе глава, замисли се за една секунда и погледна с влажни от сълзи очи херцогинята. После извади ятагана си, отдалечи се и заговори:
— Нека християнският Бог ме пази, за да спася господарката си!
Кървавата нощ
Докато арабинът бързаше към Св. Марковата кула, боят бе в разгара си и целият град бе окръжен от един огнен и железен пръстен. Най-силната атака бе насочена срещу Св. Марко, но и стените между отделните кули на крепостта бяха нападнати от грамадни неприятелски маси.
Еничарите, стари ветерани, които бяха се били вече с венсциянците в Кипър и Негропонте, се катереха по стените с усмивка. Това бе ужасяващата усмивка на гладни чудовища, жадни за християнска кръп, които в своя фанатизъм виждаха, при всяка огнена граната, прекрасните лица на хурите, тия божествено хубави жени в сдема, които Мохамед бе предопределил за наслада на падналите в бой избраници. Какво значеше за тях смъртта, когато ги очакваха с отворени обятия красивите момичета в рая? Нали Мохамед им бе обещал тая награда? И те все напредваха с дивашка ярост и, обхванати от бяс, размахваха ятагани и ножове.
Християните храбро отстояваха на тези диви пълчища. Присъствието на губернатора им вдъхваше кураж и неговият силен глас ги насърчаваше към нечувана храброст.
Това бе един гигантски бой, еднакво страшен за нападателя, както и за нападнатия.
Ел-Кадур, незасегнат от куршумите и гранатите, стигна до крепостта.
Малкото защитници, уморени от тричасовия ръкопашен бой, чувствуваха силите си отслабнали.
Губернаторът стоеше смъртно бледен, без шлем, с разкъсана ризница между военоначалници-те, които бяха твърде оредели.
— Трябва да се задържим до сутринта! — извика храбрият Балионе. За предаване имаме време.
Славонците и моряците изкараха десет топа на платформата, докато венециянците с последни сили отблъскваха неприятеля.
В тази минута се появи Ел-Кадур. Той забеляза и се отправи към Перпиняно, който събираше останалата половина живи войници от отряда на капитан Темпеста и отново ги подреждаше.
— Загубени ли сме? — запита той. Венециянецът, като го видя, запита уплашено:
— Къде е капитанът?
— Ранен, господине.
— Видях, когато го носеше.
— Не се бойте, той е в безопасност. Даже турците да навлязат във Фамагуста, няма да го открият.
— Къде е?
— В каземата на кулата Брагола, която е цяла разрушена. Ако останете жив, елате там да ни дирите.
— Добре. Но пази се, Ел-Кадур, и не се излагай на опасност. Ти трябва да останеш жив, за да спасиш капитана.
Венециянците и славонците се оттегляха към платформата в безпорядък, като се мъчеха да пренесат колкото могат повече ранени.
За щастие, губернаторът на Фамагуста имаше достатъчно време да преустрои останалите войници, към които се бяха причислили и някои граждани. В това време еничарите бяха прехвърлили покритата с трупове крепост и крещяха: „Смърт на неверниците!“
— Огън, артилеристи! — извика губернаторът.
В същата секунда дългобойните оръдия изгърмяха и град от куршуми се изсипа върху безверниците. Цялата първа редица бе повалена, но веднага се появи втората и канонерите нямаха достатъчно време за да заредят оръдията. Венециянците и словенците се втурнаха в контраатака. Настана страшен бой. Капитаните бяха между войниците си и ги окуражаваха да дадат и последните си сили.
Най-после никой не бе в състояние да се противопостави на безбройните неприятелски войски, които изпращаха великият везир и пашите. Храбрите венециянци, изтощени от дълготрайната обсада и недостиг от храна, падаха един след друг върху напоената с християнска кръв крепост.
Борбата със смъртта бе започнала във Фамагуста. Изтокът победи запада. Азия надделя над християнството и с надменна гордост издигна зеленото знаме на Пророка.
Отбраната на Св. Марковата крепост вече бе слаба. Дружините на венециянците и славонците започнаха да се разнищват пред силния напор на еничарите. Никой не слушаше вече командата на губернатора и капитаните. Трупове лежеха над трупове. На мястото на крепостната площадка се издигаше насип от човешки тела.
Една голяма група венециянци се окопаха около църквата, да дадат последен отпор на неприятеля и да запазят, колкото могат, децата и жените, събрани там, чакайки с примирение кървавата касапница. За нещастие, обаче, турската кавалерия бе минала през вратите на Св. Марковата кула и навлязла в града. С оглушителен шум тя препускаше по улиците и косеше всичко пред себе си. Дванадесет арабски полкове стреляха като луди и безмилостно сечеха.
Към четири часа сутринта, когато тъмнината започна да се разсейва и барутният дим да се вдига, турците държеха в ръцете си цялата крепост и няколко от оцелелите къщи. Колкото хора намериха там, обезглавиха ги до един. Така те бяха напреднали до църквата Св. Марко.
Храбрият Балионе стоеше на долното стъпало на църковния вход, заобиколен от малцината останали живи офицери, подпрян на окървавения си меч. Той нямаше шлем на главата си, а ризницата му бе раздрана и опръскана с кръв. Високото му чело бе студено спокойно, а погледът му горд и безстрашен.
